Майк Резник
Господарите (26)

25. Пацифистите

(В „Произход и история на разумните видове“ не се споменава нищо за пацифистите).

Огромната зала се запълваше. Наблизо стърчеше високата, излъчваща достойнство фигура на канфорит, до него притеснено се оглеждаше широкоплещест емран; през широката врата тъкмо влизаха пратениците на Лодин XI, Кастор V и Просион III — трима безкрайно различни на външен вид представители на извънземния свят.

В центъра на пъстро облечените създания, пристигнали тук от всички краища на галактиката, стояха и двама Човеци.

— Изглежда ще се радваме на добра посещаемост — рече Липас, по-дребният.

— Това надхвърля и най-смелите ми очаквания — кимна Тоум. — Имаме всички шансове за успех.

Към тях се приближи терониец със замъглено от газообразен хлор лице зад стъклото на скафандъра.

— Къде е вашата делегация? — попита той.

— Не се безпокой, всеки момент ще бъде тук — отвърна Тоум на галактически език.

— Дано — промърмори терониецът и се насочи към група дишащи хлор същества в дъното на залата.

— Защо се бавят? — притеснено попита Липас. — Едва ли можем да протакаме повече…

— Закъсняват само с половин час — ободрително го погледна Тоум. — А и доста от извънземните все още ги няма.

— За тях събранието не е от жизненоважно значение, докато за нас е точно така! — прошепна Липас.

Това беше същността на проблема. Център на вниманието тук беше Човекът; останалите раси, а дори групи от раси, бяха просто декор.

През последното столетие Човекът преживя трудни мигове; трудни дори когато се сравняват с годините от началото на хилядолетието. От четири хиляди, планетите под негов контрол останаха по-малко от петстотин. Военната му мощ, която по времето на Олигархията и Ранната Монархия не подлежеше на никакъв контрол, днес вече беше обект на съвсем точни изчисления: 53 305 бойни кораба, личен състав на армията — малко под 1 милиард, ръчни оръжия — около 17 милиарда броя. Тези цифри все още звучаха внушително, но малко от расите, чиито представители се бяха събрали тук, можеха да им завиждат. Огромното мнозинство притежаваше далеч по-голяма огнева мощ и несравнимо по-добри комуникационни системи.

Икономиката на човешката раса беше претърпяла още по-големи поражения. 368 от всичките 489 планети под човешки контрол се намираха в състояние на тежка депресия, останалите водеха отчаяна битка с пълзящата инфлация. Лишени от средства за издръжка, планетоидите на Делурос VI бяха канибализирани и продадени на извънземни научни институции.

Звездата на Човека залязваше на всички фронтове. Изолираните погроми срещу него отдавна се бяха превърнали в открита унищожителна война, икономическите санкции — в общогалактически бойкот, извънземните раси нарушаваха сключените договори с онази лекота, с която го вършеше Човекът във времето на своята експанзия.

Той се защищаваше както може: с блъф, лукавство, ограничен от обстоятелствата натиск. Но извънземните бяха наблюдавали действията му в течение на хилядолетия и добре знаеха урока си.

Човекът бе принуден да използва сила. Само в една кратка битка, състояла се в околопланетното пространство на Презеп VI, той изгуби половината от зле поддържаната си Флота. Планетата Аристотел беше взривена, а системата Спика — завладяна за по-малко от седмица. Разкъсан и окървавен, но все така неустрашим, Човекът продължаваше да се бие…

Или по-точно, повечето от неговите представители… Защото имаше и такива като Тоум, които ясно разбираха колко безсмислено е да понасят нови и нови удари, унижение след унижение… Той съвсем не проповядваше капитулация, тъй като никой Човек, включително и най-големият пацифист, не познаваше капитулацията. По-скоро беше привърженик на тезата за политическо споразумение с останалите галактически раси, проповядваше я толкова умно и убедително, че скоро създаде цяла партия от свои привърженици. Нейни представители се включиха в предизборната кампания на редица планети — Сириус V, Делта Скоти II, Земята… И навсякъде загубиха. След подходящ интервал от време последователите на Тоум опитаха пак, но отново загубиха…

Твърдо решен да докаже на Човечеството, че пацифизмът е единствената алтернатива на серията от горчиви поражения, които несъмнено ще доведат до унищожението на цялата раса, Тоум пренебрегна волята на своите избиратели и влезе в директен контакт с извънземните.

Отправи им само един въпрос: биха ли участвали в общогалактическа конференция, организирана и финансирана от него?

Извънземните бяха в положението на победител и прекрасно го знаеха. Да, ще участваме, но при определени условия, отговориха те.

Условия?

Първото от тях беше всички делегати да използват електронни преводачи на галактически език, а не на „Теран“, както досега.

Тоум прие.

Конференцията да се проведе на Дорадус IV — планетата, чиято популация беше сред първите, напълно унищожени от Човека. Унищожена по-скоро от неговата небрежност, отколкото от враждебно отношение.

Тоум прие.

Делегацията на Човека трябва да бъде упълномощена да представлява цялата човешка раса. Извънземните имаха достатъчно опит в подписване на договори, които впоследствие Човекът отхвърляше, тъй като те не отговаряха на специфичните интереси на отделни негови представители и групи.

Тоум прие.

Преди конференцията човешката раса трябва да се разоръжи напълно.

На това Тоум отговори, че няма властта да принуди своите сънародници да сложат оръжие. В крайна сметка това е една от основните цели на самата конференция. Но обеща, че членовете на човешката делегация ще пристигнат невъоръжени.

Извънземните се съгласиха с това, макар и с цената на доста умуване и протакане.

В галактиката живееха 13 042 разумни раси, включително човешката. На конференцията не бяха поканени само малка част от тях: инсектоидите, населяващи Просион II, които проявяваха тотално безразличие към международните отношения, както и ихтиоидното население на Гама Лепорис IV, което открай време имаше положително отношение към Човека. Поканени бяха 11 039 раси, приеха 9 844. Делегация обещаха да изпратят дори вазоритите — една странна раса, чиито представители прекарваха живота си в преследване на своето малко червено слънце, поклащайки се на дълги и изключително здрави крака…

На практика Тоум изпита най-големи затруднения с делегацията на собствената си раса. Тя в крайна сметка щеше да е в центъра на вниманието, тъй като от нея се очакваха редица важни отстъпки: разоръжаване, териториални концесии, икономически репарации. Никой от нейните членове не беше склонен на подобни актове. Тоум неуморно повтаряше, че другата алтернатива е унищожението. В крайна сметка Междузвездният съюз на Човека (консервативното правителство, което управляваше по-скоро механично, отколкото ефективно) се съгласи да изпрати свои представители на конференцията.

При определени условия, разбира се. Извънземните трябва да бъдат информирани, че присъствието на Човека не означава нито слабост, нито склонност към капитулация. То трябва да се тълкува като желание за решаване на проблемите по мирен път, а не на бойното поле. Извънземните трябва да са наясно, че макар и с ограничена военна мощ, Човекът няма никакво намерение да се разоръжи до степен, която би го направила беззащитен. Извънземните трябва да разберат, че използването на общогалактически език е временна отстъпка и съвсем не означава промяна в дългогодишната политика на Човека. Извънземните трябва да знаят това, да не си правят илюзии за онова… И тъй нататък, и тъй нататък.

Тоум отстрани онези от условията, които успя, а на извънземните представи списък само на такива, от които Човекът нямаше да отстъпи нито сантиметър. Извънземните приеха част от тях, други отхвърлиха. Тоум съумя да изтръгне съгласието на своите след дълги и изтощителни преговори.

За цялата тази дейност бяха необходими малко повече от три години. Години, през които Човекът изгуби нови седем планети; години, когато Тоум беше на прага на отчаянието почти всеки ден. В крайна сметка успя, датата на конференцията беше насрочена. Изправен в средата на залата, той се усмихна на хуманоидите от делегацията на Емра, кимна на минаващ край него торкуал, направи лек поклон по посока на кристалоидните същества от Атрия.

— Ще се получи! — развълнувано прошепна на помощника си той. — Усещам го с всичките си фибри! Погледни ги, Липас… Те не са жадни за кръв, а искат край на войната не по-малко от нас…

Очите на Липас пробягаха по множеството.

— Възможно е — кимна той. — Преди малко се здрависах с едно от онези създания, които обитават Лептимъс V, и то дори не се намръщи… А само преди две години би хукнало към това, което е еквивалент на нашата тоалетна, за да измие всяка следа от гнусното човешко докосване!

Към Тоум се насочи трикрак пнатианец, към шлема му беше прикачен невероятно сложен уред за синхронни преводи.

— Тук съм вече почти половин ден — тежко промърмори той. — Кога най-сетне ще започне проклетата конференция?

— Очакваме още около осемдесет делегации — отвърна Тоум. — Ще започнем веднага след като пристигнат…

— А вашата делегация? — подозрително го изгледа пнатианецът. — Тя пристигна ли?

— Не — призна Тоум. — Тя е сред тези, които все още очакваме.

Подозрението в очите на трикракия беше все така голямо. Без да каже нито дума, той се обърна и тръгна към групата лодинити наблизо.

Два часа по-късно липсваха само четиринадесет делегации. Към Тоум пристъпи Леролион, водачът на групата от Близнаците Канфор.

— Къде е вашата делегация? — изръмжа той. Дори електронният преводач не успя да прикрие негодуванието му.

— Всеки момент ще е тук — отвърна Тоум. — Не забравяйте, че трябва да пропътуват половината галактика. Няколко часа закъснение са напълно в реда на нещата.

— Мисля, че не можем да отлагаме повече! — отсече Леролион. — Какво пречи да започнем без вашата делегация?

— Как какво? — учудено го погледна Тоум. — Нали причина за тази конференция е именно Човекът?

— Въпреки това е време да започваме — тръсна глава канфоритът, качи се на трибуната и призова делегациите да заемат местата си.

— Уважаеми делегати — започна той. — Аз съм Леролион от планетата Канфор VII и имам честта да обявя настоящата конференция за открита. Преди да започнем дебатите, ще направим проверка на присъстващите.

Едно ниско и почти квадратно създание от Робел пое ролята на служебно лице и започна да чете имената на делегациите. Всички бяха тук, от горещата и прашна Алдебаран II до миниатюрната Зета Писциум IX… Липсваха представители само на шест планети.

— Аз подготвих едно малко встъпително слово — обади се от подиума Леролион. — Слово за дружбата и съгласието… Моля уважаемите присъстващи да не се обиждат, но то не е предназначено за вас, просто защото всички вие сте мои приятели. Подготвих го за една определена раса… — Очите му хвърлиха мълнии по посока на Тоум. — … Раса, от която май очаквах прекалено много…

— Но ако в момента изпитвам разочарование, вината за него си е лично моя — продължи той. — Защото нищо в историята на тази раса не говори, че тя ще изслуша и възприеме думите, които съм подготвил за нея… Тя е раса на варвари, на която предложихме последен шанс да се присъедини към нашата миролюбива общност. Не мога да разбера защо нейната делегация не е сред първите, които пристигнаха тук, изобщо не проумявам защо все още я няма… Но за сметка на това прекрасно зная какъв ще бъде крайният резултат от подобно пренебрежително отношение! — Помълча за момент, после мрачно добави: — Виждам, че Тоум — представител на упоменатата раса, иска думата. Моля…

Канфоритът се върна на мястото си, а Тоум се настани зад микрофона.

— Съзнавам, че повечето от вас споделят чувствата, които изрази Леролион — започна той. — Те са напълно справедливи. Днешните трудности на човешката раса действително произхождат от грешките й в управлението на галактиката, натрупани в продължение на няколко хилядолетия. Именно това е повод за нашата конференция днес. Ние идваме да ви предложим своето разкаяние, своите променени възгледи, своето ново…

— Изобщо не сте дошли — отбеляза един емранец.

— Къде ви е делегацията? — извика домарианецът до него.

— Ще дойде, в това можете да бъдете сигурни — отвърна Тоум. — Независимо от вашето мнение за нас, все пак трябва да ни признаете известна доза разум и чувство за самосъхранение. Нашата делегация ще бъде тук просто защото друга алтернатива няма.

— Тук сте прав — обади се един касторианец. — Друга алтернатива наистина няма.

— Тогава нека проведем един братски диалог — продължи Тоум. — Единственото ми желание е да ви уверя в нашата искреност. Позволете ми отново да дам думата на Леролион от Канфор VII…

Слезе от подиума и се насочи към редицата празни столове, отредени за делегацията на Човека.

— Някакви новини? — попита шепнешком той, привеждайки се към Липас.

Онзи само поклати глава.

— По дяволите, вече е крайно време да се появят! — не издържаха нервите на Тоум.

— А не ти ли минава през ума, че Леролион може да се окаже прав? — погледна го Липас. — И че никаква делегация няма да се появи?

— Трябва да дойдат! — тръсна глава Тоум. — Иначе всичко ще бъде загубено!

Пред микрофона се редуваха представители на различни извънземни общности. Повечето от речите бяха с примирителен тон, няколко бяха неутрални, враждебните се брояха на пръсти. Това продължи няколко часа, през цялото време Тоум се озърташе за делегацията на Човека.

Денят отминаваше, навън се спусна мрак. На подиума отново се изправи Леролион.

— Част от присъстващите тук делегации трябва да се оттеглят, тъй като настъпва времето им за хранене или сън — обяви той. — Но аз съм готов да остана докрай, стига Тоум от човешката раса да продължава да твърди, че нейната делегация ще пристигне…

— Не зная какво ги е забавило, но съм убеден, че ще дойдат — обади се от мястото си Тоум.

— Давам си сметка за психологията на вашата раса, за която една поява тук е крайно унизителна — изгледа го Леролион. — И именно затова съм готов да чакам. Но ако делегацията ви не е тук до изгрев-слънце, аз имам заповед да се прибера у дома, независимо дали конференцията ще продължи…

Заседанието беше закрито.

Залата се опразни, само няколко същества останаха по местата си. Тоум ту се унасяше в сън, ту стреснато поглеждаше към входа. Но делегацията на Човека я нямаше, очите му срещаха погледите единствено на Липас, Леролион и още няколко извънземни.

На разсъмване Леролион си тръгна, последваха го повечето извънземни делегации. Няколко останаха да изчакат до пладне, а пратеникът на Куантос IX издържа чак до мръкване.

После Тоум и Липас останаха съвсем сами.

— Хайде, време е да тръгваме — тихо прошепна дребничкият мъж.

Тоум енергично поклати глава.

— Явно е, че няма да дойдат — настоя Липас.

— Ако искаш, тръгвай — отвърна Тоум. — Аз ще остана, тъй като все някой трябва да ги посрещне.

Липас му отправи продължителен поглед, поклати глава и тръгна към изхода.

— Ще дойдат! — прошепна Тоум, заковал поглед във вратата, през която никой никога вече нямаше да влезе. — Трябва да дойдат!

После се облегна назад и се приготви да чака.