Майк Резник
Господарите (25)

24. Проповедниците

„… Интересът към религията се възобновява някъде към средата на Седемнадесетото галактическо хилядолетие, когато човешката раса е изправена пред реалната опасност от изчезване. Това обаче съвсем не е някогашната земна религия, изпълнена с коварни капани. Новата религия е опростена, целенасочена, съдържаща малко на брой, но ясни и категорични догми. Тя е не толкова религия, колкото етическа доктрина…

Една от загадките около Човека е свързана именно с тази религия. Никой не може да даде отговор на въпроса защо тя просъществува кратко и събира малцина последователи във време, в което хората несъмнено са изпитвали нужда от утехата и закрилата на религиозните догми…“

„Произход и история на разумните видове“, том IX

Селцето беше малко и мръсно, съвсем като останалите — пръснати подобно на язви от проказа по повърхността на Раксар II. Грохнали каменни постройки се издигаха около това, което някога е било централен площад. В средата му стърчаха останките на фонтан, който бездействаше от десетилетия.

Михал вървеше напред, без да се оглежда, стараейки се да не мисли за мръсотията, която ще трябва да отстранява от своята роба. В лявата си ръка държеше няколко книги, а в дясната — бродирана кърпичка, с която час по час бършеше изпотеното си лице. Мечтаеше за пура или лула — изобщо за нещо, което би отклонило мислите му от потискащата жега и мръсотия наоколо. Но в последните години тютюн се намираше рядко, при това на астрономическа цена. И той беше принуден да се раздели с пушенето, но не и с желанието си…

Зад ъгъла на порутена къща надникна личицето на малко момиченце и той се усмихна.

— Ще ми кажеш ли къде да намеря Родат?

Момиченцето избърса сополивият си нос, после мръсното пръстче се насочи към една от съседните сгради. Михал й благодари и тръгна натам. Нямаше врата, на която да почука. След кратко колебание той сви рамене и влезе.

— Ало, има ли някой тук?

— Насам — обади се дрезгав глас от дъното на затъмненото помещение. Михал се насочи към него, махайки с ръце да разпъди насекомите, проникващи свободно през дупките, които някога са били прозорци. Жегата се увеличи, стана почти непоносима. Върху мръсно одеяло, проснато направо на голия под, лежеше съсухрен старец с раздърпана брада, някъде около осемдесетгодишен.

— Аз съм отец Михал — представи се новодошлият, стараейки се да не гледа голата, мършава фигура на домакина.

— Нов, а? — ухили се старецът. — Какво стана с отец Ломил?

— Преместиха го на Спика II — отвърна Михал, а на ум добави: „и извади дяволски късмет…“

— А отец Дегос?

— Умря — отвърна Михал. — Ти ли си Родат?

Старецът кимна, после тялото му се разтърси от дълбока кашлица.

— Днес е първият ми ден на Раксар II — добави Михал, след като пристъпът отмина и старецът безпомощно се отпусна на одеялото. — Казаха ми, че… — Гласът му колебливо заглъхна.

— Че умирам, а? — ухили се Родат. — Правилно са ти казали, попе. Какво мога да направя за теб?

— За мен ли?! — смаяно го погледна Михал. — Аз съм тук да облекча твоите страдания, да донеса покой и утеха в… хм… последните ти часове…

— Ще изкарам още три-четири дни, попе — отвърна Родат. — Не бързай толкова с последните часове!

— Разбира се, разбира се — промърмори Михал и се отпусна на пода до стареца. — Ще остана при теб до края…

— Решил си да ме изпратиш както подобава, а?

— По-скоро да те подготвя за явяване пред Създателя — отвърна Михал.

— Кажи Му, че трябва да почака — отново се ухили Родат. — Още не съм готов.

— Не искам да бъда груб, но ми се струва, че поведението ти не е добро… Говорим за Бога, а не за някакъв фермер, който чака да му дойде реда… Говорим за Създателя, който е готов да те прибере обратно в царството си.

Старецът му отправи един втренчен поглед, после извърна глава и се изхрачи на пода.

— Още много има да учиш, попе — изръмжа той. — Аз вярвам в твоя Бог, при това по-дълбоко и по-искрено от теб!

— Тогава Му поискай прошка и ще я получиш — отвърна Михал, питайки се на какъв ли луд е попаднал.

— Прошка ли? — втренчи се в него Родат. — За какво?

— За прегрешенията на Човека към Божиите закони.

— Искрено ли вярваш в това, или само рецитираш предварително назубрени фрази?

— Извинявай, но…

— Не се извинявай — прекъсна го Родат. — След като аз мога да мина без Божията прошка, значи и ти можеш да минеш, без да ми се извиняваш… Май ще е най-добре да си вдигаш чуковете и да продаваш религията си другаде!

— Религията не е за продан! — отвърна с възмущение Михал. — И нейната истина изобщо не се влияе от факта дали ти вярваш в нея, или не! Бог и Неговото съществувание ще останат извън съмнение дори ако нито един от смъртните не вярва в тях!

— Не бъркай Бога с религията, попе — отвърна старецът.

— Бог винаги е бил тук, а религиите са тези, които идват и си отиват…

Михал се наведе и избърса потта от челото му.

— Имаш висока температура — отбеляза той. — Как мога да те накарам да се почувстваш по-добре?

— На първо време ще е достатъчно да си затвориш устата — изръмжа Родат.

— Защо се държиш враждебно с мен? Искам да ти помогна и нищо повече!

— Най-добре ще ми помогнеш като ме оставиш на мира! — троснато отвърна Родат. — Ще ти дам достатъчно ясен сигнал, когато се наканя да хвърля топа, нищо няма да изпуснеш!

Затвори очи и остана така в продължение на няколко минути. Михал извади една от книгите си и започна да му чете на глас. Беше молитва за покаяние.

— Дано го правиш заради себе си — размърда се Родат. — Нямам нищо против да остана буден, но проклет да бъда, ако помоля за Божията прошка!

— Ще бъдеш проклет, ако не се помолиш за нея! — предупредително рече Михал. — Моля те, позволи ми да ти помогна по единствения начин, който познавам! На теб може и да ти е все едно какво ще стане с душата ти, но за мен не е така!

— Защо? — дрезгаво попита старецът. — Аз например пет пари не давам за твоята душа!

— Защото станах свещеник с единственото желание да помагам на хората — отвърна Михал. — Това е целта на живота ми, това ми доставя наслада…

— Значи си по-голям нещастник и от мен! — отсече Родат и отново затвори очи. След малко дишането му стана равномерно и той заспа.

Отец Михал въздъхна. Всичко му изглеждаше безнадеждно. Този човек нямаше нужда от това, което му се предлага. Но то трябваше да му бъде предложено. Заковал поглед в умиращия, той неволно се запита защо религията стига толкова трудно до сърцата на хората след дългата, шестхилядолетна пауза? Причината за преждевременната й смърт несъмнено се криеше в трупането на фалшиви догми, извисили се чак до небето… В същото време Човекът вървеше напред. Научи се да живее във въздуха и под водата, започна да контролира не само околната среда, но и съдбата си. Този процес се съпътстваше от постепенно отхвърляне на догмите, от ерозия на основните религиозни закони. А когато той докосна звездите и започна да осъществява това, което от хилядолетия се беше приписвало на Бога, с религията беше свършено. Същевременно обаче се оказа, че религията не е само серия от догми и ритуали, а и средство за утеха на потиснатите. Тя им обещаваше възмездие чрез деня на Страшния съд, който ще премахне всяка несправедливост, ще превърне губещите в победители. Подобна утеха нямаше смисъл докато Човекът беше господар на галактиката, но днес времената са други, той отново беше в редиците на губещите…

Този път обаче Човекът отказва да захапе въдицата с предишната готовност, въздъхна Михал. Той пак желае да почита Бога и да се моли, но по свои правила и по свой начин. В краткия си живот Михал се беше сблъсквал с какво ли не: бедност, похот, алчност, гордост, гняв, благородство, безразличие… Единственото нещо, което все още не беше срещал, беше нуждата или желанието на отделния човек да поиска прошка от Бога за всички прегрешения на расата си. Обичта, преклонението и благоговението очевидно присъстваха в душевното състояние на Човека, но там нямаше място за извинението.

Но нима това го прави недостоен за Спасението? В крайна сметка Човекът е такъв, какъвто е бил винаги: вярно на своята природа животно. Тази природа му е дадена от Бога, следователно има смисъл. А Бог обича всичко, което е сътворил. Макар да не градеше въздушни кули, Михал си беше идеалист и твърдо вярваше в своята мисия: да предлага утеха и просветление на нещастните Божии чеда. Мисия, която подлага на изпитание силата на духа му, особено когато Божиите чеда отхвърлят помощта…

Ушите му доловиха някакъв шум, главата му се извърна към вратата. На прага стоеше момиче на 16-17 години е плетена кошница в ръце.

— Умря ли вече? — попита то.

— Какъв груб въпрос, Господи! — въздъхна Михал.

— Практичен и нищо повече — отвърна момичето. — Нося му храна. Няма смисъл да я оставям тук, ако е умрял. Храната и без това не стига…

— Разбирам — кимна Михал, поколеба се за миг, после реши, че тук няма място за извинение. — Той спи…

Момичето остави кошницата до постелята на стареца.

— Казвам се Пилар — представи се то. — Родат ми е чичо.

— Аз съм отец Михал — протегна ръка той.

— О, новият свещеник?

Той кимна.

— Отдавна ли сте тук?

— Пристигнах тази сутрин и все още се чудя как търпите подобни условия на живот…

— Никой не ни предлага избор — отвърна момичето.

— Родат със сигурност ще спи още известно време, а аз все още не съм разгледал селото — рече Михал. — Бихте ли ме придружили за една кратка обиколка?

— Добре — съгласи се момичето. — Макар че едва ли има какво да се разглежда…

Излязоха навън, горещите лъчи на огромното слънце моментално обвиха Михал в душната си мантия. Мизерията наоколо беше невероятна, дори за гето… Какви ли заключения за Човека ще си направи неизвестната все още извънземна раса, която след време ще завладее тази планета?, запита се той. Дали ще открие някакъв признак, от който да стигне до заключението, че това нещастно създание някога е било господар на галактиката? Едва ли…

— Колко време ще останете сред нас, отец Михал? — попита момичето, пробивайки си път сред порутените сгради.

— Докато не ме преместят на друго място — отвърна той. — Което означава може би седмица, може би цял живот…

— Тук работа няма да ви липсва.

— Бих искал да не е така.

— О, нима?

— Свещениците са като лекарите — поясни той. — Ние сме най-щастливи, когато нямаме пациенти…

— Тук това едва ли ще стане — поклати глава момичето. — Империята ни отдавна рухна, господството ни е далечен спомен, днес ни преследват като животни и ни затварят в резервати и гета… Нещата скоро няма да се променят, така че можете да бъде спокоен за своето препитание.

— Ние не се препитаваме от нещастието, а се борим с него — меко отвърна Михал.

— А не се ли чувствате глупаво, когато усетите, че се борите с въздуха? — засмя се тя. — Вие сте като флота, която се разгръща в боен ред, но противник няма… Единствено хора като нас ви създават работа.

— Повярвайте ми, Пилар, бих бил безкрайно щастлив да видя края на бедността и мизерията!

— Какво ще правите тогава?

— Ще възхвалявам Бог за Неговото милосърдие! — отвърна убедено Михал.

— Наистина ли? Тогава сигурно е вярно, че в настоящия момент Го порицавате за всичките ни нещастия!

— Нищо подобно! — тръсна глава Михал. — Моля Го да ни прости за многобройните грехове, натрупани в продължение на хилядолетия… Грехове, за които плащаме днес.

— Ясно — промърмори Пилар.

— Погрешно ли е това според вас?

— Не съм свещеник и не познавам кой знае колко религията — отвърна Пилар. — Но на ваше място бих Го помолила да ни остави на спокойствие. Ако можем, ние ще се изкатерим обратно на върха и без Негова помощ…

— У много хора съществуват подобни настроения и това ме безпокои — въздъхна Михал. — Но след като признавате съществуването на Бога, вие несъмнено ще…

— О, аз вярвам в Бога — прекъсна го Пилар. — Но повече вярвам в Човека.

— Това не е ли безсмислица? — меко попита Михал.

— Огледайте се, отче — отвърна Пилар и махна с ръка към прашните улици и порутените сгради. — Това тук е дело на Бога. А след това си спомнете за Делурос, Калибан, Земята… Те са дело на Човека.

— Вярно е — кимна Михал. — Но Човекът ги е създал благодарение на Бога. Само Бог е в състояние да сътвори един нов свят.

— Но само Човекът може да го използва — възрази Пилар. — Ето защо аз мисля, че тук става въпрос за едно съдружие. Бог създава, ние използваме създаденото… Но напоследък имам чувството, че Бог не си върши работата както трябва…

— Значи трябва да Му поискаме прошка за всичко, с което сме Го обидили!

— Уважавам Бог прекалено много, за да Го лъжа — поклати глава Пилар. — А кажа ли, че съжалявам за стореното от Човека, аз несъмнено ще Го излъжа… Религията е средство за духовно пречистване, отец Михал. Но ако ни тласка към лъжата и измамата, тя вече не действа като опора, а по-скоро ампутира нашите крайници, за да предизвика съчувствието на Бога… Кое божество би си позволило подобна заблуда?

— Никой не иска лъжи от вас, Пилар — рече Михал. — Религията има за цел да улесни духовната ви връзка с Бога. Когато тази връзка е осъзната, молбата за прошка няма да е лъжа…

— А нима вие не изпитвате известно чувство на гордост от всичко, което сме постигнали? — вдигна глава Пилар. — В разцвета на силите си Човекът завладява милиони планети, подчинява Природата. Благодарение на него тази галактика придобива форма и съдържание, придобива смисъл. Защо би трябвало да се срамувам от всичко това?

— Защото сама виждате докъде стигнахме — отвърна Михал.

— Следващият път ще се справим по-добре.

Михал сви рамене и рече:

— Май ще е по-добре да се връщаме. Разходката ни продължи повече от четиридесет минути.

През останалата част от деня се редуваха край постелята на Родат. С настъпването на нощта дишането на стареца започна да се затруднява, лявата му ръка се загърчи в спазми. Очите му най-сетне се отвориха.

— Още ли си тук, попе? — попита той.

— Да — тържествено кимна Михал. — И нямам намерение да се отделям от теб.

Старецът промърмори нещо под нос. Нещо, което Михал предпочете да не чува. После тялото му изведнъж се изпъна, сякаш пронизано от остра болка.

— Кураж — прошепна Михал и взе ръката му.

— На теб също — отвърна на пресекулки Родат. — И сили…

— Сили ли?

— Да, попе, ще ти трябват доста сили…

В продължение на няколко минути Михал остана неподвижен, после отново разтвори молитвеника си. Родат обаче му направи знак да мълчи и отправи твърд поглед към сгъстяващия се мрак. Стиснал зъби, той се приготви да се изправи пред Създателя такъв, какъвто би искал да бъде.

Михал затвори молитвеника и въздъхна. Изведнъж изпита ужасното чувство, че ще бъде толериран през останалата част от живота си.

— Мисля, че си прав, старче… — прошепна най-сетне той.

— А?

— Пътят на дълга ще бъде дълъг и труден, за преодоляването му ще ми трябват много сили…