Майк Резник
Господарите (24)

23. Археолозите

„… Империята на Човека започна да се разпада, но останалите раси не проявиха желание да сформират централен орган на властта. Така в галактиката се възцари анархията…

Седемнадесетото хилядолетие от Н. Л. бележи нов етап в развитието на човешката раса. Лишена от военна и икономическа власт, тя се насочва към по-мирни начинания. Отново се пробужда интерес към расовите корени на разумните видове — Земята и първите колонии стават обект на изследване за огромна армия археолози. Най-известно име сред тях е Брийс, която е родена на Белтар III, а трудовете и се четат дори днес…“

„Произход и история на разумните видове“, том IX

Брийс стоеше на Земята и се питаше къде са се стопили десетките и стотици столетия.

Земята все още не бе напълно опустяла, човешката раса все още не беше стигнала прага на изчезването си. Но някога могъщият разумен вид се беше сгромолясал, при това отвисоко!

Човекът беше стигнал толкова далеч, че му трябваха хилядолетия, за да загуби своето превъзходство над останалите раси, своята власт и благосъстояние. На практика все още съществуваха негови еднолични притежания: системата Делурос: няколко лъскави, но призрачни и напълно изоставени планети…, Сириус V, чиито граници бяха свити до такава степен, че цялата система се побираше в рамките на един голям град; Калибан — един все още жив и действащ анахронизъм, чиито механизми бяха готови да чакат цяла вечност, за да регистрират придвижването на мъртва преди векове и отдавна забравена Флота; Плаващото кралство, чиито имперски дворци бяха превърнати във фабрики, напълно лишено от смисъл, оперативни възможности и обречено да се рее от една система към друга докато не бъде стопено от могъщото привличане на някоя нова звезда; колониите Капелан и Денебиан; около четири хиляди откъснати една от друга планети, сред които фигурираше и добрата стара Земя…

След разпадането на Общността, или Монархията, редица разумни раси започнаха да предявяват своите права и да отнемат от Човека късчета от хилядолетните му завоевания. Повечето от тях проявяваха пълно безразличие по отношение на това, което им е дал или отнел той, но имаше и стотици други (водещо място, сред които заемат канфоритите, лодинитите и емраните), които проявяваха достатъчно настоятелност, за да увлекат останалите и да ги пробудят от летаргията. Бавно и постепенно, с търпението на Йов и умението на Грат, те започнаха да изтласкват Човека от водещите му позиции, принудиха го да се оттегля на самотни планети, забраниха му достъп до една или друга система, национализираха заводи и фабрики, разрушиха научни институти и учебни заведения…

Свикнал да се бори при всички обстоятелства, Човекът нямаше никакво намерение да се предава без бой. В началото загубите му бяха минимални, но той вече бе преминал апогея на своето могъщество, държал в ръцете си цялата галактика. И единственият възможен път беше надолу… Изминава го така, както е вървял и нагоре: драска със зъби и нокти, брани се отчаяно, блъфира и лъже… В отделни случаи проявява благородство и варварство, чиято интензивност принуждава галактиката да се пита дали е Бог, или безмилостен убиец, пръкнал се от деветия кръг на ада…

Не, Човекът не може да бъде представител на една от онези разумни раси, които влизат в учебниците по история, за да бъдат забравени. Той е нещо по-специално, по-различно… Брийс беше твърдо убедена в това. Няма друга раса, способна на човешката щедрост, идеализъм и всепоглъщащ стремеж за движение напред; няма раса, която може да проявява човешката дребнавост, животинска жестокост и безчестие… В каквито и грехове да е виновен, Човекът си остава уникален във Вселената… Именно затова Брийс беше тук, на родната му планета, трепереше под ледените струи на пороя и въпреки това беше твърдо решена да открие какво е вдъхнало живот на тази странна и несъмнено интелигентна маймуна, какво я беше превърнало в най-блестящото разумно същество на галактиката и едновременно с това в най-големия злодей, какво я бе накарало да обърне взор към звездите и да отправи открито предизвикателство към Съдбата…

Стоеше неподвижно в сгъстяващия се мрак, сред пуста равнинна местност, която хилядолетия по-рано се беше наричала „парк Серенгети“. Оголената земя, простираща се между все още живописния кратер на вулкана Нгоронгоро и пресъхналото езеро Виктория, е била свидетел на цялата човешка история преди обитателите на планетата да тръгнат към звездите. Тук Човекът се бе родил, тук беше открил колелото и тоягата, тук се беше научил да пали огъня… Тук беше изпитал жалост към себе си, изправен безпомощен и гол срещу легендарния лъв с черна грива, тук беше продал себеподобните си в робство… Първата и Четвъртата световни войни са се водили на достатъчно обширни територии в посока юг и югоизток, за да превърнат и Серенгети в бойно поле. Тук, шестстотин години преди началото на Галактическата ера, Човекът беше унищожил последните си съперници в усвояването на природата и пак тук, един век по-късно, са били проведени първите експерименти по изстрелването на космически кораби, задвижвани от тахио-тяга…

Сега Серенгети отново беше самотен и пуст, обрасъл в дълбока трева, обграден от хилави дръвчета и трънаци, скрил в пазвата си останки от човешката история на възраст милиони години…

Едно добро място за търсене на липсващите отговори…

Брийс въздъхна, обърна се и тръгна към палатката си. Утре дъждът сигурно ще спре и тя ще започне своите разкопки и маркировки, педантично отбелязвайки в дневника всичко, което би могло да представлява интерес… И може би ще има късмет…

Зад гърба й се разнесе остро пропукване на съчки, тя подскочи и рязко извърна глава:

— Кой е там?

— Видях лагера и си позволих да се отбия — прозвуча хладен и спокоен глас, придобил металически оттенъци от електронния преводач.

— Кой си ти? — попита тя, присвивайки очи по посока на неясната фигура.

— Казвам се Милнор, принадлежа към расата Рин, която обитава луната Кормонос на системата Атрия.

Брийс продължаваше да напряга очи и най-сетне успя да различи фигурата на пришелеца. Беше хуманоид, малко по-широкоплещест и мускулест от обикновен човек, със зеленикава кожа. Тялото му беше голо и доста окосмено, на рамото му висеше нещо като раница. Микрофонът на електронния преводач беше прикрепен с ремък около издатина, която би трябвало да бъде брадичка. Нямаше нито маска, нито шлем — факт, който доказваше, че диша без проблеми в земната атмосфера.

— Аз съм Брийс, от човешката раса — представи се тя. — Какво търсиш тук?

— Аз съм археолог — отвърна Милнор. — На Земята съм вече седемнадесет години, правя разкопки, изследвам все още здрави сгради, дори интервюирам хората, които все още се срещат на тази забравена планета… В Серенгети съм от два месеца, за присъствието на втори лагер научих от роботите си. И реших да се отбия, просто за да те попитам какво търсиш тук…

— Имам право да бъда тук — отвърна Брийс. — Дори повече от теб…

— Не отричам това — кимна Милнор. — И веднага ще те предупредя, че съм напълно аполитичен, интересувам се единствено от своята работа. Ако ти пречи моето присъствие тук, аз съм готов да преместя базата си веднага…

— Няма нужда — отвърна Брийс, обзета от леко чувство за вина. — Аз съм напълно миролюбива, освен това сме колеги…

— Надявах се, че е така — кимна представителят на Рин. — Все пак реших да проверя как стоят нещата, надявам се това да не те е засегнало… Ще ми позволиш ли да попитам какво тук е пробудило професионалния ти интерес?

— О, все още не зная — отвърна Брийс. — Просто ми се струва, че това е едно приятно място за живеене…

— Опирайки се на познанията си за Човека и разкопките, които съм направил на Земята, аз съм склонен да мисля, че би трябвало да жадуваш за компанията на себеподобните си…

— Повечето хора биха се чувствали така — кимна Брийс.

— А ти?

— Не. Аз съм по-различна.

Устата на извънземното се разтегли в нещо, което би трябвало да е усмивка. После усмивката рязко се стопи, а в гласа му се появи смущение:

— В случай че търсиш самотата, аз…

— Не се притеснявай, твоето присъствие изобщо не ме смущава — побърза да го увери Брийс. — Дори напротив, ще ми бъде интересно да разменя мисли с колега-археолог от друга планета…

— Отлично — отново се усмихна пришелецът. — Нали няма да се обидиш, ако преди това поема малко храна? Организмът ми е устроен така, че трябва да се храня поне пет-шест пъти на ден.

— Остава ли ти време за работа? — усмихна се Брийс.

— Да, защото не спя — отвърна Милнор. — Ще позволиш ли да повикам един от своите роботи?

— Разбира се — кимна Брийс и миг по-късно пред тях се появи робот, който на външен вид почти не се отличаваше от господаря си. В ръцете му се поклащаше малък контейнер.

— Зеленчуци — поясни извънземното. — Мога да се оттегля, в случай че не искаш да гледаш как се храня…

— Храни се спокойно — отвърна Брийс, а очите й с любопитство започнаха да опипват робота: — Каква великолепна машина! Роботиката наистина е достигнала съвършенство, което граничи с изкуство…

— Така е — кимна Милнор. — Тя е създадена от Човека, но по неизвестни причини вашата раса отказва да се възползва от предимствата й… Защо?

— Просто защото предпочитаме да вършим нещата сами — отвърна Брийс.

— Вярно — съгласи се Милнор. — Човекът никога не предлага помощ, но и не търси такава… Много любопитна раса!

— Какво те накара да отделиш толкова много време за нейното изучаване? — попита Брийс.

— Фактът, че куп разумни видове искат да воюват с вас, но никой не си прави труда да ви разбере…

— Благодаря за отношението — кимна Брийс. — А ти успя ли да ни разбереш?

— Много труден въпрос — въздъхна Милнор.

— Защо да е труден?

— Защото колкото повече се запознавам с твоята раса, толкова по-трудно я разбирам.

— Добре дошъл в клуба — засмя се горчиво Брийс.

— Може би ще ме осветлиш по някои въпроси — погледна я с надежда Милнор. Или поне така й се стори, тъй като електронния преводач предаваше думите му напълно безизразно.

— Ще се опитам — кимна тя. — Но не очаквай кой знае какво, тъй като и аз се чудя на много неща…

— Занимава ме един твърде любопитен факт — започна Милнор и двамата изведнъж се превърнаха в колеги-професионалисти, забравили за различния си произход. — Малко са разумните видове в галактиката, които прибягват до религията, макар че у доста от тях съществува понятието Божество. Докато при Човека положението е различно: той използва религията и нейните догми, при това по стотици различни начини. В болшинството религиозни догми на Човека са заложени онези разумни етически директиви, които стават база на гражданското право не само на Земята, но и на цялата галактика… В допълнение на това изтъкнатите идоли на човешката религия като Исус и Буда винаги са проповядвали обич и търпимост към околните…

— Пропускаш Мойсей, който според преданието е взел меча от ръката на Бога и е посякъл египтяните — подхвърли Брийс.

— Но и той не е позволявал на своя народ да води война, нали? — контрира Милнор. — Простосмъртните получават Десетте божи заповеди именно от Мойсей, затова имам такъв въпрос: защо, след като човешкият род разполага с високоморални и етични лидери и когато наруши Божиите предписания е заплашен от вечно проклятие, той все пак не се развива миролюбиво и спокойно, възприемайки Божественото прозрение? Разбира се, има и такива примери на поведение, но те са изключително редки… Можеш ли да отговориш на този въпрос от човешка гледна точка?

— Вероятно не — въздъхна Брийс. — Този въпрос не е по силите на нито един археолог…

— А коя наука би могла да му отговори?

— Може би антропологията, психологията, а дори и философията… Във всеки случай отговорът не е еднозначен. Преди всичко, защото Човекът е бил месоядно. И до днес си е такъв, макар че предпочита да се нарича „всеядно“. Условията на древната Земя са били такива, че Човекът или трябвало да развие физически невъзможни качества (като например увеличение на силата и ловкостта си в геометрична прогресия), или да се превърне в мислещо същество. Но еволюцията изисква предварително наличие на подходящи условия. В случая те са представлявали нуждата от физически еквивалент на силата, необходима на Човека за убиването на животните, които му помагат да оцелее. Така се раждат оръжията. Много хора са склонни да вярват, че именно оттук започва човешката история…

— Но може и да не е така — отбеляза Милнор. — Защото Човекът съвсем не е единственото мислещо месоядно в галактиката.

— Вярно е — кимна Брийс. — Предупредих те, че това е само част от отговора, само едно от условията, повлияли върху развитието на човешката раса.

— А религията, а благородните философски учения, създадени от Човека?

— Религията е духовна патерица, но и духовно оръжие. В качеството си на патерица тя предлага всеобхватен отговор на необяснимото, докато за далновидни мъже като Мойсей тя е могъщо оръжие, с чиято помощ те налагат своите възгледи, представяйки ги за Божия повеля.

— Това го разбирам — кимна Милнор. — Но къде се къса нишката?

— Трудно е да се каже. Всяка стъпка по пътя на прогреса превръща поредната глава от библията в безобидна поезия. С откриването на авиацията например, птичките и облаците вече не представляват чудо на природата за нас. Не бих могла да обясня как стоят нещата с етическите системи. Може би с овладяването на галактиката Човекът се е почувствал по-могъщ от Бога и е престанал да зачита етичните норми на земните закони…

— Но той рядко ги е зачитал и докато е бил прикован към Земята — отбеляза Милнор.

— Зная — кимна Брийс. — Вероятно тези закони са били прекалено съвършени, докато сам той е бил далеч от съвършенството. Ако знаех със сигурност, че е така, едва ли щях да съм тук…

— Разбирам — рече Милнор. — Аз може би ще бъда в състояние да те насоча в разкопките, стига да ми обясниш кой период те интересува…

— Много мило от твоя страна, Милнор. Но честно казано, аз не зная откъде да започна. Моята раса загива, отстъпва по всички фронтове, губи всичко ценно, което е притежавала. Искам да зная защо. Искам да зная какво ни е накарало да постигнем всичко това, защо сме имали такива блестящи успехи, защо сме се провалили… Ако ти си в състояние да посочиш една определена точка в галактиката и да кажеш: „Копай там и ще разбереш как Човекът е станал човек“, аз ще ти бъде вечно признателна. Но това е невъзможно, нали?

— Да, за съжаление — въздъхна Милнор.

— В такъв случай ще работя така, както досега — напълно безразборно… — Главата й се извърна към пустата равнина, гърдите й поеха дълбоко чистия, хладен въздух: — Тук, на това място, може би е била Райската градина… Едва ли някога ще разберем защо Човекът е пожелал да я напусне. При това гордо, с вдигната глава, без чувство за вина… Любопитно, нали?

— Ти си доста по-различна от човешките същества, които познавам — промърмори след дълга пауза Милнор.

— Частица от мен съществува във всички тях, валидно е и обратното — рече Брийс. — Аз искам да зная. Не е ли това причината, поради която Човекът е тръгнал по дългия път на своята еволюция?

— Може би — отвърна Милнор. — А може би е друга: жаждата за притежание.

— Напълно възможно — сви рамене Брийс. — Но самата аз, макар и да се срамувам от много лоши постъпки на себеподобните си, изпитвам и чувство на огромна гордост от техните достижения. Прекланям се пред Пионерите, пред Олимпийците, пред Военачалниците… Те вероятно са си пъхали носа там, където не им е работа; с положителност са били груби и безпардонни, но са били победители. И аз се гордея, че съм част от тяхната раса. Може би това чувство е грешно, дори перверзно, но въпреки всичко аз го изпитвам и то ми е приятно!

— Тук не мога да кажа нищо — въздъхна Милнор. — Позволи ми да ти задам един последен въпрос, след което ще те оставя да си почиваш… Да речем, че всичко казано дотук в една или друга степен е вярно… Защо тогава обричаш живота си на изследването на една раса, която по наше общо мнение върви към залеза си? Какво ще спечелиш, ако вникнеш в пороците и добродетелите на човешката раса?

— Лично мен ли имаш предвид?

Извънземното кимна с глава.

— Не съм много сигурна — въздъхна Брийс. — Ако трябва да бъда откровена докрай, бих казала, че върша това, защото съм обидена.

— Обидена ли? — изгледа я с учудване Милнор. — От какво?

— От всички Човеци, живели по време на нашия разцвет. Тогава сме притежавали всичко, но сме допуснали това всичко да ни се изплъзне… По-скоро, те са го допуснали… Може би изпитвам гняв към тях, тъй като са ме лишили от моите права по рождение!…

— Наистина ли? — изгледа я продължително извънземното.

— Всъщност, не знам — въздъхна Брийс. — Може би се чувствам така, защото гледам Серенгети и неволно се чувствам така, както своите прадеди, живели тук преди хилядолетия. Но с една съществена разлика: те са били примитивни и историята е била пред тях, докато за мен историята е вече минало… Тъжно ми е да си представя, че тук няма да расте нищо, освен трева… Нито животни, нито птици, нито хора…

— Плачеш за отмирането на своята раса — подхвърли Милнор. — Нали подобен израз употребявате вие?

— Не, не плача — тръсна глава Брийс. — Първо искам да разбера как и защо се е случило всичко, необратим ли е бил този процес… Едва след това ще реша трябва ли да проливам сълзи… А сега ще те помоля да ме извиниш, Милнор. Наистина се нуждая от малко сън…

— Разбирам — изправи се извънземното. — Нали няма да се обидиш, ако ти подаря нещо?

— Да ми подариш нещо? — учудено го погледна Брийс.

— Да — кимна той. — Един предмет, който някога е принадлежал на Човека. — Усмихна се на заинтригуваното изражение на лицето й и добави: — Мисля, че ако го подложиш на задълбочено изследване, несъмнено ще откриеш отговор на голяма част от въпросите си…

— Съмнявам се, че подобно нещо може да стане след изследването на един-единствен предмет — поклати глава Брийс.

— При този ще стане — рече Милнор, след което свали торбата от рамото си, пъхна вътре косматата си ръка и започна да тършува. Най-сетне откри това, което търси, внимателно го избърса и й го подаде.

Беше едно просто огледало.