Майк Резник
Господарите (2)

1. Пионерите

„… Пионерските корпуси изнасят на гърба си най-важната част от битката за завладяването на галактиката. В началото те наброяват едва двеста души, но в края на първото Републиканско хилядолетие вече са над петдесет хиляди. Това са хора, които нямат равни на себе си в човешката история: те са безумно смели, изключително интелигентни и обладават смайващи способности за приспособяване…“

Откъс от „Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“ от И. С. Бердан (исторически труд, публикуван през 13 205 г. едновременно на Земята и на Делурос VIII)

„… Ако някое начинание на Човека е предвещавало това, което предстои да се случи в историята, то несъмнено е било създаването на Пионерския корпус. Тези рицари на експанзията и разрухата бродят из галактиката, асимилират за Републиката всичко по своя път, унищожават онова, което не може да бъде асимилирано. Те пишат кървавия предговор на галактическата история на Човека, вършат го с решителност и ум. Асимилацията на безброй негостоприемни светове предизвиква възхищение, но крайният резултат често е такъв, че не липсва и тръпка на ужас. Типичен пример в това отношение е присъединяването на Зета Канкри IV към владенията на Републиката…“

Откъс от „Произход и история на разумните видове“, том VII, от Кил Никсогит (издадена на Еридани XVI през 19 300 г.)

Дори изглеждаше горещ.

Малък, кървавочервен свят, увиснал в пространството около двойна звезда, обикалящ в ленива орбита около нея на разстояние 350 милиона мили. Повърхността му беше разядена от кратери и бездънни пропасти, насечена от хиляди дълбоки пукнатини. По време на така наречения зимен сезон температурата беше такава, че в рамките на по-малко от три секунди оловото започваше да ври. Но зимата току-що си беше отишла и щеше да се появи отново след период, равняващ се на около 30 земни години.

Облаци в буквалния смисъл на думата липсваха просто защото тук никога не е имало вода. Мястото им заемаха огромни пластове газ, всеки с различна дебелина. През тях от време на време можеха да се видят острите зъбери на повърхността, но това се случваше рядко. Червеникав трепкащ екран беше всичко, което би могло да характеризира планетата.

Повърхността беше червена като слоевете газ, набръчкана и неравна като зле избръснато мъжко лице. Върху нея нямаше прах, но огромните сенки я караха да изглежда прашна. Прашна и гореща.

Понякога често, понякога не по нея пробягваха огнени светкавици.

Казано накратко, тази планета с дълбоки пукнатини и ярко сияние изглеждаше толкова загадъчна, колкото обикновен беше корабът, увиснал в орбита над нея.

А той наистина беше съвсем обикновен. Очукан, с разкривени от чести ремонти люкове и емблемата на Републиката на носа, обитаван от двама уморени, но опитни астронавти. Този кораб съвсем не беше новак в Космоса. На борда му се бяха сменили поне дузина екипажи, уредите му бяха засичали и изследвали десет пъти повече светове. Ако звукът можеше да се пренася през вакуума, увисналият в орбита над червената планета кораб несъмнено би се пръснал на хиляди частици, за да се стопи и изчезне. Десетилетия наред всеки старт представляваше предизвикателство към смъртта, всяко приземяване — покана за среща с нея. Външната обвивка на кораба беше покрита със саждите и отлаганията на поне стотина нови свята, вероятно продължаваше да е цяла именно благодарение на тях. Тя беше издържала на страхотни вибрации и усуквания — един от начините да покаже на хората вътре, че все още продължава да функционира.

А те седяха пред екрана за външно наблюдение: занемарени, небръснати, некъпани и нещастни. Единият беше висок и слаб, с хлътнали бузи и дълбоко разположени, блуждаещи сини очи. Другият беше със среден ръст, средно тегло и коса с неопределен цвят. Името му беше Алън Нелсън.

— Това проклето нещо никога ли не е имало име? — попита Милт Боумън и погледна екрана с нескрито отвращение.

— Доколкото зная — не — изръмжа Нелсън. — Обозначена е единствено като Зета Канкри IV.

— Последната кръстихме на теб, значи тази ще се казва Боумън 29 — промърмори Боумън и направи съответната бележка върху звездната си карта. — Дали пък не е 30?

Нелсън направи справка с бележника си и поклати глава:

— Боумън 29… — Очите му пробягаха по екрана, устата му се изкриви: — Каква планета, Господи!…

— Три милиарда планети изпълват шибаната галактика — изръмжа Боумън. — А те си избраха точно тази! Честно казано, понякога им се чудя на акъла на тези копелета! Наистина им се чудя!

— Сигурно и те се чудят на нашия — мрачно отвърна Нелсън. — Не видях опашка от доброволци да летят за Зета Канкри IV…

— Боумън 29 — поправи го Боумън.

— Добре де, майната му на името! Мисля, че едва ли ще се намерят повече от стотина-двеста души, готови да колонизират проклета планета като тази…

Това предположение беше грешка. Готови да колонизират Зета Канкри IV бяха само двама: Боумън и Нелсън. Макар че беше могъща и необятна, Републиката изпитваше остър недостиг от хора. Човекът се беше научил да пътува твърде бързо и твърде надалеч. В началото, при полетите до планетите около Сол, експедициите имаха предимно научна цел. По-късно, след като тези планети станаха обитаеми, временните експедиции се превърнаха в колонии. Дори след откритието на ускорението Тахион покорените от Човека планети представляваха умален модел на Земята.

Не след дълго обаче нещата излязоха от контрол. Защото планетите и техните цивилизации бяха нещо съвсем различно от аванпостове и колонии. Те представляваха постоянен дом за цели народи. Природата им трябваше да бъде покорена, урбанизирана и механизирана. И още преди Човекът да е готов за подобно начинание, техният брой набъбна до хиляда и четиристотин. На пръв поглед тази цифра не е особено голяма, но само нищожна част от споменатите планети имаха някаква далечна прилика със Земята. За да управлява огромната си империя, Човекът бе принуден да използва по най-добрия начин всеки индивид от населението на родната Земя, наброяващо единадесет милиарда.

Над една трета от планетите (с някаква форма на живот) се управляваха с военна сила. За тази цел беше необходима огромна армия, готова за бързи действия. Други четиристотин планети се използваха за научни изследвания и суровинна база — за издръжката им се грижеха двадесет други планети с развито земеделие, които им доставяха храна и вода. Триста и петдесет планети от общия брой бяха току-що колонизирани, а за заселниците това означаваше огромен труд: изкореняване на джунгли, пресушаване на блата, завладяване на пустини, планини и океани и изграждане на човешки селища.

Хиляда и четиристотин планети обаче са незначителна прашинка в необятната галактика. А Човекът искаше всичко, за да може да се развива и размножава. С методична последователност той продължаваше да открива нови светове, да ги подчинява на волята си…

Това беше главната задача на Пионерския корпус. За разлика от някогашните пионери — бедни и онеправдани люде, които са търсели свободата на новооткритите земи, в корпуса постъпваха изключителни специалисти, които знаеха как да открият и покорят новите планети, как да ги направят годни за живот. Подготвени много добре, мъжете и жените от Пионерския корпус бяха цивилни служители, прикрепени към Републиканската флота. Отношенията им с Републиката се градяха на принципа на някогашните фирми, действащи по държавна поръчка. Официално не бяха подчинени на Републиката, действаха като свободни предприемачи. Участието в корпуса им осигуряваше изгодни договори с главния възложител — Републиканската управа.

В много случаи задачата им се изчерпваше с откриването на външни форми на живот и адаптацията им към нуждите на Човека. Понякога бяха принудени да изтребват до крак враждебно настроените извънземни, нерядко прибягваха до тази крайна мярка и по отношение на дружелюбно настроени популации. В корпуса имаше инженери, които с помощта на републиканската технология бяха в състояние да превърнат потоците в пълноводни реки, езерата в океани. Под тяхно ръководство се обезлистяваха планети, два пъти по-големи от Юпитер. Разполагаха с екологични технологии, чрез които превръщаха в оазис и най-враждебните към човека светове.

Пионерският корпус наброяваше 28 000 души, но Републиката — този пробуждащ се титан, мечтаеше не за стотици, а за милиони нови светове. По тази причина хората на корпуса не достигаха, отделните мисии се осъществяваха от минимално свити екипажи, все по-тясно специализирани в съответствие с изискванията на Републиката.

Основен проблем продължаваше да бъде енергията. Всички завладени от Републиката светове използваха сто процента атомна енергия, връщане назад нямаше. Това рязко усили търсенето на радий, плутоний, уран и техните изотопи. Залежи се откриваха постоянно, но търсенето продължаваше да е по-голямо от предлагането. Широко се използваше и слънчевата енергия, Републиката беше построила десетки милиони централи. Но Човекът все още не бе открил икономичен начин за съхраняване на слънчевата енергия. По тази причина, а и поради факта че почти половината от търговската дейност на Републиката беше свързана с междузвездни полети, търсенето на алтернативни енергийни източници си оставаше сред основните приоритети на научноизследователската й дейност.

После бе открита планетата Зета Канкри IV. Сравнително малка, но с огромна маса. Високата скорост на въртене, комбинирана с оригинални химически елементи в недрата й, създаваше магнитни полета с фантастична мощност.

Изстреляните в тези полета йони достигаха скорост, няколко пъти по-голяма от тази, която Човекът можеше да получи в своите изкуствени циклотрони. Взаимодействието между електромагнитните полета на планетата плюс новият тип йони, формиращи се от изпарението на повърхностните химически елементи, създаваха почти идеални условия за протичането на ядрена реакция.

Или, казано с други думи, определени райони от Зета Канкри IV представляваха атомни бомби с огромна мощност, които можеха да се взривят без предупреждение.

Ярките визуални картини, които Боумън и Нелсън наблюдаваха върху екрана на монитора, бяха крайният резултат от верижните реакции, протичащи на повърхността на планетата. Атомите с по-нисък брой частици се превръщаха в нестабилни молекули, резултатът беше такъв, сякаш се бяха отворили вратите на ада. Това, което на Земята се постигаше само в скъпоструващи лабораторни условия, на Зета Канкри IV беше част от природата. Непрекъснатите атомни експлозии на повърхността (следствие от постоянно действащата верижна реакция) разкъсваха кората на планетата и по този начин разкриваха нови и нови материали, готови да се повлияят от електромагнитното поле. Без съмнение подобно обяснение е колкото вярно, толкова и просто, но практическите последици от него бяха ужасни.

Склонна да губи хора и средства с хладнокръвно постоянство, Републиката проявяваше коренно различно отношение към огромната загуба на енергия, която се осъществяваше ежедневно на планетата Зета Канкри IV. Това беше причината за офертата й към Боумън и Нелсън. Според условията на договора те трябваше да осигурят безопасно пребиваване за 235 „миньори“ (на практика отлични учени и специалисти), които щяха да търсят начин да овладеят тази огромна енергия. Контраофертата на Боумън и Нелсън беше невероятно скъпа, но те прекрасно знаеха, че никой от управата на Републиката няма да я отхвърли. Така и стана. Условията им бяха приети веднага, договорът беше сключен.

Оказа се обаче, че термоядрените взривове не са единствената пропусната подробност в офертата на Републиката. В нея нямаше нито дума и за изключително силната гравитация на малката планета. До нейната повърхност можеха да стигнат само най-мощните работни кораби на Републиката, при това само през зимния период… През лятото дори те, построени от специални материали с високо защитно покритие, биха се разтопили още на двадесет мили от повърхността…

Климатичните особености също не бяха цвете за мирисане, не по-малко опасни от верижните реакции и гравитацията. Планетата се движеше по елипсовидна орбита, която изминаваше за 33 земни години. През зимата се намираше на разстояние от 350 милиона мили от гигантското двойно слънце, но през лятото то намаляваше до 150 милиона мили. Срещу такова разстояние Републиката все още беше безсилна. Нямаше материали и други защитни средства, способни да издържат на огромните температури. Следователно дори при успешно проникване до повърхността, експлоатация на суровините и енергийните източници на планетата можеше да има само временно, в течение на няколкото години зима. През останалото време Зета Канкри трябваше да бъде напусната от всички живи същества.

Като капак на всичко се оказа, че атмосферата е абсолютно негодна за дишане, без нито един елемент употребяван от човека.

— Като махнем тези „малки подробности“, работата ни спи! — ухили се подигравателно Боумън, приключил с педантичното изброяване.

— Чак сега ми стана ясно защо правителството изобщо не възрази на двата милиона долара, които поискахме — кимна Нелсън. — Имам чувството, че ще си прекараме чудесно, като на платена ваканция!

— Някакви конкретни идеи? — попита Боумън и напълни чашата си с кафе.

— На ум ми идват единствено няколко благословии по отношение на типовете, които имаха грижа за снабдяването ни — въздъхна Нелсън. — Добре поне, че все още е пролет и ще разполагаме с известно време за размисъл…

— Мислиш, че долу може да има някаква форма на живот?

— В този ад? — изви вежди Нелсън и тръсна глава. — Съмнявам се, но за съжаление не можем да бъдем сигурни, преди да кацнем… — Помълча малко, после добави: — А когато се уверим, че подобно нещо няма, вероятно и ние самите ще сме преминали в отвъдното!

— Много успокоително — промърмори Боумън. — Високо ценя доверието на Републиката, но в момента ми се иска да бяхме подписали друг договор… Не можем да се приземим на проклетата планета, не можем да разчитаме на помощта на приятелски настроени аборигени… Да не говорим, че няма начин дори да систематизираме гадните експлозии!

— Те действително са най-неприятната пречка — призна Нелсън. — Ако ги нямаше, досега да сме свършили!

— Ако ги нямаше, нямаше да има и договор — промърмори Боумън. — Компютърът ги обработва вече три часа, но не може да открие никаква закономерност. Появяват се напълно хаотично: на определена точка може да станат две експлозии в рамките на един час, а след това да има спокойствие в продължение на половин век. Няма начин да ги систематизираме, нито пък да ги вкараме в някаква графика. Това означава, че доближаването ни до повърхността е прекалено опасно.

— Бихме могли да останем в орбита за няколко седмици, а после да се върнем и да откажем договора — подхвърли Нелсън.

— И да се сбогуваме с два милиона долара, така ли?

— Обстоятелствата са срещу нас, Милт — въздъхна Нелсън. — Първо, гравитацията е прекалено силна за кацане. Второ, атмосферата е напълно негодна за дишане, освен това е радиоактивна. Трето, дори ако пионерският кораб успее да кацне, той ще се разтопи още преди да излети. Четвърто, няма начин да създадем постоянна база, дори и да преодолеем изброените дотук препятствия. Това е така, защото след десет години температурата ще нарасне двойно. Пето, ако нито едно от споменатите препятствия не ни спре, ще трябва да се примирим с мисълта, че всеки момент ще отлетим за ада, пометени от поредната термоядрена експлозия. Шесто…

— Добре де — прекъсна го с усмивка Боумън. — Никой не ни е обещавал лесна ваканция…

Три дни по-късно тази усмивка беше отдавна забравена. Апаратурата на кораба регистрира още 129 експлозии, а компютърът установи, че всяка една от тях е спонтанна и напълно хаотична.

Надвесен над разпечатката, Боумън навъсено промърмори:

— На всичкото отгоре проклетата планета се смалява с всяка измината минута! Бавно и незабележимо, но с твърда последователност. Което означава, че след 4-5 хиляди години неминуемо ще се пръсне на хиляди парчета…

— Какво ще правим? — попита Нелсън.

— Идеите ми започват да се изчерпват — промърмори колегата му. — Цяла нощ не съм мръднал от компютъра. Според нашия механичен приятел, имаме само една възможност: да изградим суперздрав научноизследователски кораб, който да издържа на високата температура, радиацията и онези неща, които викат „бум“, когато им хрумне…

Седмица по-късно нещата не изглеждаха по-добре. Двамата пионери изстреляха около дузина проучвателни сонди към повърхността на планетата. Първата попадна в експлозия и беше унищожена веднага, останалите я последваха за броени минути, ликвидирани от топлината и радиацията. Механичната капсула, изпратена да вземе проби от горните слоеве на атмосферата, беше засмукана от гравитацията толкова бързо, че не успя да изпрати данните до компютъра. По време на операцията бяха снижили орбитата си до такава степен, че едва избягнаха смъртта. После изстреляха два ядрени заряда към стратосферата на планетата. Взривиха ги на определена височина, без видимо отражение върху естествените експлозии. Междувременно изиграха 3407 игри на блекджек, които също не допринесоха с нищо за решаване на проблемите.

— Едно ще ти кажа — мрачно изръмжа Боумън. — Човек може да превърти тотално, докато се опитва да проникне на тази планета! Как, по дяволите, се завладява свят, който те посреща с термоядрени бонбончета, когато си пожелае? Дай пак да се върнем на чертожната дъска…

Свързана с паметта на компютъра, тъй наречената чертожна дъска предлагаше всевъзможни ситуации. Но в случая и тя беше безсилна — аналог на явленията под тях просто нямаше.

— Да се включим в главния компютър на Делурос VIII — предложи Нелсън. — Той може да знае нещо, което нашето бебче пренебрегва…

— Как не — саркастично се усмихна Боумън. — Това означава да платим такса от един милион долара! По дяволите, предпочитам да се откажа от договора, вместо да ползвам подобна привилегия! Веднъж, още съвсем зелен, допуснах тази грешка, после изплащах услугата цели пет договора!

— Какво предлагаш тогава?

— Нямам конкретно предложение. Ще продължаваме опитите с надеждата, че рано или късно ще научим нещо за шибаната планета!

Боумън излезе прав. Два дни по-късно наистина научиха нещо ново. Бяха изстреляли последната дузина сонди без надежда за успех, но една от тях оцеля достатъчно дълго, за да изпрати важно съобщение: на повърхността на планетата или непосредствено под нея имаше форма на живот!

— Не може да бъде! — възкликна Боумън. — Какво е това, което би могло да съществува при подобни условия?

— Няма начин да разберем, преди да изпратим нови проби — отвърна Нелсън.

— Или да открием начин за контакт — добави Боумън.

— Без контакт с живите същества долу никога няма да проникнем на шибаната планета. Помниш ли как псувах главния компютър преди няколко дни?

Нелсън кимна с глава.

— Е, вече можеш да го забравиш. Мисля, че този път няма да минем без него…

Нелсън не възрази и няколко часа по-късно корабният компютър осъществи връзката. Подаде всички възможни данни за планетата и зачака отговор. Гигантската машина, намираща се на милиони мили разстояние, започна да отработва възможните хипотези относно обитателите на огнения ад под тях. Заключението й съвсем не беше утешително.

— Според Големия мозък дребните копеленца под нас кльопат енергия — приведе се над разпечатката Боумън. — Което можеше да се очаква, тъй като не виждам какво друго биха могли да кльопат… Но по всяка вероятност това означава и друго: те никак няма да са възхитени от появата ни и особено от намерението да им отмъкнем кльопачката… — Помълча малко, после въздъхна и добави: — И тъй, и тъй вече се свързахме, половината от хонорара отлетя… Дай да видим какво ще каже главният компютър за онова, което очаква евентуалната експедиция долу…

Той каза не с цялата категоричност, на която е способна една умна машина.

Разполагаха с още малко време и Боумън реши да провери дали главният компютър има алтернатива на решението да се откажат от договора.

Имаше.

— Проклет да бъда! — изръмжа Боумън, надвесен над разпечатката.

— Какво пише там? — попита Нелсън.

— Пише, че след като Мохамед не може да иде при планината, планината трябва да иде при Мохамед!

— Преведи ми този библейски цитат, ако обичаш…

— Това означава, че след като не сме в състояние да изпратим хора на повърхността на Боумън 29, трябва да трансформираме енергията в силово поле и да я транспортираме през галактиката.

— Знаеш ли нещо за силовите полета?

— Не — поклати глава Боумън. — А ти?

— Нищо.

— Бас държа, че Големият мозък знае! — промърмори с отвращение Боумън. — И вече виждам как ни напуска и вторият милион… Проклетите компютри никога не разкриват това, което знаят!

— Докато не сме се изключили, не е зле да го питаш за пътя на предполагаемото силово поле в Космоса — посъветва го Нелсън. — Не искаме да се сблъскаме с разни кораби, нито пък с планети и комети, нали? Освен това Големият мозък трябва да ни каже как да укротим и използваме енергията, след като я пренесем до посоченото място…

— За този отговор трябва да плати Републиката! — изръмжа Боумън.

— Но преди това ние двамата с теб трябва да решим един малък проблем от морален характер, Милт — обади се Нелсън.

— Имаш предвид кльопачите на енергия?

— Да — кимна Нелсън. — Те ще бъдат лишени от прехрана.

— Това няма да стане веднага — отбеляза Боумън.

— Не зная да има някаква разлика между бавната и бързата гладна смърт…

— Няма — съгласи се Боумън. — Но ние трябва да мислим и за другата страна на монетата…

— Парите?

— И за тях също… Но аз имах предвид бъдещето на непознатата раса долу… Със скоростта, с която планетата се самоизяжда, тя едва ли ще оцелее повече от пет хиляди години. Каквото и да представляват тези същества, те не могат да мигрират другаде… По дяволите, който може да живее тук, няма начин да живее другаде!

— Може би на някоя звезда?

— Изключено. Звезда с размерите на Бета Канкри ще ги изпепели още преди да се доближат до нея, а дори и да не го стори, условията ще бъдат коренно различни. Освен това те не могат да осъществят космически полет. Единственото гориво, с което разполагат, е собствената им храна. А защо да пътуват, след като имат храна?

— Защото ти не си единственият в галактиката, който знае, че тази планета умира.

— Може би е така — кимна Боумън. — Но в такъв случай трябва да допуснем, че те обладават разум. Нещо, в което лично аз дълбоко се съмнявам…

— Защо?

— Защото това е една очевидно млада планета, която, образно казано, ще загине, преди да е възмъжала. Имала е достатъчно време да развие някаква особена форма на живот, но не и неговата висша форма — разумния живот… Освен това наличието на разум предполага, че съществата долу ще направят опит да избягнат зависимостта си от консумирането на енергия, тъй като това съкращава бъдещето им… И обратно: след като консумират енергия, за какво им е разум? За наличието му липсват подходящи условия.

— Не е точно така — възрази Нелсън. — От пробите стана ясно, че те живеят под повърхността. Което означава, че разполагат с достатъчно разум, за да бъдат крачка пред поредната хаотична експлозия.

— Пробите сочат, че живеят на повърхността или под нея — поправи го Боумън. — Нямаме причини да избираме едната възможност за сметка на другата…

— Действително е така. Но и двамата виждаме какъв ад е на повърхността, Милт. Никое живо същество не би оцеляло там, логично е да допуснем по-приемливата възможност…

— Ако те са развили у себе си нещо, което наподобява разум, то едва ли е повече от инстинкт да избягват определени зони в определено време…

— Може би — кимна Нелсън. — Но това е напълно достатъчно, поне за мен…

— Вероятно си прав — въздъхна Боумън. — Но ние трябва да си гледаме нашата работа. Подписахме договор, вече изгубихме един милион, на път сме да изпуснем и втория… Като си приспаднем разходите, със сигурност ще установим, че сме на червено. Сега е моментът да се откажем от договора, а на компютъра ще платим по-късно, след като изпълним някой друг ангажимент…

— Май сме в омагьосан кръг — мрачно поклати глава Нелсън.

— Така е — въздъхна Боумън. — Затова ще е най-добре да стигнем до решение веднага…

Тихите и миролюбиви обитатели на Зета Канкри IV нямаха никакво понятие за дискусията, която се провеждаше на няколкостотин мили над главите им. Те продължаваха своята дейност, разбираема единствено за самите тях. Планираха бъдещето си с надежда и упование в своя Бог, изпитваха дълбока благодарност към Него за изобилието, с което ги беше дарил…

Взели своето решение, Пионерите отново се скачиха с главния компютър. А Републиката, отдалечена на светлинни години, доволно драсна още една чертичка върху дъската на своите завоевания…