Майк Резник
Господарите (19)

18. Симбиотиците

„… Рано или късно Човекът трябва да отправи поглед към другите галактики. Но протегнал ръце отвъд своя звезден свят, той се натъква на проблеми, пред които всички преодолени до този момент трудности изглеждат детска игра. Нов подход е нужен дори за самото пътешествие до най-близката галактика, за което са необходими над един милион светлинни години…“

„Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“

(В „Произход и история на разумните раси“ липсват данни за симбиотиците).

Нещата се развиваха добре. Човекът притежаваше и управляваше всичко в галактиката, което можеше да се притежава и управлява. Наистина все още имаше някои системи и отделни планети, които той не беше покорил, но само поради трезвата преценка, че те не са му нужни. Съществуваха и няколко раси извън огромната икономическа мрежа на Общността, но тяхната независимост се дължеше на простия факт, че не притежаваха нищо, което да привлече неговото внимание.

И тъй, подчинявайки се на древния инстинкт за търсене на предизвикателства, Човекът насочи поглед навън. Директорът на Плаващото кралство най-сетне изрече на глас това, което витаеше в главите на хората от столетия, а вероятно и хилядолетия: тази галактика е само началото на човешката история. И тя ще върви напред, към покоряването на цялата Вселена…

Веднъж дефинирана, идеята стана обект на какви ли не патриотични и философски манипулации. Но същността й си остана проста и ясна: днес Човекът владее галактиката максимално всеобхватно и единственото достойно за него предизвикателство е завладяването на галактиката Андромеда.

Най-сериозен и най-непосредствен проблем беше огромното разстояние, което трябваше да бъде преодоляно. Разстояние, което за пръв път в човешката история не можеше да се измери нито с метри и сантиметри, нито с километри и мили, нито дори с парсеци… То беше измеримо единствено в светлинни години, при това стотици хиляди…

Първоначалните планове предвиждаха изграждането на космически кораб с размер от няколко кубически мили, в който да се засели екипаж от около дузина брачни двойки. Той трябваше да е построен така, че да предлага добри условия за живот на няколко поколения. Цената на подобно строителство беше невероятно висока, но разходите нямаха никакво значение, след като Директорът ги е одобрил.

След няколко години интензивно строителство от далечната колония Капелан долетя вестта за ново революционно откритие. Някакъв никому неизвестен учен беше открил нов принцип на междузвездните полети — първото сериозно достижение в тази област от седем хилядолетия насам. На практика това представляваше сложна, оригинално съставена формула на РТТ — редуцирана тахио-тяга (която, колкото и парадоксално да звучи това, предлагаше далеч по-висока скорост от тази на стандартния модел). Естествено, новината беше приета скептично, а формулата — подложена на жестоки изпитания. За всеобща изненада се оказа, че тя действа безупречно и в практически условия.

Сега вече пътешествието до Андромеда можеше да се осъществи не от поколения, а в рамките на няколко години — по-точно единадесет… Три години се отделяха за изследване на новата галактика, което означаваше, че след четвърт век екипажът ще се върне обратно и ще докладва за това, което е открил…

Наложи се още една промяна в програмата. Оказа се, че няма място за екипаж, под съмнение беше поставен самият полет. Новите двигатели бяха прекалено обемисти и нестабилни, на тях трудно можеше да се разчита за нещо друго, освен за постигането на фантастична скорост. Оборудван с тях, космическият кораб просто не можеше да поеме дори грам допълнително тегло. В това отношение Човекът изведнъж сякаш се оказа в зората на космическата ера: разполага с огромната тяга, която ще го отведе на Андромеда не за еони, а за броени години, но не може да включи себе си в точно изчисленото тегло на новия кораб.

С проблема се заловиха всички клонове на науката — гаранция, че той ще бъде разрешен. Но Директорът нямаше намерение да чака; изкушението да остане в историята приживе беше прекалено силно.

И тук на сцената излезе Бартол. Много хора се питаха какво търси един биолог в програмата „Андромеда“, но малцина си даваха сметка, че именно той е програмата… Миниатюризацията на контролните уреди, кондензирането на храната и компресията на въздуха отдавна бяха стигнали своите граници, но въпреки това надвишаваха стократно пространството, в което трябваше да се поберат. Дори камерата за дълбок сън отнемаше прекалено много място и енергия, същото беше положението и с минимума продукти, необходими за замразения пилот.

Никой, включително и Бартол, нямаше представа какво поддържа живота на хънките. Те бяха най-странните организми, открити някога в галактиката, на Отдела по психология бяха необходими пълни четири столетия, за да ги обяви за носители на разум. Хънк с нормални размери наподобяваше голяма, лъскавозелена амеба. Лишено от каквито и да било сетивни органи, това създание все пак усещаше присъствието на околните, а придвижването му се осъществяваше с помощта на най-странния пълзящ механизъм, създаден някога от Природата. За страничния наблюдател никога не беше ясно дали даден хънк се намира в нормално положение или е с главата надолу…

Но това същество притежаваше едно безценно качество: в организма му се осъществяваха биохимични реакции, благодарение на които то вдишваше основните съединения на въглеродния двуокис, а издишваше смес от кислород и водород. Едновременно с това използваше за храна отпадъците от човешкото тяло, а изхвърляше основните съставки, съдържащи се в човешката храна…

На практика това означаваше, че всеки пилот може да бъде оборудван с хънк и връзката между тях да бъде на симбиозна основа. Очевидно в природата няма жив организъм, който да отделя толкова органични вещества, колкото поема, но в случая с хънките проблемът не беше фатален, тъй като в новия кораб имаше достатъчно място за съответните запаси. Това беше единственият начин програмата „Андромеда“ да бъде реализирана в обозримото бъдеще, или по-точно — в рамките на живота на настоящия Директор. Ето защо Плаващото кралство и научният екип, работещ по проекта, без колебание сграбчиха този шанс…

Но проблемът с пилотите беше съвсем различен.

Те единодушно отхвърлиха симбиозата с хънките — отначало тихо и срамежливо, а по-късно с пълен глас…

Според Отдела по психология причините бяха от емоционален характер. Просто защото никое разумно същество не може да възприеме концепция, базираща се на живот, който зависи от консумацията на екскременти на друг организъм и дишането на въздух, който този организъм изхвърля.

— Промийте им мозъците — лаконично заповяда Бартол.

Психолозите отделиха кандидатите за полет и се заеха с обработката им. Месец по-късно никой от тях нямаше нищо против неприятните във физическо отношение аспекти на симбиозата.

Но и никой не ги обикна.

Сега протестират, че животът и здравето им зависят пряко от живота и здравето на организми, които нямат нищо общо с човека, съобщиха психолозите. Не искат да умрат само защото някой хънк може да се окаже неразположен.

— Тогава ги запознайте с психологията и медицината на хънките — нареди Бартол.

Екип от биолози събра кандидат-пилотите и проведе с тях спешен семинар на тема „Физиология на хънките“. В резултат те научиха как да поддържат здравето на малките зелени амеби доста по-добре от своето собствено…

Но неприязненото отношение остана.

В крайна сметка Бартол се принуди да покани на разговор Джесер — пилота с най-големи шансове да оглави първата експедиция.

Джесер се появи в кабинета му с мрачно лице и малък чип, имплантиран на рамото.

— Доколкото съм информиран, в подготовката ви има известни проблеми — подхвърли Бартол, след като гостът отказа предложеното му питие.

— Те ще изчезнат в момента, в който се отървем от хънките — отвърна Джесер.

— Страхувам се, че това е изключено — поклати глава Бартол. — Единствено с тяхна помощ можем да осъществим своето междугалактическо пътуване. Освен това не хънките, а вие и останалите пилоти създавате трудности за изпълнението на програмата…

— Тогава ще е най-добре да си подберете други пилоти — вдигна рамене Джесер. — Аз няма да се вържа за хънк дори за двадесет и пет минути, да не говорим за двадесет и пет години!

— Чух за тази ваша позиция — кимна Бартол. — И се надявам да ми обясните причините. Вече зная, че притежавате физическа търпимост към животоподдържащата симбиоза и сте в състояние да осигурите добра жизнена среда на хънките не по-зле, отколкото бих го сторил аз. Затова искам да чуя какви са проблемите ви…

— Просто не искам да го направя — отговори тихо, но твърдо Джесер. — Можете да ме уволните още сега, все ще си намеря някаква друга работа…

— Ако бяхте единственият пилот с такова становище, бих го сторил веднага — каза Бартол. — Но за съжаление не сте, затова искам да стигна до дъното на проблема. Какви са възраженията ви срещу идеята да станете първото разумно същество, стъпило на друга галактика с помощта на няколко малки хънка?

— Май не сте много силен в броенето, а? — вдигна глава Джесер.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? — повиши тон Бартол, но пилотът вече беше напуснал стаята.

Наложи се нова консултация с психолозите, едва след това нещата започнаха да се изясняват.

Пилотите нямаха нищо против да използват хънки за поддържане на живота си. Бяха съвсем наясно с опасността, която носи евентуалната смърт на отделен хънк.

Но бяха категорично против присъствието на хънк в първия кораб, насочил се към Андромеда.

— Чиста лудост! — възкликна Бартол.

— Може би е така — кимна Лавърс от Отдела по психология. — Но проблемът е почти неразрешим. Никой не желае да сподели великия миг на Завоеванието с представител на друга раса…

— Това е най-глупавото нещо на света, което съм чувал! — възропта Бартол. — Нима не си дават сметка, че без хънките никога няма да стигнем до този миг?

— Дават си и още как — въздъхна Лавърс. — При това не по-зле от нас. И заявяват, че трябва да изчакаме създаването на технология, която ще ни отведе в съседната галактика самостоятелно, както винаги досега…

— Избийте им го от главите! — изръмжа Бартол.

— Няма начин — поклати глава Лавърс.

— Как така? — изгледа го с недоумение биологът. — Нали успяхте да ги накарате да се примирят със симбиозата — нещо, което според мен е доста по-трудно…

— Във физическо отношение — допълни Лавърс. — Отдавна разполагаме с методика, която стимулира хората така, че да издържат на всякакви физически натоварвания. Няма да отрека, че имаме сериозни успехи и в обработката на мозъците им. Но сегашният проблем е различен. Вие искате от мен да променя онова, което прави Човека човек… Нещо, което не ще успея да постигна… О, разбира се, че мога да ги подложа на масивна хипноза и да им повтарям един милион пъти в час, че хънките са важна брънка от операцията. Мога да ги обработя така, че изобщо да забравят за полета, който осъществяват… Тази обработка ще трае известно време — година, две, десет… Но рано или късно влиянието й ще отслабне и ще изчезне. Много лесно е да обработиш човешкия индивид така, че да го накараш да се храни и диша… Това става просто като му се покаже алтернативата — гладна смърт и задушаване. Но съвсем друго е, когато го караш да сподели триумфа на завоеванието с представител на друга раса. Просто защото алтернативата е да не го споделя…

— Глупости! — извика Бартол. — Я го обработете както трябва и го изстреляйте в Космоса, пък ще видим дали ще издърпа контакта насред път!

— Вие ръководите тази част от програмата — рече с въздишка Лавърс. — Затова ще изпълня заповедта ви… Но бих искал да сключа един облог с вас…

— Така ли? Какъв облог?

— Залагам петстотин кредита, че корабът няма да изпълни мисията.

— Не мога да приема, тъй като при завръщането му отдавна ще съм мъртъв — поклати глава Бартол. — Двадесет и пет години не са малко време…

— Полетът няма да трае двадесет и пет години.

— Добре, приемам — вдигна глава Бартол. — Но ще ви кажа едно: вие сте същият чудак като Джесер!

— Може би — отвърна Лавърс.

Пилотите бяха подложени на нова обработка и година по-късно „Андромеда I“ напусна орбитата, на която беше сглобена, втурвайки се с главозамайваща скорост в междугалактическото пространство.

Естествено, за пилот беше избран Джесер. След две години полет без никакви инциденти бяха изстреляни още четири кораба от същия тип, насочени към предварително определени сектори на съседната галактика.

Бартол прекарваше по-голямата част от времето си в Центъра за контрол на полетите, зает с проверка на данните за ежедневното състояние на хънките. Лавърс вършеше същото, но негови обекти бяха пилотите. Корабите се движеха точно според разписанието, екипажите им се радваха на чудесно здраве. Това даде повод на Директора най-сетне да вдигне булото на секретността и да сподели новината с медиите.

Хората я посрещнаха с небивал възторг. В душите им се пробуди позабравеното чувство за цел, за победа в трудно състезание. Всички бяха единодушни, че Андромеда е само началото — също като Сириус преди няколко хилядолетия. Защото Андромеда е само една от петдесетте галактики в нашия сектор, при това съвсем не най-голямата и най-внушителната…

— И тогава забелязах тези отклонения — каза един от сътрудниците по проекта „Андромеда“.

Лавърс хвърли поглед на разпечатката и поклати глава.

— Лошо — рече той. — Много лошо…

— Какъв е проблемът? — попита Бартол, който се оказа наблизо.

— Енцефалограмата — отвърна Лавърс.

— Чия?

— На Джесер.

— Какво не е в ред?

— Може би нищо съществено… Но на ваше място бих си приготвил парите за облога, който сключихме преди време…

— Само заради тези леки отклонения? — присви очи Бартол.

— Когато човек е вързан за различно от себе си същество и се намира на триста хиляди светлинни години от най-близката звезда, понятия като „леко отклонение“ не съществуват — натърти Лавърс.

Отклоненията останаха на едно и също ниво толкова дълго, че всички в центъра започнаха да ги считат за нормално явление. После те се появиха и у другите пилоти — на втората и третата година от полета.

— Те обаче се различни — мрачно промълви Лавърс. — По-дребни, по-незначителни… За последните две години Джесер се е променил толкова незабележимо, че това се забелязва само ако сравним енцефалограмата му с тези на останалите пилоти…

Бартол изсумтя, после каза, че разчита на инстинкта за самосъхранение у всичките петима пътешественици.

Нещата продължиха така още известно време, след това енцефалограмата на Джесер изскочи извън скалата за измерване и веднага се върна в рамките на нормата. Това стана за някакви си четири часа.

— Край, пробивът е осъществен — обяви Лавърс. — В продължение на две години същото ще сторят и останалите.

— Това не променя нищо — рече Бартол. — Сега ще направи оценка на ситуацията и несъмнено ще разбере, че горивото няма да му стигне за обратния път, ако не влезе в орбита около някоя звезда или черна дупка… Затова ще продължи. В крайна сметка той е Човек, а човеците знаят какво значи самосъхранение…

— Човеците знаят още много неща — тихо отвърна Лавърс.

На разстояние 350 000 светлинни години от тях Джесер хвърли последен, изпълнен с неприязън поглед към своя спътник и бавно започна да сваля дихателния си апарат…