Майк Резник
Господарите (15)

14. Биохимиците

„… Някъде около 5600 г. от Н. Л., въпреки величествения Проект, който омагьосва човешкото въображение в продължение на векове, природните науки поемат в погрешна посока. Това се отнася най-вече за биохимията, макар че в тази област се регистрират и значителни постижения…“

„Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“

„… Именно в областта на биохимията и свързаните с нея науки Човекът се доближава до съвършенството. Трезво и хладнокръвно той решава хилядолетни проблеми, свързани с производството на изкуствени клетки, а партеногенетиката позволява на милиарди жени от всички раси да раждат и отглеждат поколение, което жестоката Природа винаги им е забранявала да имат. Човекът, разбира се, е носител на вдъхновението във всички области на живота по време на Олигархията, но именно при биохимическите науки той е…“

„Произход и история на разумните видове“, том VIII

То с положителност не приличаше на супермен.

— Провал номер 1098 — промърмори с отвращение Ройърс и обърна гръб на кувьоза.

— Да го унищожим ли, сър? — попита един от лаборантите.

— Нищо друго не ни остава… Максимална интелигентност на десетгодишно дете, но в тяло, което никога няма да се отлепи от инвалидната количка. Да, инжектирайте му шест кубика летален разтвор, точно в сърцето… Независимо къде се намира това сърце…

Ройърс излезе от лабораторията, прекоси широкия, добре осветен коридор и спря пред кабинета на Хърбан, който се намираше редом с неговия. Хвърли поглед към табелката, на която със златни букви пишеше „Директор на Института по биохимия“, въздъхна и влезе. Хърбан беше дребен мъж с умерено матова кожа и къса черна коса (доколкото все още я имаше). Очакваше го с крака върху бюрото, ръце зад тила и мрачно смръщено лице.

— Е?

— Не ми ли личи? — жлъчно се усмихна Ройърс.

— Значи се връщаш на чертожната маса и започваш отново — рече Хърбан. — Това не е краят на света…

— Не зная за света, но имам чувството, че моят край е близо — отвърна Ройърс. — Днес се навършват десет години от работата ми тук. Което означава точно 109,8 провала годишно, по дяволите!

— Май те обзема самосъжаление — подхвърли с усмивка Хърбан.

— Не виждам нищо смешно! — сопнато отвърна Ройърс.

— И аз така мисля. Все още…

— Какво значи „все още“? — гневно извика Ройърс. — Това е всичко, което мога! Считай, че съм пуснал предупреждение за напускане!

— Което се отхвърля — рече Хърбан. — Сядай, запали една пура…

— Ти глух ли си? — изръмжа другият. — Напускам!

— Добре де, тогава приеми пурата като прощален подарък. На практика съм изненадан от търпението ти. Аз самият стигнах до решението да напусна след около триста несполучливи експеримента. Предполагам, че това е въпрос на вътрешно убеждение. Давах си сметка за способностите си и знаех, че не стане ли номерът след триста опита, значи никога няма да стане… Трябваха ми обаче цели тридесет години, за да разбера, че на практика съм имал триста успеха… А ти, ако не ме лъжат сметките, си постигнал почти хиляда и сто успеха, плюс-минус един-два… Виждам, че ченето ти увисна, момче… Защо не пъхнеш вътре една пура, за да си поговорим на спокойствие?

Ройърс тежко се отпусна на близкия стол, в очите му се появи объркване. Несъзнателно отхапа върха на една пура и я запали.

— Много си падам по добрия тютюн — въздъхна Хърбан и доволно изпусна облак дим. — Наистина много… Предполагам, че си унищожил тялото, нали?

Ройърс кимна.

— Така и трябва — вдигна рамене Хърбан. — Оставим ли ги да растат, скоро ще се окажем безработни…

— Нищо не разбирам — рече с въздишка Ройърс. — Имам предвид онова създание… Недоносено като всички останали. Минимална интелигентност, слаба реакция на стимули, негодни за нищо крайници… Не разбирам какво точно се опитваш да ми кажеш.

— Истината с главно И… А не дребните и незначителни полуистини, които са на мода тук. Изтече половината от живота ми, за да я проумея, вероятно защото е прекалено проста… Без съмнение до нея са стигнали и предшествениците ми, но са си държали езика зад зъбите. По същата причина, по която го правя и аз… Но ти си най-умното хлапе наоколо, въпреки че едва си минал трийсетте. Логично е да допусна, че именно ти ще заемеш мястото ми, след като се пенсионирам… А това ще стане скоро, тъй като възнамерявам да си харча пенсията за дебели пури и още по-дебели жени… Естествено, ако оттеглиш оставката си. Това е причината за нашия малък разговор днес. Няма никакъв смисъл да си блъскаш главата в продължение на години, както го върших аз…

— Това означава ли, че не разбирам добре някоя жизненоважна част от Проекта? — хладно го изгледа Ройърс.

— Част ли? — засмя се Хърбан. — Не, момче, не е част… Ти не разбираш нищо от проклетото задание. Недей да ме гледаш кръвнишки, тъй като се намираш в най-добрата компания, която може да ти предложи галактиката. Същото важи и за мен… Трябваха ми цели тридесет години да го разбера, въпреки че съм гений… И често се питам защо не разгадах нещата още след третия или четвъртия експеримент… — Дръпна дълбоко от пурата, отвори уста и позволи на дима да се плъзне навън. — По дяволите! Тогава бях млад и наивен идеалист, главата ми беше пълна с глупости. Не бива да се обвинявам, че вярвах в Проекта така, както ти вярваш в него днес…

— Нима искаш да кажеш, че Проектът е една измама? — попита Ройърс и усети как в душата му се надига негодувание.

— И да, и не… — проточи Хърбан. — И да, и не…

— Какво би трябвало да означава това?

— Точно това, което чуваш — въздъхна Хърбан. — Е, добре, нека видим дали можем да използваме част от това, което се нарича твой мозък… В крайна сметка имаш всички шансове да бъдеш следващият директор на Биохимическия институт, затова не бива да чакаш заключенията наготово… Я ми кажи, за какво е създаден Проектът според теб?

— Това го знае всяко хлапе — раздразнено отвърна Ройърс. — В момента се питам накъде биеш…

— Имай малко търпение — усмихна се възрастният мъж и поднесе огън към изгасналата си пура. — Кажи ми какво ти е мнението за Проекта.

— Караш ме да се чувствам като идиот — вдигна рамене Ройърс. — Добре, ще ти отговоря: Проектът има за цел да ускори хода на еволюцията, създавайки по изкуствен път Homo Superior, тоест свръхчовек…

— Кратко и ясно — кимна Хърбан. — В това отношение Проектът е напълно легитимен. Всъщност, думата „легитимен“ е малко подвеждаща… Най-добре ще е да кажем, че в това отношение Проектът е откровен. Няма никакво съмнение, че мотивите му са искрени и добронамерени, макар че едва ли биха могли да се нарекат ефикасни.

— Тогава за какво става въпрос изобщо? — погледна го с недоумение Ройърс.

— Най-добре е да започнем отначало, момче — въздъхна Хърбан. — Знаеш ли кога е стартирал Проектът?

— Някъде преди около четиристотин години…

— По-скоро преди четири хиляди — усмихна се Хърбан. — Тази цифра е много по-близо до истината. Началото е поставено още в края на управлението на Републиката, но без да му се дава гласност… Върху Проекта работят само четири души, които впоследствие стават малко повече, но никога не надвишават дузина… Такова е положението допреди четири века, по-точно допреди 388 години, когато Олигархията по политически причини решава да вдигне булото на секретността.

— Четири хиляди години?! — смаяно проточи Ройърс. — Но защо са го държали в тайна?

— По принуда — отвърна Хърбан. — Първоначалната идея е била да се създаде чиста раса Homo Superior, която да замести Човека. Всъщност не точно да го замести, защото едва ли някой е имал желание да работи за собственото си унищожение… Идеята по-скоро е била да се създаде представител на Човека във Вселената — достатъчно могъщ, за да завладее нови територии, чиито блага да ползваме ние… Една напълно налудничава идея. Вероятно нашите деди са мечтаели за раса, която да обладава интелекта на робелианците, физиката на торкуалците, ясновидството на домарианците… И едновременно с това да бъде напълно лоялна по отношение на Човека… — Раменете му леко се повдигнаха: — Е, по онова време нашата наука е била още в пелени, можем да ги оправдаем… А причините за секретността на проекта са били две — да не се тревожи добрият стар Homo Sapiens и едновременно с това да не алармираме предварително останалите разумни раси за малката изненада, която им готвим… Успехите са скромни и това е съвсем естествено за един малък екип от биохимици, на който се отпускат ограничени средства. Нещата се променят едва след три хиляди и шестстотин години, когато на Проекта се дава гласност и за реализацията му се хвърлят огромни суми.

После на сцената се появяват сетите. Днес се знае всичко за тях, но тогава нещата са били различни. Нашите деди са пазели в тайна цялата информация за тази раса — първата в историята, успяла да победи Човека в една широкомащабна война. Това е станало преди около петстотин години. Бойните действия се водили далеч извън Пръстена и това помогнало на Олигархията да запази своето поражение в тайна. Нещата останали такива за около век, после информацията достигнала до Делурос VIII, Сириус V и още няколко от по-главните планети. Настъпил истински ад. Хората настоявали за решителни действия от страна на Олигархията. В продължение на десетина години правителството напразно се напъвало да измисли нещо, после просто го свалили… Тогава някакъв лунатик си спомнил за Проекта. Само за една нощ екипът на биохимиците нараства до двеста души, малко по-късно върху Проекта вече работят над три хиляди висококвалифицирани специалисти, а бюджетът ни е астрономически… За десет години биохимията се развива повече, отколкото за всичките седемдесет столетия на своето съществуване. Олигархията ловко ни подхвърля една сладка илюзия: ще създадем раса от супермени, която ще разбие сетите и ще ги принуди да се върнат в далечната си империя. Нещата се уреждат чудесно. Просто защото се оказва, че сетите са изключително уязвими от рубеолата и се предават в момента, в който нашите кораби пускат над планетата им няколко тона от този вирус… Но хората вече живеят с мечтата за създаване на суперраса и правителството охотно продължава работата по Проекта, тъй като това отговаря на политическите му цели…

— Това ли имаше предвид, когато каза, че цялата работа е една измама? — вдигна вежди Ройърс. — Нима твърдиш, че на практика Олигархията не желае да създаде Homo Superior?

— Съвсем не — отвърна Хърбан. — Ако се замислят, те с положителност ще стигнат до извода, че нямат никаква нужда от супермени, но в интерес на истината не са ни създавали никакви пречки. А ако стане така, че от някой кувьоз изскочи самият Бог, никой нищо не може да направи… — На лицето му се разля усмивка: — Не могат да Го принудят да се върне обратно, особено ако Той не желае това… Но ние не говорим за подобни неща, тъй като Бог няма да се появи в нашите лаборатории като резултат от нашите експерименти…

— Защо говориш по този начин? — объркано попита Ройърс.

— Би трябвало вече да си разбрал — въздъхна Хърбан, набра някакъв текст на клавиатурата пред себе си и зачака разпечатката на компютъра. — До този момент сме извършили 1 036 753 експеримента с човешки гени. Опитвали сме да направим принудителни еволюционни промени в ДНК-молекулите, очаквайки появата на верига от мутации. Бомбардирали сме гени и хромозоми с точно определени комбинации, бомбардирали сме ги и произволно. Опитали сме малко повече от три хиляди основни комбинации за промяна плюс няколкостотин хиляди вариации. В хода на този процес сме допринесли за невероятно бързото развитие на партеногенезата, но така и не успяхме да създадем своя супермен… Хрумвало ли ти е някога да се запиташ защо?

— Рядко, не повече от веднъж на час — саркастично се усмихна Ройърс.

— Работата е там, че проблемът е прекалено прост за умен младеж като теб — въздъхна Хърбан. — Ако поискаме отговор от някой дивак в колонията на Делфини II, с положителност ще го получим, и то за броени секунди…

— Съжалявам, но тъй като не се познавам отблизо с нито един абориген, ще трябва да потърся този отговор от теб. Което не означава, че правя някакви аналогии.

— Не се обиждам — усмихна се Хърбан. — Решението на проблема не подлежи на дефиниция — нещо, което нашите по-съвършени мозъци винаги търсят…

— Страхувам се, че не следвам мисълта ти — поклати глава Ройърс.

— Ще ти поясня… Да речем, че нашата идея за супермен сред мислещите раси значително се различава от тази на аборигените… Искам да кажа, че тяхната представа за такъв индивид несъмнено ще бъде свързана със създание, което е в състояние да убие голямо млекопитаещо с голи ръце, ще оцелее при екстремални природни условия, ще притежава сексуалната потентност да създаде една нова раса и така нататък… Съгласен ли си с мен?

— Да, предполагам, че е така…

— Докато нашата представа отразява нашите нужди… Според теб какви качества трябва да очакваме от своя супермен?

— На първо място умствен капацитет, който многократно надвишава нашия — отвърна без колебание Ройърс, после се почеса по главата и замислено продължи: — Плюс абсолютен минимум от екстрасенски качества — телепатия, телекинеза и други подобни неща. Увеличеният капацитет на мозъка ще доведе до неизбежно пренебрегване на физическите му качества. Просто защото те няма да са му необходими… Но това са базисни истини, по дяволите! Истини, които са известни на всички!

— Не бих казал на всички — усмихна се под мустак Хърбан. — Нашите аборигени например ще бъдат на друго мнение. Решат ли, че не разполагат с достатъчно интелигентност да водят спор с теб, те положително ще те хвърлят в казана за готвене… Но най-интересното в тази постановка е фактът, че прави ще се окажат те, а не ние…

— По всичко личи, че говориш сериозно — промълви със съмнение Ройърс. — Но логиката сочи, че това все пак е някаква шега…

— Несъмнено — кимна Хърбан. — Шега, но изцяло за наша сметка. Защото еволюцията на човешкия ум е един безспорно доказан процес. А от гледна точка на тази умствена еволюция Homo Sapiens и Homo Superior не се различават по нищо. Ще се аргументирам допълнително по този въпрос, но предварително е ясно, че това е така.

Ройърс не направи опит да го прекъсне. Мълчеше и слушаше, недоверието в очите му се засилваше. Хърбан напълни дробовете си с дим и продължи:

— Каква е основната причина за еволюцията в природата, млади умнико?

— Нуждите и изискванията на околната среда — механично отвърна Ройърс.

— Правилно. И точно поради тази причина ние никога няма да създадем своя свръхинтелигентен супермен. Човекът използва не повече от тридесет процента от умствения си капацитет, така е било, така и ще бъде… И докато останалите седемдесет процента си стоят неизползвани в главата му, няма да възникне необходимост от еволюционен процес, който да разшири неговия умствен капацитет. Същото се отнася и за телепатията. По природа човекът не се нуждае от нея, тъй като разполага със силата на словото. После, когато разстоянията до себеподобните му стават прекалено големи за осъществяването на словесен контакт, той прибягва до радиовълните, видеото, радара, сонара и още дузина преносители на информация, с чиято помощ преодолява разстоянието и предава слово и картина на себеподобните си. Нима все още изпитва нужда от телепатия? Не, той не изпитва нищо подобно…

Тук може би ще кажеш, че не споменавам телекинезата… Но за какво ни е тя? Ние притежаваме машини, които могат буквално да унищожават звезди, да променят орбитите на планети… За какво да развиваме телекинезата?

Същото се отнася и за всички останали способности, които бихме искали да видим в нашия супермен. Подложим ли ги на анализ, лесно ще разберем, че не съществува абсолютно никаква необходимост от тях. Ето как ще обоснова това свое твърдение: без съмнение бихме могли да създадем телепатия и лека форма на телекинеза в лабораторни условия, поне при малка част от своите експерименти. Но за да постигнем това, ние трябва да променим основно генната схема на зародиша и да създадем дете, което ще бъде тотално откъснато от естествените условия на живот, без никакви сетивни органи. Това от своя страна ще доведе до раждането на един напълно пасивен и налудничав мозък, който при дадени условия вероятно ще развие телепатични качества. Но цената ще бъде прекалено висока, защото подобен мозък ще бъде ирационален и напълно лишен от способността да общува…

От друга страна, ние няма да имаме особени трудности при създаването на супермен от аборигенски тип, тъй като можем да контролираме околната среда и да създадем подходящ тип молекули на ДНК. Те се раждат всеки ден в инкубаторите и кувьозите. По тази причина можем да създадем космат супермен, триок супермен, гигант-супермен, воднодишащ супермен… Нямам никакви съмнения, че ако се заловим за работа, бихме могли да създадем и супермен, който диша метан. На практика сме в състояние да създадем всякакви супермени, с изключение на един — свръхинтелигентния…

— Значи всичко е напразно, така ли? — попита Ройърс.

— Нищо подобно. Забравяш девствените седемдесет процента. Далеч преди космическата ера, още в зората на човешката цивилизация, са регистрирани лабораторни експерименти върху телепатията, ясновидството и други необичайни способности на мозъка. Без съмнение всеки човешки организъм съдържа в себе си онзи потенциал, който търсим в нашия недостижим супермен. За съжаление обаче ние не сме в състояние да го извадим на бял свят. Проблемът си е същият: в случай на неотложна необходимост ние бихме могли не само да изпратим вик за помощ по телепатичен път, но дори и да се телепортираме далеч от опасността. Това обаче не може да стане, докато имаме възможността да крещим от страх и да бягаме, да натиснем копчето за тревога или да скочим в някой космически кораб. А дори да сме лишени от достъп до каквито и да било помощни средства, ние просто разполагаме с един склад на такива средства, но за съжаление без ключ… Бедният Homo Superior!

— Тогава защо продължаваме опитите да го създадем? — попита Ройърс.

— За да скрием главната си цел, разбира се — отвърна Хърбан.

— Каква главна цел? Говориш така, сякаш вече разполагаш с нещо…

— Зависи от гледната точка — кимна Хърбан. — Аз действително мисля, че разполагам с нещо, но за теб може да не е така… Ела, ще получиш възможност сам да прецениш…

С тези думи дребничкият мъж угаси пурата, свали краката си от бюрото и направи знак на Ройърс да го последва. Отправиха се към хоризонталния асансьор в дъното на коридора, влязоха в кабината и изминаха половин обиколка около огромния комплекс по биохимия и генетика. Там се прехвърлиха на вертикален асансьор, който светкавично ги понесе надолу.

Ройърс нямаше представа с каква скорост се движат, но по приблизителните му преценки асансьорът забави ход едва след като се спуснаха на около двеста метра под земята. Каквото и да видя, то очевидно е скрито много добре, рече си той. Но защо? Нали Олигархията финансира Проекта, а създателите му настояват за пълна откритост и яснота? На практика съществуването и разработката на този Проект се дължи единствено на желанието на населението…

Вратите се отвориха и Хърбан тръгна напред. Провериха самоличността им два пъти, после се прехвърлиха на нов хоризонтален асансьор. Смениха посоката още три пъти, при все по-строги мерки за сигурност. Най-накрая се изправиха пред тежък оловен портал, който бавно се плъзна встрани, но едва след като Хърбан пъхна служебната си карта в почти незабележимия процеп на стената.

— Стигнахме — обяви директорът на института и прекрачи прага.

Ройърс любопитно се огледа, но не откри нищо забележително. Всичко му беше познато: коридори, водещи във всички възможни посоки, врати с табелки на съответните отдели, средна по големина аула в дъното пред тях. Лаборанти в бели престилки сновяха насам-натам, в един момент Ройърс беше сигурен, че вижда жена, облечена в предпазно оловно облекло. Общо взето, тук липсваше оживлението и напрежението на лабораториите с инкубатори горе.

Но имаше и странни неща — момичето с оловните дрехи и няколко тежки врати без табелки, очевидно от същия метал. Останалите рязко се различаваха от тях — обикновени пластмасови правоъгълници…

Тръгнаха по коридор, в началото на който имаше предупредителна табела с надпис: МАКСИМАЛНА СИГУРНОСТ. Хърбан кимна на двама лаборанти, които тихо си приказваха пред една от вратите, подмина ги и натисна бравата на следващата — също без табелка… Вратата се отвори едва след нов електронен контрол на служебната му карта. Озоваха се в помещение, което очевидно беше някаква сложна лаборатория. Ройърс с изненада откри, че почти цялата апаратура тук му е напълно непозната. Уредите за обработка на генните структури бяха малко, но за сметка на това изобилстваха апарати, които наподобяваха машини за кардиограми и енцефалограми. За разлика от стерилните лаборатории, на които беше свикнал Ройърс, тук обстановката беше създадена така, че да осигурява максимална ефикасност и комфорт. Навсякъде бяха пръснати удобни фотьойли и ниски масички с пепелници (тук май всички пушат пури, отбеляза в себе си Ройърс), край стените имаше автомати за топла храна, лавици с книги и касети с нашумели филми, стереофонични уредби от висока класа и също такива осветителни тела…

— Имаш ли представа къде се намираш? — попита Хърбан и се настани в близост до един пепелник.

— Не — призна Ройърс. — Макар че приблизително така съм си представял твоите помещения за почивка…

— Страхувам се, че грешиш — засмя се Хърбан и запали нова пура. — Моите помещения за почивка и най-вече спалнята ми са пълни с най-голите и най-дебелите жени, които могат да се купят с пари… Не, момче, ти се намираш в един от главните ни изпитателни центрове.

— Какво изпитвате тук? — попита Ройърс. — И с каква цел?

— Хора — отвърна Хърбан. — Опитваме се да открием дали някой от тях не е твоят мечтан супермен.

— Признавам, че съм напълно объркан — въздъхна Ройърс. — Нали преди малко каза, че не можем да създадем супермен, и то дяволски убедително? Да не би сега да кажеш, че си ме лъгал?

— Съвсем не.

— Тогава за какви супермени говориш? Коя лаборатория ги създава?

— Никоя. Казах, че Човекът не може да се превърне в интелектуален супермен, и това не е лъжа. Но не казах, че съществуването на интелектуален супермен е невъзможно, нали?

— Имам чувството, че съм се върнал в гимназията — отчаяно въздъхна Ройърс. — В момента, в който съм сигурен, че разбирам за какво става въпрос, ти слагаш нова тухла в стената пред очите ми…

— Добре де, признавам, че ти се налага да отхвърлиш доста грешни предположения — кимна Хърбан. — Но всичко, което ти казах днес, е неоспорима истина. Например твърдението, че ние никога не можем да еволюираме до нивото на интелектуален супермен. Това е чиста и неподлежаща на съмнение истина. Сега ти казвам, че интелектуални супермени съществуват и тук, долу, ние работим с тях. Това също е чиста и неоспорима истина…

— Но как са се появили те, след като не сме ги създали ние?

— Приблизително по начина, по който сме се появили и ние с теб — чрез естествен подбор, естествено зачеване и още по-естествено раждане… — Замълча, а Ройърс го гледаше с недоумение. Сви рамене и продължи: — Тези супермени не са мутанти… Поне не такива, върху които работиш ти… Ще се опитам да ти обясня по най-простия начин. Дневно създаваме не по-малко от един милион човешки мутанти. Половината от тях се реабсорбират в рамките на няколко часа. Огромното болшинство от останалите са носители на практически незабележими мутации: например ражда се дете със светъл кичур сред червеникава коса или пък пъпът му има странна форма. Някои привличат известно внимание — дете с шест пръста, запушен анален отвор или способност да развие само двадесет и шест зъба в устната кухина. Но, общо взето, ние не забелязваме тези малки мутации, а те от своя страна рядко се развиват. Всичко останало в тялото им изглежда наред — сливици, апендикс, телесно окосмяване. Въпреки факта, че има родове, в които жените не са кърмили от седемдесет-осемдесет поколения насам, женските им рожби продължават да развиват бюст, в някои случаи — доста голям и привлекателен… Не, както вече казах, мутациите рядко се развиват и все още няма такава, която да създаде супермен, притежаващ по-голям умствен капацитет от нашия…

Пурата описа кръг във въздуха, гласът на Хърбан отново изпълни помещението:

— Това е така, защото не е възникнала необходимост от развитие на мутациите, което би довело до създаването на супермен. Както вече споменах горе, за тази цел е достатъчно да се разшири експлоатацията на умствения капацитет, с който се ражда всеки от нас. Не до сто процента, достатъчни са дори петдесет…

— А ти си открил такива хора и правиш опити с тях, така ли? — попита Ройърс.

— Такива хора откриваме в продължение на четири хилядолетия — кимна Хърбан. — И действително правим опити с тях.

— И какво открихте?

— О, от всичко по малко… С изключение на прозрението. „Гърбушковците“ (както ги наричаме) действително усещат приближаването на дадено събитие, но без никакви подробности. Това по-скоро прилича на някакво неясно очакване, което те не могат да обяснят или да свържат с околните. Същевременно създадохме телепати, които могат да изпращат или приемат послания, понякога и двете неща едновременно. Създадохме и левитатори, сред които има и индивиди, способни на телепортиране. Всъщност те са само трима, като двама от тях демонстрират своите способности само при непосредствена заплаха за живота им. Далеч повече са индивидите, склонни към телекинеза. Разбира се, натъкнахме се и на необичайни умствени способности, на мозъци с огромен капацитет, които не сме в състояние дори да изследваме…

— Фантастично! — възкликна Ройърс.

— Наистина е така — кимна Хърбан. — И въпреки това повечето от тях си отиват у дома недокоснати…

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу… За какво според теб се занимаваме с всички тези експерименти?

— Вършите го по същите причини, поради които ние правим своите опити в лабораторните инкубатори — отвърна Ройърс. — Искате да създадете супермен…

— Но тези супермени са вече създадени — изтъкна Хърбан.

— Тогава допускам, че искате да ги обучите да използват таланта си за благото на Олигархията…

— Господи, какъв детински отговор! — засмя се Хърбан. — Ако неколцина от тях съумеят максимално да се възползват от умствения си капацитет, с Олигархията (а и с Човека) ще бъде свършено в рамките на петдесетина години! Не, мое наивно момче, ние решително не им помагаме да се превърнат в супермени, за да ги пуснем на воля в обществото!

— Означава ли това, че ги убивате? — пожела да узнае Ройърс.

— Не бъди толкова възмутен, приятелю — отвърна Хърбан. — Нима забрави, че вие убивате почти всяка форма на живот, която сте създали в своите лаборатории?

— Но това са само новородени, а в повечето случаи дори и зародиши! — изрази протеста си Ройърс.

— Не виждам разликата — вдигна рамене Хърбан. — Но за твое успокоение ще уточня, че ние не вкарваме своите опитни екземпляри тук с единствената цел да ги убием. Създали сме огромна галактическа мрежа, която се занимава с издирването на всяко човешко същество, обладаващо необичайни способности. И рядко пропускаме въпреки милиардите хора, които населяват галактиката. Необичайните способности най-често се проявяват при подрастващите. Довеждат младежите и девойките или тук, или в още няколко лаборатории от този тип, пръснати из галактиката.

Подлагаме ги на изключително задълбочени изследвания и в резултат сме наясно с абсолютните граници на техните способности. Нерядко става така, че откриваме у тях и такива, за които самите индивиди изобщо не подозират. Подлагаме на анализ тяхната генетична структура, ДНК кодове, сперма, яйцеклетка и всичко останало, което би могло да се прехвърли върху следващото поколение. Веднага ще добавя, че в тази област все още не сме открили нищо особено. След като тази работа приключи, пред нас има три решения. В случай че съществува шанс дарбата на отделния индивид да бъде репродуцирана (обикновено търсим гении в рода му до пет поколения назад), ние просто го правим стерилен. Естествено, без да го уведомим за това. Когато сме сигурни, че дарбата няма шанс да се репродуцира (обикновено в случаите на умерени телепатични способности), просто пускаме индивида да се върне в обществото. А когато става въпрос за действително необичаен талант — за нещо, което би пробудило интереса на хората и желанието им да го притежават, ние изпращаме въпросния индивид на някоя от най-отдалечените планети. Такъв талант е левитацията…

— Дотук решенията бяха две — отбеляза Ройърс. — А ти спомена три…

— Третото е очевидно.

— Смърт?

— Бърза и безболезнена — кимна Хърбан. — Но само когато дарбата е вредна за Човека. Ще изпреваря следващия ти въпрос, пояснявайки, че до тази мярка прибягваме само в случаите на интелект, който не може да бъде обхванат от параметрите на нашето технологически ориентирано общество. Интелект, чието съществуване представлява пряка заплаха за всички нас. Вярно е, че такъв интелект има способността да осъществява контакт с напълно непонятни за нас разумни видове, обикновено умее да лекува всички болести, пред които медицината е безпомощна… Но едновременно с това той е в състояние да създаде своя политическа доктрина и могъща флота, с чиято помощ лесно би разбил съществуващата система… Тук не става въпрос единствено за интелект. Човек, който притежава могъщата дарба на телекинезата, би могъл да манипулира химическите реакции на всяка звезда, да я превърне в нова, когато пожелае. При една нова война със сетите това би било страшно оръжие, но какво би станало, ако въпросният индивид реши, че управлението на собствената му система се нуждае от промяна? Същото се отнася и до всички останали дарби. Един легитимиран случай на враждебност (за щастие все още не сме попадали на такъв) би разрушил икономическите основи на всяка планета с развит финансово-спекулативен пазар. Ами телепортирането? Почти половината от галактическата търговия е пряко зависима от междупланетния и междузвезден транспорт. Способността за масова хипноза? Тя пък ще доведе до абсолютен контрол не само над отделните планетни системи, но и над цялата галактика…

Ето защо тези дарби не трябва да се изпускат от контрол, младежо… Което не означава, че ние унищожаваме всеки високоинтелигентен индивид, всеки, който обладава дарбата на телекинезата или телепатията… Унищожаваме единствено онези, които представляват явна опасност. Моля те да отбележиш, че не употребявам израза „явна и непосредствена опасност“ просто защото „явните опасности в бъдещето“ са не по-малко неприятни… А ако успеем да очертаем крайния лимит на способностите, които обладава един опасен човек, преди той сам да го стори, ние вече сме в състояние да контролираме дарбата му, каквато и да е тя…

— Колко души сте унищожили? — попита Ройърс.

— Всеки научноизследователски институт обработва по около един милион индивиди годишно — отвърна Хърбан. — На практика тази цифра е далеч по-висока, но огромна част от опитните екземпляри се освобождават още на предварителните тестове. Задържаме единствено тези, които наистина изглеждат подозрителни. Осемстотин хиляди души от този милион се освобождават недокоснати, около сто и осемдесет хиляди се завръщат у дома стерилни. А що се отнася до останалите двадесет хиляди… Е, бих казал, че на всеки половин век ние спасяваме галактиката поне един милион пъти…

— От какво я спасявате?

— Не я спасяваме от нищо — отвърна бавно и сериозно Хърбан. — Спасяваме я за нещо. И това нещо е Човекът. Не бързай да се възмущаваш, момче. Зная, че в момента мислиш за всички онези бедни супермени, които са намерили тук смъртта — за онзи невероятен талант, който би изградил рай тук и сега… И може би наистина е така. Но аз мисля за триста милиарда човешки същества, които не биха отстъпили своето рождено право на никого, дори на едно от собствените си творения.

— А какво ще кажеш за инкубаторите? — вдигна глава Ройърс. — За онези искрици живот, които създаваме само за да унищожим?

— Те служат на точно определена цел — отвърна Хърбан. — А тя е да обучават хора като теб — онези, които развиват науката партеногенеза, подразделение на биохимията…

— Така ли? — погледна го недоверчиво Ройърс.

— Точно така. Тук, долу, ние се занимаваме с рядко срещани таланти, дори и когато приносителите им имат способността да ги възпроизвеждат. Но ако вие откриете начин да активирате онези седемдесет процента, които дремят в главата на всеки от нас, човешката раса ще направи огромен скок напред, и то като цяло. Тогава няма да съществува опасността един да дръпне, а съседите му да останат в предишното си състояние.

— Но ние не сме открили такъв начин цели четири хиляди години! — възкликна Ройърс.

— И може да не го откриете още четири — кимна Хърбан. — Което не означава, че трябва да се отказвате. А междувременно Човекът не се справя чак толкова зле, дори с примитивните си пороци и сечива… — След тези думи стана и добави: — Ще те оставя да поразмислиш върху нашия разговор… Ще се върна след няколко часа.

На прага спря и се обърна:

— Сега имаш възможност да разкриеш една тайна, която е издържала няколко века. Затова те съветвам да я обмислиш много внимателно.

Ройърс остана на мястото си. Умът му започна да опипва разкритията на Хърбан от всички страни — логична, философска, практична, идеалистическа, морална, прагматическа… Това му отне доста време. Когато приключи, лицето му беше мрачно.

После Хърбан се появи и той мълчаливо го последва по обратния път. Малко преди да стигнат до лабораторията с инкубаторите, ги пресрещна пъргав младеж, който се оказа репортер от далечна планета, пристигнал специално за интервю.

— В момента съм зает — поклати глава Хърбан. — Но доктор Ройърс с удоволствие би поговорил с вас, сигурен съм…

Ройърс покорно кимна.

— Много добре — рече младежът. — Бихте ли ме запознали с целия процес?

— Разбира се — спокойно отвърна Ройърс и се насочи към инкубаторите. — На практика няма кой знае какво да се каже… Проектът за създаване на интелектуален супермен се ражда преди около четиристотин години. Конкретни резултати все още няма, но ние не губим кураж. Бих споделил с вашите читатели, че сме пред прага на голямото откритие… Няма да се изненадам, ако до края на настоящия век успеем да синтезираме по изкуствен начин хромозома на телепатията…

Хърбан остана на мястото си и изчака гласът на Ройърс да заглъхне в далечината. После въздъхна, запали пура и се върна в подземните си владения. Чакаше го още много работа, преди да се прибере у дома, при своите любими голи и дебели жени…