Боб Джад
Формула 1 (25)

XXV.

— Ти си дал прекрасната къща на площад „Едуардс“ на онази ГЛУПАЧКА?

Тромбонният глас на Алисия проби дупка в шума, който цари в „Пиеро“ по обед, и за момент всички вилици застинаха. (Една от шегите за „Пиеро“ е, че всички растения са толкова пищни и зелени, защото във всяко от тях се крие репортер по скандалните истории.) После шумът отново ни покри и ние се потопихме под повърхността на тракащите прибори, слухове, сделки и обещания.

— Не искам къщата и не я обвинявам в нищо. Аз никога не съм бил образец на вярност.

— О, хайде! Верността е номер за съпрузи. Бог знае, че бях вярна на Кен, но мисля, че просто съм била тъпа, мили мой. Ако не бях такава, може би нямаше да бъда толкова рязка към него. Но виж, съжалявам, не сме дошли тук, за да говорим за моя неприятен живот. Ти изглеждаш като че ли си се пързалял по лице по магистралата. Кажи ми, моля те, какво си правил?

Алисия постави брадичка върху ръцете си, покрити с лунички, и се опита да изглежда колкото може по-порочна. Имаше прозрачна порцеланова кожа с едва видима плетеница от вени, както върху съдовете, които държат заключени в музеите, и фин, дълъг нос, който се мръщеше с неудоволствието на снобизма. Баща й притежаваше ирландска благородническа титла — титла, която никога не бе използвал. Но с титлата вървяха и огромна къща в провинцията, и имение; Алисия беше родена там.

Когато тя се омъжи за Кен, носеше копринената сватбена рокля на баба си и викториански наниз от перли. Дългата й червена коса се появи върху страниците на повечето светски списания и известно време младите жени в Лондон си боядисваха косите червени.

Сега, десет години по-късно, на четирийсет, тя с лекота заемаше първо място във всяка стая, пълна с красиви жени. Когато си с Алисия, ти си в центъра на внимание, независимо от това дали искаш това, или не. Вниманието винаги беше фокусирано върху нея, върху никой друг. Тя набоде една гъба и повдигна вежда, в очакване на отговор.

— Бях в Ливърпул, търсих „джентълмена“, за когото те питах.

— А, да, Майлс Кортланд. Той е само едно нищожество. Не мога да си представя, че той е направил това с тебе. Във всички случаи аз не открих никаква следа. Махнах на келнера за още една бутилка „Фалкини Вернача ди Сан Джиминяно“. Алисия беше настояла да поръчаме само половин бутилка („Ако ще трябва да пия сама, нямам намерение да ме хващат, че съм пресушила цяла бутилка.“) и после беше наляла половината от нея в моята чаша.

— Добре, ако не го искаш, нека си седи там — толкова е хубаво за гледане. Кара ме да си мисля за онези прекрасни лозя под Сан Джиминяно. Кен едно време се познаваше със семейство Фалкини. Мисля, че още се познава с тях — каза тя и докато си припомняше, се загледа в дъното на салона.

Келнерът наля, аз отпих от прекрасното сухо вино, кимнах и Алисия продължи:

— Ами, във всички отношения той е един отвратителен жабок; не мога да си представя, че искаш да се запознаеш с него. Както и да е, аз позвъних по онази мрежа от стари момичета и се оказа, че братовчедка ми Сесили познава бедното момиче, което се е омъжило за него. Ан — така мисля, че беше, или по-скоро е, името й. Животът продължава. Те са се разделили преди пет години. Както и да е, тя мисли, че той имал много пари и след медения месец открила, че е беден като пътуващ проповедник. Голяма къща, големи дългове, никакви пари в брой. Сесили каза, че непрекъснато продавал разни вещи. Госпожа Кортланд се връща вкъщи и мебелите в трапезарията ги няма. Не че някога се е ограничавал — винаги е имал някой вулгарен „Ролс“. Вероятно знаеш, да, разбира се, че знаеш — той е наследил онази предачна компания или нещо подобно от родителите си. Изглежда я е поддържал в действие, така че е имал някакъв кредит, но смятам, че го е профукал докрай.

— Имаш ли някаква представа къде би отишъл, ако иска да се скрие?

— Банкок, Манила, Джакарта — каза тя без колебание. — Някой от онези мрачни градове, в които измъкват селски момичета от домовете им и ги предлагат на бизнесмените. Той обича да се къпе в разврат — хвали се с това. Очевидно е предал на жена си някаква лоша форма на… — тя направи пауза, за да наблегне върху фразата — … „заболяване, предавано по полов път“, което е донесъл от някое от ежегодните си пътувания до Банкок. И точно тогава тя го е напуснала. Казала на Сесили, че това е единственото трайно нещо, което й е дал.

Банкок, Манила и Джакарта. Всички те бяха по пътя за Аделаида. Кортланд все още щеше да иска съперникът му — Коулмън — да се вреже в публиката. И когато открие, че аз още съм жив, щеше да ме преследва.

— Да видим, какво още? Учил химия в Рединг и бил изхвърлен за измама. Няма братя и сестри. Родителите му вероятно са били ужасени от това, което са произвели, и са се оттеглили. А той е бил в психиатрична болница за много кратко, след като жена му го напуснала. Очевидно това твърде силно го е засегнало.

— Алисия, бих искал да те помоля за една услуга.

— Ти искаш от мен много услуги. Аз няма ли да получа някаква?

— Селската къща в Бъкс. Ако няма да си ходиш там довечера, бих искал да я използвам тази нощ.

— И аз няма да разбера защо?

— Не мога да ти кажа.

Тя посегна под масата за чантичката си.

— Да ти кажа ли какво си мисля напоследък? — Тя извади един ключ и леко го сложи пред чинията ми. — Тези дни се сблъсквам с доста мъже, които, изглежда, са избрали роли за себе си. И играят ролите си доста добре. Така те, и вероятно никой друг освен жените им, не забелязват каква ужасна каша забъркват от живота си. А което е особено жестоко — те не могат да споделят нито дума. Искам да кажа, сигурно все пак са любопитни какво правят другите мъже, ако подозират, че и другите мъже са фалшиви като тях. Но те не знаят как да попитат самите себе си, а какво остава да се питат един друг. Нямат думи. Могат да говорят за колите си, хобитата си, компаниите си и ваканциите си. Но наистина не могат да говорят за самите себе си. Отчасти затова, защото ако го направят, ако кажат какво мислят наистина, хората ще ги пребият с камъни. Така че е твърде опасно. Могат да загубят прекрасните си роли в пиесата. Затова в края на краищата започват да говорят за себе си по единствения възможен начин — непряко, с шеги, с недомлъвки… Което ме кара да мисля, че светът е пълен със самозванци. А често се чудя, Форест, къде са мъжете? Къде са отишли?

Тя отпи голяма глътка от виното си и остави чашата, загледана в нея.

— Така очаквах да те видя, Форест, защото ти не си различен от това, което правиш, просто си такъв. Гледайте всички, пристига Форест. Профучаване, и те няма — като природна сила. Винаги си бил абсолютно искрен и честен към мен, Бог ми е свидетел. И въпреки това, винаги съм те надценявала, макар да знам, че никога не бих могла да те задържа. Винаги ще заминаваш на някакво скапано автомобилно състезание на другата страна на земята, точно като Кен. Но трябва да признаеш, че това е добра шега. Че единственият свестен мъж, когото познавам, иска къщата ми, но не иска аз да съм в нея.

После тя се разсмя толкова високо, че вилиците отново спряха.

— И я искаш само за тази нощ. — После заплака.

Взех ръката й през масата.

— От колко време сте разделени с Кен?

— Две години и единайсет месеца, но кой го интересува? — каза тя с подсмърчане. Отново се владееше. Бръкна в чантичката си и извади миниатюрно огледалце. Никакви следи.

— Вих, съжалявам. Просто преживях един неприятен край на нещо, което мислех, че е доста щастлива връзка, докато той не избяга с някаква безмозъчна двайсет и три годишна закачалка за дрехи. Сега се ядосвам, че всичко между нас е било измама, и ме избива на сълзи. Но съм добре, наистина. Ще се оправя. — Тя ми стисна ръката, с което събуди контузените ми кокалчета. — Както и да е, къщата е твоя. Така и така оставам в апартамента в Лондон. Стига, Форест, да обещаеш, че ще ми кажеш за какво става дума, защо ти е къщата за една нощ и защо лицето ти е в такова ужасяващо състояние. Изглеждаш сякаш си се бил.

— Много е дълго за разказване.

Алисия повдигна вежди.

— Но ще ти разкажа — казах аз, — щом се върна от Австралия.

— Гледай да не ме излъжеш — отговори тя с престорен гняв. — Защото ако се окаже, че просто е било за да легнеш с някаква уличница, ще изпържа очите ти за закуска.

Останалата част от следобеда прекарах в организиране на вечерта. Кен го нарече „план на заешки мозък“. Но след като го измислих така, че той да не напуска официалната си вечеря, започна да се съгласява.

Адресът, който ми беше дала Мариан, се намира зад Холанд Парк. Почаках отвън, докато видя, че лампата в спалнята загасва. И след няколко минути позвъних на вратата. Беше точно преди полунощ. След пет позвънявания, Дейв отвори вратата, увит с виолетова копринена нощница. Носеше тънък златен часовник, който не бях виждал преди и беше леко изпотен. Миришеше на парфюм и мускусния аромат на секс.

— Форест, какво, по дяволите! Как си намерил…

Влязох покрай него, сякаш случаят беше спешен.

— Виж, съжалявам, че те карам да излизаш по това време, но току-що ми позвъни Кен. Макс е направил някои промени в скоростната кутия и ни трябва адаптерна планка. Те са в Хемел Хемпстед и се нуждаят от тебе, за да помогнеш на Кен да направи една. Кен казва, че ако можем да направим заготовка до сутринта, ще може да изработи цяла серия в някой цех, за да ги вземе в Аделаида.

— Майка му стара, аз съм механик, не съм стругар. Защо не кажеш на Кени…

— Дейви-и-и, какво става?

Тя беше слязла до половината на стълбите, гласът й звучеше пресипнало и сънливо, малката й синя нощница едва покриваше бедрата й. Беше с цвета на мед и сметана, на около двайсет и няколко, и когато се облегна на перилата, гърдите й тежко се олюляха. Отметна дългата си руса коса и зачака отговор.

Познавах Мидж, жената на Дейв — ниско, здраво, забавно, къдрокосо момиче от неговото село в Йоркшир. Те имаха двама сина на пет и десет години. Дейв ме погледна в паника, после отново погледна към момичето на стълбите. Запълних паузата, която заплашваше да стане толкова дълга, че Дейв можеше да смаже лагерите си и да започне да се замисля как съм го намерил.

— Ако тръгнем сега, ще се върнеш за закуска.

Раменете на Дейв увиснаха надолу.

— Трябва да тръгвам — каза той на момичето. — Ще се върна сутринта право тук. Иди да си легнеш.

Тя ме изгледа с възмущение, обърна се и показа на мястото на ефирната блондинка клатещия се задник на непослушно момиче, което са изпратили обратно в леглото. Дейв я последва по стълбите.

След двайсет минути се носехме на север по М1. Дейв не беше проговорил, откакто влезе в колата, не знаеше откъде да започне. Той се размърда в седалката си, когато телефонът, който бях инсталирал същия следобед, иззвъня. Изчаках да звънне два пъти и вдигнах слушалката. Кен поздрави и аз заговорих високо:

— Здравей, Кен, само не ми казвай, че Макс е променил решението си.

— Дейв с тебе ли е? Добре, добре. Дай ми да поговоря с него. — Превключих телефона на високоговорител и подадох слушалката на Дейв.

— Дейв, виж, съжалявам, че те вдигнах посред нощ, но мисля, че сме открили нещо. Макс и аз сме го опаковали в работилницата и сме в стопанството в Уайтфийлд. Не възразяваш ли да дойдеш при нас? Не е много далеч и наистина бихме се радвали да чуем съветите ти. Форест знае пътя.

Когато Кен и Алисия купиха стопанството в Уайтфийлд след сватбата си, то беше изоставена стопанска сграда от шестнайсети век с дупки в покрива и половин метър вода върху каменния под. Сега това беше мечтата на всеки млад борсов агент — с нов покрив, модерна кухня, лъскав каменен под, лъчисто отопление, нов дренаж, плувен басейн с отопление зад къщата и каменни огнища, достатъчно големи да опечеш вол. Бяха го възстановили с парите и грижите, които биха посветили за детето си, ако имаха такова. Беше само на двайсет и пет минути на север от работилницата на „Аръндел“ в Хемел Хемпстед и на четирийсет и пет минути от Хийтроу. Бяха планирали да живеят там, докато Кен се оттегли, но живяха там само една година, преди да се разделят.

Дейв беше изпълнен с въпроси, които аз с досада отклонявах, като се преструвах на безразличен и показвах умората си. Той започна на пресекулки да обяснява нещо за момичето и конюшнята и защо не е с Мидж в Ръгби. Казах му, че не искам да чувам за това. Колкото по-дълго можех да го държа в отбрана, толкова по-добре.

Животът ми зависеше от него. Или вярваш на механика си, или не можеш да караш. Не можеш да докараш една кола до предела на възможностите й, ако се ядосваш, че не е подготвена точно както трябва. Бяхме приятели. Аз бях кръстник на по-малкия му син. Като го гледах, чувствах, че съм изтеглил по-късата сламка и трябва да стана негов екзекутор. Не беше добро чувство. А онова, което трябваше да направя, ме караше да се чувствам още по-зле.

Спрях до портата без табелка, отворих я, вкарах колата и я затворих зад нас. Беше пълнолуние и когато минавахме през широките ливади, хълмовете приличаха на морски вълни. Минахме през един хълм и старата къща се появи, за да ни поздрави, осветена отзад от луната. Сламеният й покрив падаше стръмно надолу от върха, висок три етажа, почти до земята. „Пързалка за котки“, беше го нарекла Алисия. Преминах през портите зад решетката за добитъка и паркирах в двора до стопанските постройки.

— Няма светлини. Като че ли няма никой.

— Вероятно са в стаята отпред — казах аз, като че ли това обясняваше затъмнената къща. Дейв ме последва до кухненската врата. Почуках веднъж и се обърнах с лице към него. Той понечи да каже нещо, но преди да проговори, аз го ударих силно в челюстта. Дясната ми ръка изкрещя от болка. Трябваше да се науча да удрям с лявата. Отключих вратата, запалих лампата, завлякох го вътре и затворих.

Кухнята миришеше на восък от тясно лъснатите дъбови шкафове и голямата кухненска маса. Върху рафтовете имаше редици от стъклени купи със стар боб и спагети. Бутилки скъпо вино бяха наредени на стойки до хладилника. Завлякох Дейв по лъснатите плочи на коридора към стаята отпред.

След като се разделиха, Алисия беше изхвърлила цялата стара мебелировка и беше обзавела без излишък голямата предна стая с най-модерна кожа, стъкло и хром. Тя изглеждаше празна и студена, а още по-студена я правеше зеещата камина. Алисия казваше, че така стаята съответства на настроението й. Пред дългото канапе от масленосива кожа имаше ниска масичка за кафе — дебела стъклена плоча на четири масивни хромирани крака.

Очистих масичката от списанията и пепелниците, след което свалих всички дрехи на Дейв. Качих го гол по гръб върху масичката за кафе и привързах глезените и китките му към хромираните крака с медната тел, която бях взел у себе си. Главата му провисна от единия край, а краката му лежаха разкрачени на другия край. Върнах се в кухнята да потърся чук, намерих го в най-долното чекмедже, после се върнах, седнах на канапето срещу слабините му и зачаках да се събуди.

Когато се събуди, му беше необходимо известно време, за да осъзнае къде се намира. Опита се да вдигне глава и да огледа стаята, но беше изморително да поддържа главата си изправена и да гледа как седя на канапето. След десет секунди главата му клюмна отново назад.

— Форест, за Бога, какво става? Къде сме?

— На три километра от най-близката къща, така че ако искаш, можеш да крещиш. — Трябваше да се почувства колкото е възможно по-уплашен и по-беззащитен. По треперенето на гласа му личеше, че съм успял. Колкото по-скоро свършеше това, толкова по-добре. Станах.

— Искам да разбера защо и как си го направил.

За по-голям ефект разбих с чука стъклото между краката му. То издаде ужасяващ, мъртъв звук.

— Ти си луд. Напълно си обезумял. Господи Боже, Форест, това не е шега. За какво, по дяволите, говориш? — Той се опита да се измъкне, но се отпусна назад, защото телта се врязваше в китките и глезените му.

Отидох до стереоуредбата в нишата, включих я и поставих касетката на Бил. Усилих звукът докрай. Чу се механичният звук на телефонно повикване по линията и после гласът на Мариан:

„Заводи «Кортланд».“

После гласът на Дейв. „Ало, там ли е господин Кортланд?“

„За кого да предам, че се обажда?“

„Дейв. Просто му кажете, че се обажда Дейв.“

„Съжалявам, но господин Кортланд в момента го няма. Очакваме го по-късно. Бихте ли му позвънили пак следобед?“

Линията се прекъсна; после отново се чу звукът на повикване.

„Заводи «Кортланд».“

„Там ли е господин Кортланд?“

„Съжалявам, господин Кортланд още не е дошъл. Да му кажа ли, че сте се обаждал?“

„Да, вижте, тук е Дейв. Аз се обадих преди. Трябва да говоря с него. Кажете му, че е спешно. Кога го очаквате?“

„Очакваме го тази сутрин. Очаквам, че ще се върне всеки момент. Бихте ли оставили номера, където може да ви се обади?“

„Лондон, 629 9496. Вижте, мога ли аз да го потърся?“

„Съжалявам, но господин Кортланд не е оставил никакъв телефонен номер.“

„Май…“ — Линията прекъсна отново. Следващия път беше друг глас.

„Имаше ли някакви обаждания за мен тази сутрин, госпожо Плъмър?“

Мариан предаде съобщения от един търговец и двама кредитори. После каза:

„Някой си Дейв се обади два пъти. Изглеждаше доста настойчив да говори с вас.“

„Мариан, не искам да ми се обажда тук и той знае това. Ако се обади пак, кажете му, че съм извън страната.“ После се чу смях. „Поне това ще е вярно. И попитайте за здравето на малкия Дейвид. Той ще се зарадва много.“

При споменаването на името на Мариан, главата на Дейв подскочи. Понечи да каже нещо, после се отказа и главата му отново увисна. Звукът от уредбата беше непоносимо висок.

„Заводи «Кортланд».“

„Там ли е господин Кортланд?“

„Съжалявам, господин Кортланд излезе. Предадох му съобщението ви и той ме помоли да ви кажа, че би предпочел да не му се обаждате тук. Мисля, че е извън страната.“

„Това копеле! По дяволите, той ми дължи цяло състояние. Направих всичко както се споразумяхме. Кажете му, миличка, че ако не ми плати до една седмица, ще дойда и ще си взема парите сам с лихвите.“

„Ще се постарая господин Кортланд да получи съобщението Ви, но наистина не знам кога да го очаквам. Не е оставил координатите си.“

„Копеле!“

Пренавих лентата и я пуснах още веднъж, отново с максимална сила.

„Заводи «Кортланд».“

Дейв извика през звука на лентата.

— Изключи онова проклето нещо. Това не доказва абсолютно нищо. Кортланд ми дължи пари. И какво от това? Той играе комар. Вероятно дължи пари на много хора.

Изправих се над него, погледнах към тялото му, проснато върху масата, и вдигнах чука над члена и тестисите му.

— Какво беше споразумението ви с Кортланд? — казах меко, под звуците на гласа на Дейв по уредбата.

— Беше само облог на конни състезания, идиот такъв!

Стоварих чука върху дебелата плоча между краката му и тя се разцепи. Тялото на Дейв тежко провисна между счупените стъкла. Той погледна нагоре към мен — страх го беше да мръдне, за да не се пореже.

— Чуй ме — казах аз. — Ти уби Мишел и се опита да убиеш и мен. Или ще ми разкажеш всичко, или ще те размажа на парчета.

Ужасно нещо е да видиш как един мъж се пречупва. Той се държи храбро — ден след ден, пази ужасните си тайни скрити от приятелите и жена си, мисли си, че накрая всичко ще се оправи. Но не се оправя, а става много по-зле, отколкото е можел да си представи. И никой не го е еня.

Както лежеше неподвижно между стъклените парчета, Дейв отвори широко уста, но не излезе глас. Отвори я отново и измуча, сякаш всички демони на вината, които го бяха измъчвали, излязоха с грохот от ада и изчезнаха в нощта. Другите мъже го смятаха за силен, жените се възхищаваха от него, жена му го обичаше, децата му му вярваха. Кен и аз го харесваше, вярвахме му и се възхищавахме от него. Той знаеше, че нищо вече никога няма да е същото. По страните му покапаха сълзи.

Изключих уредбата и седнах на канапето. В стаята влезе Бил, а след него — агентът от Специалния отдел. Дейв едва ли ги забеляза.

— Разкажи ми — казах на Дейв.

— Не съм убил Мишел — отговори той, — нямах нищо общо с това. Кортланд имаше връзки с японската мафия — не директно, но имаше. Той се хвалеше за всички японски специалитети, с които са го оправили. Казваше, че има нова формула, която иска да опита, и не трябва да се безпокоя.

— Формула?

— Той си въобразяваше, че е химик. Неговата мафия му беше дала малко ЛСД, за да си поиграе. Имаше нещо, което мисля, че наричаше трансдермал. После Дейв отново се разплака. — Той заплашваше децата ми. Щеше да направи Дейви наркоман. Дейви току-що беше започнал в това училище. Кортланд можеше да го направи, знам, че можеше. Ти нямаш деца, Евърс, не знаеш какво е това. — Дейв гледаше към тавана с подивели очи.

— Не — казах, — не знам какво е това.

— Може би аз трябва да задавам въпросите — каза агентът със своето силно шотландско „р“.

Дейв не му обърна никакво внимание.

— Моля те, Форест, извади ме от това стъкло. Порязал съм се. — От тялото му капеше кръв.

Развихме телта и внимателно го повдигнахме. В гърба му се бяха забили няколко остри отломки, а на задника му имаше неприятен разрез, който изискваше хирургически шевове. Бил отиде до колата си и донесе аптечката за първа помощ, а мъжът от Специалния отдел ме отведе в хола. Оставихме Дейв легнал върху килима.

Агентът извади цигара, понечи да я запали, после се отказа и я върна в пакета.

— Нали разбирате, че нашите права не се простират толкова далеч. Може да има нещо във връзката му с Кортланд, но престъпления, извършени в Мексико и Унгария, са малко извън нашата юрисдикция.

— А какво ще кажете за Брандс Хеч?

— Е, ако си признае и това. Но по-скоро утре сутрин той ще реши, че всичко, което е казал тук тази нощ, е изтръгнато под натиск. Ще го помисли със сигурност, ако си вземе адвокат. А и не ми се иска особено да обяснявам присъствието ни с полицая Плъмър тук тази нощ.

— Нямам желание да повдигам обвинение срещу него. Не знам какво би помогнало, ако го вкараме в затвора. Но наистина искам да разбера точно как са направили това.

— Мисля, че мога да разбера всичко и да ви кажа.

— Има и още нещо.

Той повдигна вежди учудено.

— Свободен ли сте следобед? — попитах аз.