Боб Джад
Формула 1 (19)

XIX.

265 километра в час в автомивка.

Водните пръски са микроскопични, с високо налягане и идват от всички посоки. Предните ми колела ги разпръскват с огромна скорост. През стената от пръски не се вижда, но тя се завърта и зад нея проблясват черни блестящи грайферни гуми, които правят канали през водата надолу до повърхността на пистата, редици от миниатюрни Мойсей, които за миг разделят морето, така че колата ми да може да мине през него, незасегната поне още един миг.

Пръските идват и от трите коли пред мен — въртящи се, движещи се облаци, които имат в центъра си червен въздушен лист: светеща червена светлина или пламък от ауспуха. Идва и от, колата до мен — Маурицио Праяно в тъмночервения и сребрист „Даниели“. Той мисли, че може да пъхне носа си пред мен, преди да натисне спирачки на „Сен Девет“, да ме задмине и да излезе на четвърта позиция. Греши.

В миниатюрните си, вибриращи, опръскани от дъжда огледала виждам слабото бръмчене на ято водни пчели зад мен: останалите двайсет коли, всички на шеста, когато пресичаме старт-финалната линия в Монако. Не виждам таблото за обиколките през пръските и дъжда, но няма значение. Остава почти цялото състезание. Засега броят на обиколките няма значение.

Дъждът вали върху зрителите — не особено силно — освежителна почивка в горещината на Монте Карло през май. За мене усещането е като да седиш на три метра пред дюзата на пожарникарски маркуч. Тя е мощна и хоризонтална, всяка капка експлодира на парчета, когато се удари в каската ми.

Мъглата и пръските са навсякъде, идват отвсякъде, покриват уредите, огледалата и маската на лицето ми с частици мъгла. Дъждът вали право срещу мен. Това е като да караш право срещу Ниагарския водопад.

Включих въздуха, за да се опитам да предпазя стъклото на каската от замъгляване, но ъглите потъмняват.

Също като дъжда шумът представлява непреставащ писък, само с незначителни вариации в интензивността. След като години съм очаквал да чуя издигането и спадането на тона на двигателя, равномерният звук е непривичен. Автоматичната скоростна кутия ИВ Макс поддържа работата на двигателя на върховата му мощност — между 10 750 и 11 500 оборота в минута. Никакво отпускане. Започвам да натискам спирачки по-рано пред завоя „Сен Девот“ и „Даниелито“ на Праяно започва да подава носа си пред моята кола. „Сен Девот“ е класически десен завой, почти на 90 градуса, и подходът към него е едно от малкото места в Монако, където е възможно да се задминава. Така че Праяно хвърля всичко, което има, за да влезе от вътрешната ми страна. Аз спирам по-рано, но леко, с постепенно увеличаване на натиска през цялото време до завоя и в самия завой.

Да караш на мокро означава да караш на пръсти, да правиш всички превключвания свръхплавно, защото имаш много по-слабо сцепление. Това е като каране върху лед — ако завиеш внезапно, просто се занасяш. Но ако направиш завоя внимателно и плавно, така че ускорението ти постепенно да се предава при превключването, то в момента, когато достигнеш границата на сцеплението, точно преди върха на завоя, ще си отпуснал спирачката и ще си натиснал газта.

Праяно трябва да превключи на втора, докато намалява, и в същото време да държи колата си абсолютно стабилна и спокойна, да пренася тежестта на двете си леви гуми и окачването колкото е възможно по-постепенно и гладко. Предницата му се отдръпва назад, когато трябва да стъпи на спирачките си, и аз влизам в завоя с 10 или 11 километра в час по-бързо от него. Аз имам преимуществото на външната крива, което означава, че мога да използвам повече от пътя. Когато завивам, все още леко съм стъпил на спирачката и мога да си представя тихата паника и безсилие, която трябва чувства Праяно, когато затръшвам вратата пред него и го карам да спира много по-силно, за да не позволи задните ми колела да засегнат предния му стабилизатор. Майната му.

Когато хващам вътрешната част на завоя при 145 километра в час, вече съм отпуснал спирачките и натискам газта постепенно до пода. Насочвам се нагоре към Казиното. Задницата на колата се полюлява, докато гумите се борят за сцепление.

Праяно е от старата школа — извършва всички спирания и превключвания по правата, преди да влезе в завоя, а в него постепенно ускорява. Бавно навътре, бързо навън. В дъжда аз натискам спирачка през целия път при влизане в завоя и чак до връхната точка. Но спирам по-рано и по-леко. Бързо навътре, бавно навън. Праяно е изостанал на петнайсет метра от мен и аз забравям за него, съсредоточавам се върху трите бесни вихъра мъгла пред мен.

Във всяко състезание има само едно място, където трябва да се намираш: отпред. В дъжда това е двойно, тройно по-важно. Защото отпред не ти се налага да караш през екрана от мъгла, вдигнат от друга кола пред теб, и да гадаеш къде си на пистата.

Не съм отпред, четвърти съм. Но знам, че бих могъл и ще бъда пръв. Като напускам „Сен Девот“, колата се устремява нагоре като реактивен самолет върху палубата на самолетоносач. Тук почти си почивам и се радвам на усещането за сила, когато скачаш върху газта на кола от „Формула 1“: чувството на огромно, безгранично величие, на 700 конски сили, които те понасят напред с ускорение, което зашеметява ума с яснотата на подробностите, докато се приближаваш до следващата секунда. Ти ускоряваш толкова бързо, че бъдещето и настоящето се сливат — едно до друго, и виждаш драскотините по боята на електрически стълб от няколко метра разстояние, виждаш блясъка на златната обеца зад завеса от руса коса. В същото време имаш ясно съзнание за колата, пистата и състезанието. Тя те въвлича в две времена, слети в едно — и двете изискват, и двете получават цялото ти внимание.

Когато ускорявам нагоре, към „Монте дю Бо Риваж“, до „Вираж Масне“, за да завия на площад „Казино“, виждам една кръпка от синьо в тъмното небе и много ми се иска да се насоча право към нея. Дивата синя далечина. Спирам, завивам на „Масне“, на площад „Казино“, виждам лицето на жена с тъмни вежди, зелени очи и тъмноруса коса, увита в зелен шал. Слънчевите й очила са вдигнати на главата — втори чифт очи на насекомо, гледащи в небето, обсипано с дъжд. Лицето й е спокойно и красиво, с фин прав нос и почти без грим.

Усещам миризмата на парфюма й от това разстояние, сред гъстата тълпа, с писъка на колата в ушите ми. Миризмата й — сладък аромат, с мирис на праскова и секс, сякаш парфюмира вътрешността на каската ми, докато аз минавам наляво, надясно и отново наляво през площад „Казино“ и надолу, ускорявам в потока от дъжд към „Мирабо“.

По време на състезание пулсът на състезател от „Формула 1“ варира от 140 (което е нормалният пулс на мъж след бягане на 100 метра) до 200 удара в минута. Което отговаря на човешко сърце, изпълнено с ужас. Освен че не си изпълнен с ужас, ти дори не се боиш. Просто поемаш огромно количество усещания и сведения с огромна скорост, радваш им се и действаш в съответствие с тях. Спиране, занасяне, ускоряване. Вдъхвах парфюма й и се опитвах да го задържа дори и след като беше изчезнал.

При излизане от „Казино“ и при гмуркането надолу настигнах останалите три коли. Щом са скупчени по този начин, значи водещата кола, която не виждах освен като облак от пръски и мъгла, задържа другите две.

Близко съм до жълт „Лотус“ — колата на Люсиен Фаенца. В покрова от пръски, изхвърлен от колите пред мен, почти не виждам пистата. „Мирабо“ е остър десен завой със спускане. Над него като каменна скала стърчи едноименният хотел. След като преминеш през „Мирабо“, навлизаш в най-тясната и бавна част от пистата. Тя продължава рязко да се спуска, с по някоя извивка надясно и наляво, а после идва много остър ляв завой на спускане през острия завой „Стасион“, два остри десни и после продължава през тунела, който леко завива надясно, преди отново да се покажеш на повърхността с 280 километра в час и започваш да спираш за кривата ляво-дясно.

Преминавах през запаметената в ума ми карта на трасето, защото освен малката кръгла червена лампа на колата на Фаенца и тук-там някой случаен отблясък, аз не виждам пистата. Което, стига някой да не е паркирал по нея, няма такова голямо значение. Всъщност няма възможност за задминаване, докато отново не заобиколим пристанището до „Сен Девот“. Останах залепен за задната светлина на Фаенца.

Четири коли от „Формула 1“ в тунела на Монако с максимална скорост в дъждовен ден издават ужасен грохот. Плътна мъгла, бледа светлина и шум. Повърхността на пистата на места представлява поток, а на други е почти суха, което дава страшно различно сцепление в рамките на няколко метра.

Но това е шумът на четири двигателя от „Формула 1“ наведнъж — три V8 и един V12: 258 000 лири стерлинги, представляващи силно напрегнати най-съвременни машини от титанова сплав, които изпомпват 2800 конски сили: 36 бутала, 16 разпределителни вала, 152 клапана, 4 колянови вала и 137 скоростни предавки, и всичко това се върти, повдига се и спада, отваря се и се затваря, хлъзга се едно към друго 13 000 пъти в минута, напомняйки за себе си през тромпетите на ауспусите, рикоширащи в плочките на тунела — точно този шум кара плъховете да отплуват към Сицилия, и вибрира в свода на черепа ти с дни. Ако адът има камбани, те сигурно бият така.

При излизане от тунела с внезапното съскане на декомпресията долавям проблясване на червена светлина, която завива в поредицата завои, и познавам, че това е „Ферарито“ на Пруньо, което ни задържа като неделен шофьор, който е яхнал средната линия.

Следвам Фаенца отляво, точно след поредицата, вляво от пристанището, вляво, после вдясно от кея на пристанището. Изведнъж като призрачен кораб, който е изникнал от мъглата, се показва „Макларънът“ на Арал, който заема половината писта и се завърта настрани. Аз се промушвам покрай него точно когато задната част на колата му докосва бариерата и пуска искри, натискам спирачки за „Ла Раскас“ — десен остър завой, който те подготвя за завоя „Антони Ногес“, после излизам на главната права, покрай боксовете и главните трибуни преди „Сен Девот“.

В завоя скъсявам малко разстоянието и се завъртам покрай Фаенца, който излиза от „Ла Раскас“, принуждавам го да остане отвътре и се подготвям да мина „Сен Девот“ по идеалната крива. Ако бих могъл да остана до него през цялата права, бих могъл да го задмина на „Сен Девот“ точно както изпреварих Праяно. После мога да хвана Пруньо — ако не на „Мирабо“, то отново на „Сен Девот“. Ще стана водач в това проклето състезание.

Фаенца и аз ускоряваме през целия завой „Ногес“ и излизаме един до друг на главната права. Бях очаквал овации, но цари тишина. Не виждам розовите им лица — те са се извърнали и гледат нещо друго.

Някъде напред, със забавено движение, излизащ от дъжда и мъглата, червеният заден стабилизатор на „Ферарито“ на Пруньо леко се носи към нас като коса. Усещам как Фаенца стъпва на спирачките си, но не виждам нужда да правя това. Има много време.

Червеният стабилизатор се върти лениво във въздуха, отдалечава се от мен и има време да се сниша и да го оставя да премине над главата ми. Само че съм привързан здраво и не мога да се плъзна дълбоко в седалката си. Време е да се започне спирането за „Сен Девот“. Стабилизаторът, който все още се отдалечава от мен, изведнъж се ускорява и, сякаш през телеобектив показва предния си край пред лицето ми и срязва гърлото ми под брадичката.

Не усещам никаква болка, но знам, че вече закъснявам с това, което би трябвало да правя с колата. Сега трябва да спирам, мисля си. Опитвам се да изкрещя, но не издавам никакъв звук — само въздух, който излиза от пробитото ми гърло. Усещам поток кръв, който изтича по предната част на състезателния ми костюм, и как колата се разтърсва, докато напуска повърхността на пътя. И подушвам парфюма „праскова и секс“ на блондинката със зеленото шалче в тълпата на площад „Казино“.

— Господин Евърс? Добре ли сте? Господин Евърс, ние сме почти в Ню Йорк. Приземяваме се след двайсет минути. — Тя разтърсваше рамото ми. Погледнах нагоре към зелените очи на стюардесата, вдишвах нейния сексапилен, прасковен парфюм, без още да съм се събудил напълно. — Вие бяхте много неспокоен, господин Евърс. Искате ли коняк преди приземяването? Кафе? Чай?

— Не, нищо — казах аз. — Добре ми е.

Бях заспал още в Далас, умът ми сякаш беше контузен и болеше, опитваше се да компенсира нощите сън, които бях изгубил. Погледнах през прозореца към необятния зелен пейзаж, изпъстрен с кафявата ръжда на градовете. Топла вечер, в която слънцето хвърля дълги сенки, насочени на изток.

Пенсилвания, Делауер, Ню Джърси? Не знаех дали историята на Салазар за двамата трафиканти на наркотици е истина, или не. Подозирах, че е истина, но освен безсмислената жестокост на смъртта на Бевърли тя не обясняваше нищо. Освен ако бях готов да повярвам, че двама полуграмотни колумбийски наркотрафиканти стоят зад смъртта на Мишел в Япония и зад моите катастрофи в Англия и Австрия. Както бях уморен, имаше празнини, които въображението ми не можеше да прескочи. Кортланд беше убил Мишел и се опита да убие мен, а щеше да се опита да ме убие отново — по най-явния, най-публичния начин, по който можеше. Но разбира се, не можех да се състезавам, докато не го откриех и не го покажех на всички, стиснат в едната ми ръка, докато с другата държа доказателството.

Кафявите градове се сляха един с друг като черен път, който свършваше в река Хъдзън. Прелетяхме ниско над Статуята на свободата и над Ийст Ривър — част от процесията на самолетите, които се приземяват на всеки двайсет и две секунди на летище „Ла Гуардия“. Слънцето току-що беше залязло, оставяйки розово небе, за да очертае високите сгради в края на Манхатън. От въздуха градът изглеждаше като излязъл от водата, краят на острова приличаше на носа на огромен каменен кораб, насочен към морето. Цялата вода наоколо светеше в розово, синьо и златисто над Ист Сайд пресечена от носещите въжета на мостовете. Светлините на стоманените кули бяха запалени и блестяха от енергия, пари и власт.

Долу на земята беше краят на един ненормално горещ октомврийски следобед — повторение на ден от юли — 37 градуса по Целзий и 98 процента влажност. С моя изтъркан кожен сак се присъединих към нестройната опашка от изморени бизнесмени на път за вкъщи след командировки до Детройт, Вашингтон, Чикаго и Питсбърг, с навити ръкави, сака, метнати през рамо, със съзнание, пълно с ипотеки и запотена бира „Ролинг Рок“, която ги чака в хладилника.

Късметът ми беше променлив. Докато стадото стари жълти таксита внимателно се носеше напред като някакви останки от затворен гараж, моето беше най-странното от всички.

То беше ново, блестеше и не беше боядисано с ивиците на боклукчийските коли отстрани.

Беше тежък „Шевролет“, голям „Каприс“ с подсилено окачване.

Освен това, прозорците му бяха затворени.

И в него имаше въздух.