Боб Джад
Формула 1 (17)

XVII.

По-късно, в стаята, се опитах да си припомня усмивката на Кен. Нужен ми беше кураж. Бях открил, че всички експресни фотоателиета в Мексико сити са затворени в неделя вечер и ще бъдат отворени чак в девет сутринта — един час след като самолетът ми излети за Ню Йорк. Не си струваше да се мисли дори и за десет минути продължаване на престоя в Мексико сити. Значи Розовото лице трябваше да почака до Бродуей.

В банята имаше още един образец от урината ми във водна чаша. Пробата беше от няколко часа и взета няколко изпикавания след състезанието. Дори и да е имало следи от наркотици, те трябваше да почакат до Ню Йорк, когато пробата щеше да бъде престояла не часове, а дни. Касета с филм и чаша стара пикня. Едва ли можеше да се каже, че държах всички аса. Изхвърлих урината в клозета. Майната й.

Преоблякох се в леко ленено спортно сако, бледозелена риза „Ралф Лоран“, широки бели панталони и очила „Гучи“. Плейбой от Маями. Идеално за среща със спонсор. Те очакват състезателите им да изглеждат щастливи и преуспяващи — точно обратното на начина, по който се чувствах аз.

„Ла Рубия“ е точно след „Лайбниц“, която минава зад „Камино Реал“. На пет минути лек ход от задната врата на хотела. От едната страна на „Лайбниц“ има лъскави бижутерии, парфюмерии, антикварни магазини и туристически агенции, които се полепват като молюски по страните на скъпите международни хотели. На другата страна на улицата индианки клечаха до огньове, запалени в канавката, и печеха люти чушки и „тортила“ със загадъчно месо, а децата им гледаха втренчено, вкопчени в шаловете и полите им. Нито една от страните, изглежда, не забелязваше другата — едно миниатюрно Мексико.

„Ла Рубия“ означава блондинка на испански и тя беше точно зад вратата — момиче с орлов нос и тъжни очи, увито в черен шал. Погледна ме така, сякаш бях най-чудесната изненада тази вечер — толкова скучна, преди аз да вляза през вратата. Казах й името на Кен и погледът й се изпълни с дълбоко уважение, сякаш щях да вечерям с министъра на финансите. След като потърси името Аръндел в списъка на гостите, фасадата за миг изчезна от лицето й и разкри онзи поглед на безкрайна скука, който имат проститутките под маските си, когато се поклащат все по-близо до смъртта с всеки следващ скучаещ Джон.

Тя ме въведе в просторна вътрешна градина, поглеждаше със светнали очи през рамо към мен и ставаше все по-скромна, докато се приближавахме към масата на Кен. Дръпна един стол и аз седнах. Когато се обърна, успя да ми хвърли един таен въпросителен поглед, сякаш по-късно очакваше още нещо.

Сексът ми изглеждаше като нещо, което съм правил много отдавна — нещо като каране на велосипед. Когато блондинката зави и сводестия коридор, който водеше към предната част на ресторанта и ми отправи дълбок, задушевен поглед, не знаех дали да се смея, или да плача. В Мексико ми беше трудно да направя разликата между комедия и трагедия.

Алистер Коулмън се приповдигна, докато сядах, и протегна за поздрав мека бяла ръка. Гладкото му, кръгло лице изглеждаше така, сякаш този следобед не се беше случило абсолютно нищо, което да го е разтревожило — като че ли просто се радваше да види един стар приятел. Аз знаех и другата причина. Той беше бизнесмен и разбираше, че може да се оправи с вас по-лесно, ако го харесате.

Алистер беше със среден ръст, на средна възраст и въпреки скъпия си костюм и прическа можеше да мине за среден човек на средната редица в класа „клуб“ на самолета. Разбира се, Алистер никога не летеше в класа „клуб“, летеше винаги в първа класа. Неговото вежливо и приятно лице тип „Чарли Браун“ беше познато на оберкелнерите в най-скъпите ресторанти на Стокхолм, Барселона, Сингапур и Сан Франциско. Познаваха го в „Анабел“ в Лондон и в „Джофри“ в Ню Йорк.

Бизнесмените се чувстваха добре с Алистер, защото му вярваха. И защото си мислеха, че могат да го надхитрят, когато му дойде времето. Но когато дойдеше време, играта беше свършила и картите се падаха у Алистер. Той имаше игриво, насмешливо очарование, което те развлича, докато той си върши работата. Беше нашият главен спонсор през този сезон — един от новото поколение британски бизнесмени от световен мащаб. За две години беше намалил ръководния си персонал с шейсет процента, беше намалил борда на директорите — от двайсет и четирима на шестима, беше продал дъщерните фирми, купил конкурентите и беше разширил действията на „Коулмън“ до Америка и Австралия. Той осигуряваше спонсорството на отбора „Аръндел“ от страна на корпорацията „Коулмън“. Но не го беше страх да признае, когато пишеше. Доколкото знаех, днешното състезание щеше да му бъде последно с отбора „Аръндел“.

— Хубаво е, че те виждам, Форест — каза той. — За момент следобед си помислих, че ще отлетиш към къщи без нас.

— Кен каза ли ти какво се случи? — опитах нещо като полувъпрос с надежда да предизвикам участието на Кен. Кен беше свикнал повече с тези словесни демонстрации на сила.

— Кен ми каза защо се е случило. Какво се е случило видях и сам.

— В този момент ние бяхме пред повечето участници.

— Жалко, че за толкова кратко време. Но не се тревожи за това, Форест. Нямам намерение да издърпвам колата изпод тебе. Кен, да поръчаме на този мъж едно питие и да го включим на скорост.

Алистер пиеше мартини в кристална чаша с размерите на малка кофа за лед. Кен държеше добро количество от „Хайланд Парк“ — уиски от Оркни, което кара възрастни мъже да плачат за годините, които са изхабили в пиене на обикновен алкохол. Поръчах си „Перие“.

Кен остави чашата си и се облегна на масата. Огромните му ръце заплашваха приборите на масата.

— Алистер каза, че неговият борд губи търпение след инвестициите, които е направил в нашия отбор.

— Точно така. Така че мисля да си взема нов борд. — Алистер се облегна назад и се засмя на собствената си шега. — Сериозно, господа, тази година не беше най-добрата за нас. Трябваше да направим големи инвестиции за разширяване на търговския си потенциал в чужбина. А инвестирахме много в отбора „Аръндел“. Може би това е било грешка. — Кен понечи да протестира, но Коулмън го задържа с ръка, която едва повдигна от тъмната дъбова маса. — Направих на Кен предложение. Разбирам, че сте имали нещастна година. Не съм очаквал от вас да спечелите световната титла. Но не съм очаквал и да изхвърчате в храстите всеки път, когато състезанието започне. — Той вдигна голямата си чаша и отпи мъничка глътка. После я задържа пред лицето си и заговори на чашата. — Повтарям това, защото не искам да го чуете от втора ръка, искам да го чуете от мене. Взимам решения въз основа на хората. Уважавам числата, но вярвам в хората. И вярвам в тебе и в Кен, и в онова парче месо, което ви служи за конструктор. Мисля, че онази негова автоматична скоростна кутия ще ви прослави, и бих искал да продължите курса.

Той спря, все още загледан в чашата, после я остави и погледна към мене.

— При едно условие — каза той и се наведе напред. — Променяте името на отбора на „Коулмън“ и сменяте цветовете с фирмените цветове на „Коулмън“, зелено и жълто. Някои хора дори няма да забележат разликата.

— Вярвам, че аз ще забележа — каза Кен и вдигна очи от менюто си. — Разбира се, трябва да обмислим всички подробности — каза той със замислен поглед. — Например произношението на „Коулмън“. Бих искал да се произнася като „А-Р-Ъ-Н-Д-Е-Л“.

— Само малки подробности — каза меко изглеждащият бизнесмен с приятната усмивка. Беше спокоен, не бързаше, даде възможност на Кен да направи шегичката си, за да прикрие болката.

След малко, след като мълчанието я остави да потъне в неговото чувство, че той е господарят, Коулмън продължи.

— Има едно-две неща, които трябва да решим. — Коулмън чукна чашата си о моята в шеговит тост. — Например кой ще бъде пилотът — каза той. — Кен ми каза за твоето спречкване с Жабешкото лице. Форест, искам да знаеш, че стоя зад тебе сто процента. Мисля, че си страхотен пилот. Ако колата ти беше мощна, колкото тази на Арал, щеше да му откъснеш вратите. Така че по-добре си гледай работата, колега, и виж какво е това, което те кара да забравяш за колата си, когато си на пистата.

Кен взе в ръце едно меню в кожена папка и ние го последвахме. Но след миг Алистер Коулмън остави своето.

— Колко време трябва да продължаваш? Имаш ли някаква представа кой стои зад това?

Казах му, че вероятно са наркотици. И че има колумбийска връзка.

— Имам снимка на мъжа, който мисля, че стои зад това — казах аз.

— Дай да я видя — каза той. — Как изглежда?

— Направих снимката днес следобед, точно преди състезанието. Той беше в тълпата над боксовете преди състезанието. Но лабораториите са затворени и не мога да я проявя, преди да пристигна в Ню Йорк утре.

— Нали си го видял?

— Виждал съм го два пъти. Веднъж в хотел „Бевърли Хилс“ и веднъж този следобед.

— Е, хайде, как изглежда? Може би мога да ти помогна да го намериш. Кой знае, може би е мой приятел.

Ами той е нисък, може би на около трийсет и пет, има малко шкембенце, реше русата си коса настрана върху плешивото си теме.

— Как изглежда отблизо?

— Отблизо не изглежда много добре. Има розово пълно лице, пожълтяло по краищата, като че ли пие твърде много, чип нос, кръгли сини очички и носи златен пръстен с диаманти.

— Малко свинско лице?

— Точно така, с малки сини очи. Нагъл и неприятен…

— Ако е нагъл и неприятен… — Алистер прекъсна и изчака за ефект. — И ако носи голям ръбест златен пръстен с диаманти — каза той, сложи две ръце отзад на врата си и се облегна, — не е необходимо да проявяваш този филм, Форест — аз го познавам. Не ми е приятел, но познавам Майлс Кортланд. — Алистер отново се наведе напред, сякаш го казваше под секрет. — Познавам го от години.

Хубава руса келнерка търпеливо чакаше до Коулмън. Очевидно всички келнерки в „Ла Рубия“ бяха блондинки, макар че на нашата се показваха тъмните корени на косата. Той вдигна очи към нея, погледна в менюто си и поръча пресни скариди тип „пеперуда“, които всяка сутрин докарваха от Мексиканския залив.

— Какво означава това „сос джабанеро“ — попита той.

Тя завъртя очи в престорен ужас.

— „Хабанеро“ е малка люта чушка, което расте в Юкатан — тя произнесе правилно испанското „j“ като „х“. — Ние имаме поговорка, че юкатанците са измислили соса „хабанеро“, за да покажат на слънцето, че то не е толкова горещо. Той е лютив, сеньор, „мучо пиканте“.

— Тогава „мучо салса хабанеро“ за големите скариди — каза величествено той. Усмивката му показа бели, равни зъби. — И ми донесете още едно. — Той погледна заговорнически към Кен. — Имам неприятности с това мартини, вкусът на първото е ужасен.

— Бедата при това — каза Кен и поднесе за допълване своята почти празна чаша „Хайланд Парк“, — е, че първото има чудесен вкус.

Поръчах за себе си още едно Перие и „севиче“ за Кен и за себе си, което представлява сурови стриди и риба, мариновани в лимонов сос и смесени с кориандър, лук и люти чушки. Ако рибата е прясна, става отлично. Ако не е, става смъртоносно.

Коулмън получи новото си питие, отпи мъничка глътка, облегна се на стола си отново и се усмихна на историята, която се канеше да разкаже. Големите пари говорят.

— Коулмън, Кортланд и Аръндел. Звучи като някаква рекламна агенция, Кен. Един от нас трябва да си смени името. Истината е, че името на Кортланд твърде много прилича на моето. Хората винаги объркват Коулмън с Кортланд. Майлс Кортланд наследи контролния пакет на фабриките „Кортланд“ преди около петнайсет години, когато умря баща му. Мисля, че са били основани от пра-прадядо му. Тъкани, платове, оксфордски лен — същите неща, които правехме и ние — в горната част на списъка на производителите. Разбира се, по времето, когато Майлс наследи „Кортланд“, повечето от фабриките бяха закрити и голямата част от производството идваше извън Англия. Спомням си бащата на Майлс. Беше чаровен не повече от счупен крак, но беше сила в бизнеса. Беше един от първите, които разшириха производствената си база извън Общността и се свързаха с модните къщи. Знам че е паднал мъртъв на пода, както вечерял в Сао Пауло. Мисля, че имаше намерение да подготви Майлс да поеме компанията, но не успя да го направи. Както и да е, Майлс имаше два проблема. Първо, беше много млад и неопитен, за да управлява правилно такава голяма компания. Ако се погледне отстрани, ми се струва, че всъщност никога не е вземал работата на сериозно. Не може да се управлява голяма компания само с по няколко часа на седмица — винаги се появява някаква проклета криза, с която трябва да се справяш. Майлс, изглежда, прекарваше по-голямата част от времето си в надзираване на предприятията им в Далечния изток. Неговият борд напусна шест месеца, след като Майлс се назначи за председател и директор. Някои от тях преминаха на работа при нас. И трябва да ви кажа, никой от тях не каза и една добра дума за Майлс, нито като човек, нито като управител. Всъщност казваха за него, че е абсолютно лайно. При това мързеливо. Може би баща му е можел да го улесни в бизнеса, да му даде да се включи по-активно, ако беше живял още няколко години, но винаги съм имал чувството, че Майлс обича парите, а не работата. Другият му проблем бяхме ние — „Коулмън“. Ние сме най-големият вносител на текстил в Англия, снабдяваме 143 производители на облекло в Англия, 270…

— Знаем, Алистер, знаем — каза Кен. Намръщеното му лице имаше израз на средновековен дипломат, — но ако не те прекъснем, ще попаднем в едночасовото ти слово „Чудесният свят на Коулмън“. И макар че това е чудесна реч, и „Коулмън“ са наистина чудесни, боя се, че се отдалечаваме от нашия въпрос, който се състои в тези скариди, които младата дама поставя пред тебе. Без да броим моето „севиче“.

Когато Кен го прекъсна, Коулмън забеляза половин дузината розовобели скариди върху тъмното блюдо. Докато келнерката още поставяше яденето пред него и блюдото още не беше върху масата, той си взе една скарида, натопи я в купа с яркооранжев сос и отхапа единия й край с мляскане.

Усмихна се със задоволство на първия вкус на крехкото и хладно месо на скаридата. После усмивката и цвета изчезнаха от лицето му, което придоби изненадано изражение, сякаш той чу отдалече някакъв стряскащ звук. Цветът се върна на загорялото лице, но вместо обичайният му диапазон от бежово и жълто, кафяво и розово, изпод бялата яка се показа ярко червено, което тръгна нагоре.

Алистер Коулмън беше самоуверен човек и би могъл да бъде впечатляващ, свикнал да ръководи по свой начин голяма международна компания. Имаше чар, достойнство, пари и власт. Но досега не беше се срещал с малките люти чушки „хабанеро“. Челюстта му увисна отворена и от дъното на гърлото му излезе свистящ звук на чайник, преди да заври. Сграбчи мартинито си, пресуши чашата и раздвижи в устата си ледения алкохол, преди да го глътне. Което само влоши нещата. Отвори уста отново и издаде лек безпомощен вик на болка. Пъхнах чашата си „Перие“ в протегнатата му ръка и той я глътна наведнъж, очите му се затвориха, а по бузите му се стекоха сълзи.

Келнерката му донесе още една чаша „Перие“, която той изпи на големи глътки. След известно време отвори очи. Дишаше тежко и при всяко издишване стенеше.

— Как е скаридата? — попитах аз.

Той ме погледна невярващо, устата му ловеше въздух. После видя Кен, който свиреше със своя ужасяващ смях и въпреки болката си Коулмън също се засмя.

— Колко от тези малки чудовища сте сложили вътре? — попита той келнерката между издишванията. Тя гледаше безстрастно. И друг път беше виждала „грингоси“, поразени от „хабанеро“.

— Само няколко люспи, сеньор. Лютиво е, нали?

Той натопи нова скарида в соса и ми я подаде.

— Ще опиташ ли една скарида, Евърс?

— Много си мил — казах аз и приех предизвикателството.

— Още вода, сеньор? — келнерката ми наля още една чаша вода. Тя знаеше правилата на двубой с мексиканските люти чушки. Някои играчи предпочитаха една хапка хляб, за да успокоят поразената си сякаш от напалм уста, други предпочитаха една глътка вода. Позволява ти се само една хапка или една глътка, не повече. Нито едно от двете не помагаше много, но аз предпочитах вода.

— Казваше, че Кортланд ти е конкурент — казах аз. От края на скаридата капеше нажежен оранжев сос „хабанеро“. Пъхнах я цяла в устата си. Коулмън и Кен ме гледаха напрегнато.

Тайната на ядене на люти чушки е да не позволявате на чушките да се допрат до устните ви и да ги прокарате надолу колкото е възможно по-бързо. Редовното практикуване на този похват ще прогори дупка в стомаха ви. Но ако не ви стане навик, единственият спомен за лютите чушки ще бъде техният прощален изстрел, огнен пръстен, когато те излизат обратно във вселената. Мексико е земя на пламтящите сфинктери.

Преглътнах и направих малко дъвчещи движения с празна уста. Болката беше ужасяваща. Усмихнах се благородно, сякаш казвайки „не е зле“, отпих голяма глътка, задържах я за момент, преглътнах и казах:

— Разбира се, наистина лютивите са в Мерида, на северния бряг.

— Евърс, ти си истинско чудо. Затова те харесвам — ти си най-агресивното, подло, конкурентно копеле, което познавам. — Коулмън беше англичанин, но ругаеше по американски.

— Седмицата не беше добра — казах аз и небрежно отпих глътка „Перие“, изпитанието вече беше завършило. — А и ставам противен, когато не пия.

— Е, ако карането не ти е достатъчно, винаги можеш да дойдеш на работа при мене.

— Ще запомня това — казах аз и го записах в папката за изхвърляне. — Та какво казваше?

— Казвах, Господи, как гори това нещо — промърмори той, езикът му облиза подутите устни, — казвах, че другият проблем на Кортланд бяхме ние, „Коулмън“. Той няма нужда от по-голям, по-силен и по-умен конкурент, каквито сме ние. Особено откакто работата намаля. Ние имаме по-широка база от Кортланд и работим по-усилено. Но все пак това не го притеснява толкова много. Ние се състезаваме с него за правата върху новата тъкан на „Дюмон“ от Америка — „Флорела“. Разбира се, вие знаете всичко за това.

Знаех. Състезателният ми костюм беше направен от нея, както и огнеупорното ми състезателно бельо. Коулмън беше издал каталог, на корицата на който бях аз.

Като част от договора ни с Коулмън аз произнасях слова на техните търговски конференции. Автомобилен състезател говори за чудесата на „Флорела“. Можех да кажа на всеки търговец, който издържи да слуша, че докато първоначално „Флорела“ е била разработена като огнеупорна тъкан, конкурент на „Номекс“, тя е също така мека, гъвкава, не задържа орах и отблъсква огъня. Твърде скъпа е, за да бъде влакно за масовия пазар, но те имаха надежди за по-скъпия пазар — спортните дрехи от високата мода, панталони и ризи, които се носят на борда на взетата под наем яхта. Вътре в каталога можехте да ме видите да позирам в костюма, с манекенки, които изглеждаха, сякаш са отегчени от живота и влюбени в мен. На корицата пишеше „Форест Евърс носи Флорела“.

Коулмън избута скаридата встрани.

— Кортланд има едногодишен пробен договор за разпространение в Европа — точно същия договор, който „Дюмон“ предостави и на нас. В края на тази година те ще дадат правата или на Кортланд, или на нас, в зависимост от резултата.

— И как се справяте вие? — попита Кен, ръцете му бяха скръстени зад тила.

— Не зле. Тъканта е нова, никой не знае за нея и е скъпа. Мислехме, че като ви спонсорираме, ще направим продукта малко по-известен, особено между главните купувачи, които водим на състезанията. Казваме на „Дюмон“, че търсенията ни са за по-далечно бъдеще, за изграждане на имиджа. Няма да забогатеем от това, но знам, че се справяме по-добре от Майлс Кортланд.

— Много ли е важен договорът? — попитах аз.

— Може би половин милион за първата година и десет милиона за десет години, ако всичко върви добре. Но може да се провали. Този продукт за нас не е въпрос на живот и смърт.

— Мислиш ли, че Майлс Кортланд би помислил да убие някого, за да получи договора?

— Нито за момент — каза той. — Той може да е неприятен, отвратителен, себелюбив и жесток човек. Може дори да е в състояние да убие някого. Или може би не — не знам. Но договорът за „Флорела“ в никакъв случай не си заслужава това.

Кен бавно отпи от уискито си.

— Каза, че мислиш, че договорът може да струва 10 милиона лири?

— Може би, може би. — Коулмън отпи нова глътка вода. Все още можеше да се види парата, която излизаше от устата му. — Тези десет милиона са цифрата на „Дюмон“ и тя предполага десетгодишно успешно разработване на пазара, зад което стоят много пари. Лично аз не мисля, че „Флорела“ ще отиде по-далеч от това — да бъде специализиран артикул. Имаме желание да хвърлим пари за нея и имаме търговски капацитет. Но това е риск и се съмнявам, че Кортланд има тези пари или персонал, или съобразителност на пазара. Така че това едва ли е сигурно нещо за него. То би могло да му донесе загуби, които надхвърлят печалбите. С други думи, той би могъл да се бори за него, може да бъде важно за него, но не мога да повярвам, че би искал да убива за него.

— Сигурен ли си, че това е той? — попитах аз и набодох последното си парче стрида.

— Винаги съществува възможност… — каза Коулмън, който толкова внимателно топеше една скарида върху повърхността на соса, така че само на единия й ъгъл имаше лека следа от оранжево. Погледна я, прецени я и я сложи обратно в чинията. — Винаги съществува възможност да има друг шумен и невъзпитан трийсет и осемгодишен англичанин с розово лице, със сини очи и шкембенце, който реше русата си коса върху плешивото теме и носи масивен златен пръстен с диаманти.

— Винаги съществува тази възможност — казах аз.