Вашконселуш Майа
Зарево сред нощта (4)

4

Капитан Сату беше предал кормилото на Сарара и тежко спеше в своята каюта, когато го разбудиха силни викове. От наблюдателницата Тотонио крещеше към лоцмана, който му отвръщаше със същия изпълнен с тревога глас. Като разтриваше очи и се стараеше да прогони съня, притича капитан Сату.

— Каква е тая шумотевица, Сарара?

Морякът посочи причината: някакъв плавателен съд, тънък и дълъг, се появяваше на водната повърхност като ужасно морско чудовище, следвайки дирята, оставена във водата от „Кабокла“. То се приближаваше бързо и на дюнетката се очертаваха силуетите на хора, осветени от луната. Моряците от екипажа, които бяха будни, се струпаха на задната палуба на гемията. Капитан Сату измърмори като само за себе си:

— Робало, събуди хората. Всички да се съберат край вътрешната стена. Никакви крясъци, никакви сигнални изстрели — нищо не можем да сторим срещу оръдията. Тук оставаме Мулато, Сарара и аз.

Подводницата и „Кабокла“ се изравняваха. Един металически глас, изсъска:

— Свивай платната!

Капитан Сату предаде заповедта на своите хора, като каза на Сарара на нисък глас:

— Да се прави каквото заповядат тия гринговци, че хората не са от стомана.

Още от детските си години, когато тръгна след Сату, „капитан“ на една нищожна като черупка платноходка, Сарара за пръв път сега почувствува гласа му променен. Но не можеше да го критикува за това. Сам той чувствуваше някакъв странен студ по гръбнака си, едно почти неудържимо желание да побегне… Видя господаря на гемията да се навежда и да отстранява една дъска близо до кормилото. Появи се краят на някаква тръба.

— Дай ми една от твоите пури, Сарара.

— Имам само тая, която е в устата ми, Сату.

— Но дай ми я, човече, не виждаш ли, че гринговците вече идват?

Моряците свиваха платната. След като се хлъзга около триста метра, „Кабокла“ спря почти неподвижно, като леко се полюляваше на вълните. Преди подводницата да ги вземе на абордаж, Сату отново каза на Сарара и на Мулато:

— Идете при другите! Всички да стоят кротичко. Но ако започна да си чеша ухото, не чакайте други приказки — хвърляйте се във водата и плавайте към брега. С останалото се заемам аз.

Подводницата се изравни с платноходката. Дулото на едно оръдие беше насочено към нея. Един офицер и осем моряци прескочиха парапета на „Кабокла“. Капитан Сату избърза да ги посрещне с престорена сервилност:

— Банани, сушено месо и риба, шефе!

Думите произнасяше бавно, старателно, като поставяше ударения на сричките, страхувайки се, че русият офицер няма да го разбере. Но той му възрази:

— Иска цел товар! Пррехвърли цел товар, пр-р-ре-хвърли!

Капитан Сату се замоли със смирен глас:

— Имай милост за бедняка, шефе! Ще трябва да плащам на търговеца всички загуби.

Другият направи един презрителен жест:

— Фюрерът не краде. Фюрерът плаща загубите е марки, и то от добрите.

В действителност не беше загубата от бананите, сушеното месо и рибата, която тревожеше Сату. Нека да вземат всички клони банани, сандъците риба, денковете сушено месо. Но ако тия гринговци надникнат във вътрешността на платноходката? Смутеният ум на Сату работеше напрегнато и търсеше някакво решение. Как да предотврати те да стигнат до резервоара е нафтата? С наведена глава, свити рамена, с пушеща пура в устата, той плъзна замаян поглед по лицата, на чужденците. Трябва да са мъртво гладни! Те гледаха така лакомо клоните зрели банани, сякаш не бяха яли няколко дни. Въпреки това нито един не се осмели да наруши дисциплината. Започнаха да прехвърлят бананите в подводницата. Не бързаха — не ги заплашваше никаква опасност. Те знаеха, че отбраната на бразилските брегове беше неефикасна и че на платноходката няма радио, за да съобщи на някоя близка база. След бананите започнаха да отделят някои денкове сушено месо, няколко сандъка с риба. Когато прецени, че немците са задоволени, Сату, след като помълча известно време, се реши:

— Можем ли да си отидем, шефе?

Офицерът го прониза с острия си поглед:

— А в трюма, какво карате в трюма?

— Строителни материали, шефе. Карам само торби с цимент.

Офицерът извика някаква заповед на неговия режещ език. Сату помисли, че той нарежда да си отиват. Но не беше така: подчинявайки се на офицера, един въоръжен войник насили капака и с още двама други слязоха в трюма. Нервите на Сату се изопнаха до краен предел. Напрежението го накара да изправи глава. Очите му запримигаха нервно. На челото му блестяха едри като перли капки пот. Засмука яростно пурата, дадена му от Сарара. Погледна към своите хора. Събрани всички на лявата страна на платноходката, те се вълнуваха едва задържани от автоматите на двама германци.

Внезапно от дъното на кораба долетя тъп звук от удар на метал върху метал.

Русият офицер наблюдаваше негъра. Сату с мъка се преструваше на спокоен. Като чу предателския шум, който показваше, че неговата тайна е открита, той загуби самообладанието си. Погледът му заподскача от едно на друго място като на някакъв заграден от преследвачи звяр. Сега какво да прави? Какво да прави? Този въпрос неспирно се въртеше из объркания му ум. Но не му хрумваше никакъв отговор. За момент помисли да побегне. Знаеше, че чужденците нямаше да му простят лъжата за товара в резервоарите. Беше чувал разни истории за варварски торпилирания на търговски кораби, след което подводниците излизаха на повърхността, за да избиват с картечен огън беззащитни корабокрушенци, жени и деца, хванали се за задръстените от хора спасителни лодки. Защо трябваше да пощадят него? За момент помисли да се хвърли в морето и да побегне, както може от куршумите. Когато му хрумна тази мисъл, погледът му срещна очите на офицера. На Сату му се стори, че тези студени и сини очи знаеха неговите мисли. Срам на топли вълни се разнесе по тялото на стария моряк.

Един от слезлите в трюма моряци подаде глава на отвора. Червеното му лице сияеше от радост. Той извика нещо към офицера на техния креслив език, който на свой ред се разтърси от неудържимо вълнение и извика нови моряци от подводницата. Сату беше също човек на морето и за него беше лесно да отгатне какво означаваше тази находка за подводницата. В груби и живи картини той си представи нейната трагедия: преследвана от някой американски ескадрен миноносец или самолет, откъснала се от своя маршрут, далече от снабдителните си бази, без да може да си послужи с радиото, с храна вече на привършване, принудени да икономисват последните капки гориво, и гладът и отчаянието започнали да завладяват хората от екипажа. Сега, след подновяване на хранителните запаси, заредена е масло и газолин, безсилието на подводницата щеше пак да се превърне в агресивна сила за бавните търговски параходи на Лойд или на Костейра. Какъвто и плавателен съд да минеше от там: лодка, платноходка или корабче, щяха да бъдат нападнати и разрушени.

Моряците от подводницата започнаха да изнасят на палубата бурета с масло и тенекии с газолин. Офицерът даде нова заповед. Двамата германци, които пазеха екипажа на „Кабокла“, се раздвижиха и опряха автоматите си в гърдите на моряците. Капитан Сату се разяри: германците искаха и неговите хора да помагат. Те бяха втренчили очи в своя капитан. Сату повдигна ръка към ухото си. Неговият жест имаше ефекта на електрически ток: мигновено държанието на неговите подчинени се измени и те всички се хвърлиха във водата. Но гринговците все пак имаха по-голям опит. Две огнени струи прорязаха мрака и дъжд от куршуми се изсипа върху гмурналите се във водата хора. Разнесоха се викове на болка, размесени със зловещо бълбукане на водата и задъхано тежко дишане. Но за изненада на всички офицерът се спусна към войниците и им забрани да стрелят повече:

— Оставете да се удавят тия свини!

Не беше милост онова, което го накара да постъпи така. Налагаше се да пестят боеприпасите. Но на Сату това се стори оскърбително състрадание и викна:

— Гринго! Курвин сине! Бразилецът не се нуждае от закрилата на един неприятел. Убий още един човек, но не се гаври с него!

Гневът обезобразяваше неговото широко лице. Малодушието изчезна от дебнещия му поглед. Офицерът отново се изправи пред него, но този път е пистолет в ръка. Онова, което видя в очите на негъра, го накара инстинктивно да отстъпи. Сату засмука припряно е всичка сила остатъка от пурата. Германецът помисли, че негърът се кани да го нападне, макар и да не знаеше по какъв начин. Не се поколеба нито секунда и натисна спусъка на пистолета си. Викът на Сату беше толкова мъчителен и отсечен, колкото и гърмежът. От гърлото му бликна кръв. Той падна сред гърчове по лице. Все пак неговите пръсти упорито стискаха остатъка от разгорената пура. Когато стиснатият му юмрук започна да опипва пода на платноходката, офицерът видя при отстранената табла дупката на един отвор. Разбра, че играта е загубена. С ловък скок той ритна ръката, започнала да се втвърдява с настъпването на смъртта. Но стиснатите пръсти се разтвориха и успяха да пуснат въглена в отвора. Офицерът изтича изплашено към подводницата, като крещеше заповеди.

От хълма при Сан Пауло, отдалечен на много километри, внимателният прислужник при фара, забелязал по крайбрежието на юг внезапното избухване на блясък, веднага превърнал се във висок, огненочервен, виещ се на спирала стихиен стълб.