Вашконселуш Майа
Зарево сред нощта (2)

2

Капитан Сату огледа небето. Облаците се движеха към югоизток: облаци пухкави, леки и бели. По огромния хоризонт нямаше нито едно грозно петно.

— Момчета, тръгваме с божия помощ. Времето е пари!

Скрипецът настани последната бъчва в люка на Гемията. Водата тъмна, виолетова, покрита е машинно масло, ближеше дървения корпус. Слънчеви лъчи проблясваха върху вълните сред отпадъци, черупки от плодове и цели пасажи дребни рибки.

— Хайде, Вермейо, време е вече. Откачи!

Морякът откачи въжетата. Дебелите тежки въжета плеснаха във водата и плиснаха капчици, които блеснаха на слънцето.

— Кинкас, на кливера!

Малкото триъгълно платно беше издигнато на носовата част. Корабчето се поклати. Кинкас, Бейеудо, Тотонио и Робало е голи гърди ловко движеха дългите пръти, опрени на горните им краища. Техните широки гърбове, матови или черни, бяха като някакви капризни хълмчета от мускули. „Кабокла“ започна да се отделя от пристана. Сарара управляваше кормилото. Гемии, платноходки, моторни корабчета, гора от мачти с изпънати платна обкръжаваха форта Сао Марсело и „Кабокла“ ги остави зад себе си. Капитан Сату даде нова заповед. Беше издигнато платното на предната мачта и веднага след това тези на голямата мачта. Освободени, платната потреперваха. Корабните въжета ги възпряха. Халките реагираха, куките извикаха, въженцата изохкаха и платната на „Кабокла“ запълзяха нагоре, развяха се, издуха се и хванаха в плен въздушните течения. Платноходката се понесе покрай вълнолома извън залива „Тодос ос сантос“ за едно ново пътешествие, от което може би нямаше да има завръщане.