Мироел Силвейра
Размирната мис Доли

Мъчна работа беше да се издебват миговете, когато капитанът е зает. Тези мигове бяха редки. Той отговаряше за парахода, когато кръстосва далече из океана, но всички задачи бяха разпределени така, че онова, което всъщност му оставаше, беше да се занимава само с мис Доли.

Привидно нехайно и хитро, той почти никога не се отдалечаваше повече от няколко метра от своята кабина и когато излизаше, вземаше ключа. Най-малко опасно беше всъщност времето на двете леки закуски. Но много пъти той си измисляше да му я носят в каютата и превърташе отвътре ключа, навярно за да се наслади още повече на компанията на мис Доли.

Но това не беше ли забранено на борда?

Беше и е. Но капитанът доведе мис Доли внезапно. Екипажът изпитваше завист и ненавист, но никога и никой от моряците не помисли да отиде с донос при директорите на параходното дружество. Пътуванията бяха продължителни и безкрайни. Параходът беше много стар, люлееше се и се влачеше като някакъв астматик между Сантос и Кейптаун, Кейптаун и Аден, Аден и Коломбо, Коломбо и Сингапур, Сингапур и Сидни, Сидни и Оукланд, Оукланд и Самоа, Самоа и Таити, Таити и Гуаякил и оттук наново към една винаги несигурна и бавна обиколка в зависимост от товара, който други по-големи и по-добри параходи не са искали да вземат…

Параходът беше малък, наричаше се Доли, останка от някаква група параходи, заловени през последната война. Затова тайнственото създание, затворено там в каютата на капитана, също се наричаше мис Доли. Отначало никой не знаеше какво име да й даде. Мис Доли прозвуча добре. Беше единственото женско същество в парахода, тази разстройваща мис Доли, която растеше във въображението на хората от екипажа със силата на някакво забравено, но неудържимо желано създание.

Не беше и случайността, която беше събрала на парахода този екипаж. Почти всички бяха там по силата на един естествен процес на прочистване: отпадъци от други незаслужени от тях места. Капитанът например. Той нямаше нито един от привичните пороци: пиянството, опиатите, печалбата, но беше много необщителен човек. Не знаеше да каже две думи на своите подчинени, без те да са във връзка със службата. Беше сух, суров, страдаше от някакъв вид вътрешна бедност, която му пречеше да влиза в контакт с хората, като че не понасяше и най-малката частица прахосване на сърдечно усилие. Другите — те не бяха много, екипажът не стигаше до двайсетина души — макар и привидно всички да бяха различни, винаги имаха едно общо нещо: страстта към неразгадаемото очарование на жената, създание недостижимо и неразбираемо за тях.

Една любов на всяко пристанище?

Тази фраза нямаше значение за екипажа на „Доли“. Когато слизаха на някое пристанище, още полюляващи се от многото дни, прекарани на море, малкото часове на суша не им стигаха никога, за да установят каквито и да било човешки отношения е леките жени, които срещаха. Те само пиеха, пиеха и криеха парите си и спяха с първата жена, която ги приютяваше. После, на следния ден, идваше разстройството от преливането, досадата от заучените жестове без любов и наново съблазънта на мис Доли.

Кристобал, един панамец, беше първият, който откри това разстройващо женско присъствие на палубата. Отначало запази това в тайна — искаше да се увери. Наблюдаваше, следеше предпазливо капитана, докато напълно се увери: мис Доли беше влязла в парахода, скрита в един огромен куфар, който капитанът беше промъкнал в парахода при вдигането на котвата.

Тази увереност довеждаше до отчаяние малкия мозък на Кристобал. Мис Доли не излизаше ден и нощ от ума му: той отклоняваше всякакви спомени и всичко съсредоточаваше като в някаква главозамайваща ос около нея. Но не можеше да открие никому нищо. Капитанът не биваше да научи, че той знае. А другите още по-малко. Капитанът би се постарал да го свали от парахода по какъвто и да е начин, а другите пък щяха да му оспорват притежаването на мис Доли…

Само като си помисляше това, Кристобал скърцаше със зъби, когато призори стоеше скрит в една от спасителните лодки на външната страна на горната палуба. Оттам, без да бъде видян, той можеше да наблюдава кабината на капитана, да го следи с примигващи очи в часа, когато той още пипнешком излизаше в ранения час, за да провери посоката на кораба и малко да подиша чист въздух. В продължение на няколко секунди вратата оставаше леко притворена, пропускайки една потръпваща светла ивица, която прогонваше тъмнината. Но Кристобал не можеше да влезе, само можеше да пооблекчи пламтящите си очи от онзи огън, който изсушаваше гърлото му и го караше да беснее…

Един ден успя да намери същия ключ като този от кабината на капитана. През целия ден той го пази, ръмжейки като кученце; което крие кокал. Нощта изглеждаше безкрайна. Кой знае дали капитанът тоя път нямаше да направи своята обичайна обиколка и той ще трябва да стои там, разяждан от нетърпение.

Но изведнъж започна да чува привичния шум, който предшествуваше събуждането на капитана: едно изхрачване, две изхрачвания, лекото покашляне от лулата и после видя през процепа на вратата да се пали осветлението. Как подскачаше неговото сърце! Трябваше да разтвори широко устата си няколко пъти като да се прозява, за да изхвърли всичкия въздух от дробовете си и да се опита да отпусне напълно мускулите си. Не успяваше. Сърцето му се блъскаше неудържимо, вените на шията му бяха изпънати до пръсване.

Капитанът излезе. Заключи както винаги вратата, като се оглеждаше внимателно наоколо. Направи няколко крачки — дали нямаше да се върне? Не, той продължи и изчезна по посока на носовата част на палубата. За секунда Кристобал вече беше извън лодката и с крака, които дори не усещаше, той стигна до вратата на капитанската каюта — вратата на мис Доли! Припряно вмъкна ключа в ключалката — но за бога какъв шум правеше! Не, не се овладя и влезе лудешки неудържимо в осветената кабина. Наоколо нямаше нищо. Там в дъното имаше по-малка врата, която водеше към другата стая. Нямаше време за колебания: пристъпи към вратата и натисна дръжката. И тя беше заключена!

Русе още натискаше дръжката на вратата и я движеше на всички посоки, когато почувствува друга ръка да се слага върху неговата. Света дево, капитанът!

Не, не беше той.

Беше обгореното от слънцето лице на Густав, лоцмана швед, който го гледаше усмихнато със същата нервност и похотливо напрежение. Объркани и разочаровани и двамата се измъкнаха от каютата и побягнаха припряно.

 

 

Трябваше да споделят тайната, която Густав откри, като дебнеше Кристобал, също както той дебнеше капитана. Когато панамецът се скриваше в лодката, шведът лягаше на пода под нея и дори беше успял да чуе някои от приказките, с които Кристобал запълваше тези дебнения призори:

— Не идва… капитанът не излиза още! А мис Доли… искам да я видя… навярно ще да е руса, така си мисля аз!…

За да не се разпространи тайната, Густав настоя панамецът да му разкаже подробно всичко, което знае относно мис Доли и нейното присъствие на парахода. Отначало Кристобал се съпротивляваше, не искаше да казва повече, но изведнъж почна да намира облекчение, като говори за нея. Додето я описваше на другия, като си измисляше подробности, той като че в известна форма я обладаваше, тъй като шведът не знаеше нищо за нея, а той знаеше добре как изглежда това създание, макар и да беше само чрез гадание.

Продължително и скритом от другите разговори между две толкова различни същества: дебеличкият панамец и металният швед привлякоха вниманието на много хора и главно на готвача Линг Фо Чи Ну, чието име на неговия изящен език означаваше Усмихнато зазоряване. Моряк е толкова много кръстосвания из океана, Усмихнато зазоряване отначало помисли, че сближаването между двамата е нещо съвсем обикновено, както се случва при продължителните пътувания. След продължително плаване из океана симпатиите се разграничават и между хората се появяват чувства, подобни на приятелството в юношеските години, изпълнени с романтика, чувства почти като влюбване.

Но той забеляза, че сега случаят не е такъв. Двамата разговаряха, но не се слушаха един друг. Всеки говореше на свой ред, но погледът на онзи, който мълчеше, се рееше надалече, унесен в някакви свои особени мисли. Опиати? Не, защото Усмихнато зазоряване беше познавач на тия работи, бил е редовен посетител на толкова вертепи из старите китайски пристанища, когато опиумът и жената струваха по-малко дори от кученце… Успя да подслуша двойния монолог между панамеца и шведа, но когато ги проследи, без те да разберат, при едно нощно нахлуване в стаята на мис Доли за малко не бе намушкан с ножове от двамата. Толкова шум вдигнаха от уплаха, че при стремглавото им излитане из каютата капитанът забеляза от мостика бягащите им сенки.

На следния ден те очакваха наказание, тъй като драконът-капитан би могъл да ги разпознае дори от разстояние. Но не беше взета никаква мярка от висшето началство. Само ревнивият пазител на градината на насладите осъмна още по-мрачен и затворен.

Първоначално това облекчи и тримата от страха, но веднага след това панамецът, който беше майстор в отгадаването на хитростите на капитана, напомни, че това мълчание можеше да бъде само едно отлагане по изгода: до следващото пристанище, което беше Бомбай, четири дни по-късно. Четири дни по-късно, това означаваше само след три нощи. Почти не оставаше време за нищо. Усмихнато зазоряване беше най-огорчен — той с раздразнение си спомняше едно наказание, при което прекара седмици, изоставен на един от островите Фиджи. По-късно той се оплака пред морския трибунал, но по тези места законът, който още важеше, се отнасяше само до консумираното провинение и всичко беше изтълкувано като „политическо неподчинение“.

Густав влоши положението, като напомни, че преди да предприеме каквото и да било, капитанът ще се постарае да свали тайно от парахода мис Доли. Така той няма да има срещу себе си, ако го обвинят, нарушение, което би го изложило. Тогава щяха ли да останат без мис Доли? И отгоре на всичко да бъдат наказани!…

Параходът тежко напредваше. Той приличаше на животно, което се спасява от разлято масло — краката му сякаш ставаха все по-мокри и лепкави. Горещината беше повече от непоносима, подлудяваща всеки, който дръзнеше да излезе от сянката. Екипажът се потеше на най-горната палуба, търсейки в редките мигове на отпускане кътчета, където да няма слънце и където мъничко въображаем бриз да охлади горещината. От време на време някой човек от машинното се изкачваше със силно облещени очи, като да идваше направо от пещите на ада и дълго време стоеше като замаян, без да вижда нищо, отдаден на жадното поглъщане на въздух в дробовете си.

При това положение на всеобщо отчаяние, влошено от особеното състояние на тримата, беше невъзможно да се запази тайната на мис Доли. Когато Кристобал се опомни, той вече убеждаваше първия помощник-капитан, като че той знаеше положението от много време.

— Ние тук умираме, а това мизерно куче с мис Доли, скрита в неговата кабина…

Новината се стори вълшебна на първия помощник-капитан, който от много време вече очакваше някакъв конкретен повод, за да компрометира човека, който му пречеше да се издигне. Той се постара да разпространи бързо новината, като дори прибави някои съблазнителни подробности относно прелестите на мис Доли. Скоро мълвата се разнесе из парахода и вече не беше тайна нито на Кристобал, нито на Густав, нито на Усмихнато зазоряване, нито на никого. Тази новина сякаш обясняваше всичко: отчайващата горещина, половия глад, разочарованието, което всякога носеха жените и поради което те трябвало да прибегнат до това отчаяно средство — да заминат с първия попаднал им параход.

С настъпването на нощта положението беше напълно изяснено: на една страна капитанът и неговата егоистично притежавана мис Доли; на другата почти двадесет гладни мъже, готови на всичко. Те знаеха какво искат, но все още не бяха решили как да постигнат онова, което желаеха. Дори и след камбаната за прибиране в каютите по палубата се движеха мъже, увлечени в безкрайни спорове. Обектът беше мис Доли, но докато едни искаха просто да я притежават, други искаха да попречат тя да слезе от парахода, трети пък настояваха да се застави капитанът да я дели с всички.

Бяха обсъждани най-безсмислени идеи като да бяха нещо крайно разумно. Това продължи, докато здравият разум и находчивост на Усмихнато зазоряване не откри начина, който на всички се стори най-добър — да се наркотизира капитанът.

Но по какъв начин?

Два опита се провалиха, защото капитанът беше станал недоверчив и прикрито помирисваше и опитваше всичко, преди да го яде. Но третия път — ястието беше риба с много силна салца от кури и лютивият вкус на индианската подправка правеше неразпознаваем наркотика. Въпреки това напрежението сред екипажа растеше, докато очакваха капитанът да довърши гозбата си.

Колко безкрайно беше това очакване, додето и следващата гозба с месо беше изгълтана! После десертът, после ароматичната лула, която започна да разнася натрапчиви сексуални хрумвания сред присъствуващите.

Когато свърши лулата, вместо да стане бързо и да отиде в своята каюта, както му беше обичай, капитанът се заби на масата, позастоя се, прозина се, подиря с ръце брадата си, запали нова лула, която започна да пуши, сякаш димът й го успокояваше. Изведнъж дремещите му очи проблясваха. Някакво мигновено подозрение завладя неговото замъглено съзнание и го накара да опипа задния си джоб, търсейки оръжие. Не беше взел нищо със себе си — всичко беше оставил в каютата! Оглеждайки се яростно наоколо като ранено животно, той стана и се опита да изтича нагоре, за да спаси мис Доли. Но краката му вече не се подчиняваха и само след четири крачки той се търкулна на пода като пиян. Изправи се наполовина. Изгледа един по един всички, които го обграждаха в кръг, но не му помагаха. И разбра. Направи отчаяни усилия и успя да измине още няколко метра с влачене, докато повече не можеше, и се облегна на един стълб в салона. Мис Доли, мис Доли! Сега кой би могъл да те спаси!

Капитанът вече нямаше и глас, за да ругае. Но преди той да се опита да предприеме нещо, заговори първият помощник. Той приказваше и го влачеше нагоре към командната кабина.

— Искам да видя, господин подлец, дали, когато се разбудиш напълно, ще имаше куража да отнесеш тоя случай пред морския трибунал! С какво право би го сторил, когато ти, господин мръснико, ти именно наруши всички закони, всички правилници?

А Кристобал, Густав и Усмихнато зазоряване се надпреварваха да отправят стари упреци:

— Един закон за себе си, друг за другите!

— Защо не позволи и на мене да си доведа моята женска?

— Всички опечени до смърт край огъня, а той с мис Доли!

Сложиха го да седне в едно кресло в каютата, за да вижда всичко. Той дремеше, главата му падаше безсилно, но когато я изправеше, очите му, безизразни и унесени, продължаваха да стоят отворени.

Беше нещо ужасно. Отначало първият помощник се опита да наложи ред по йерархия, но Кристобал и Густав не се съгласяваха: те първи бяха открили мис Доли и затова би трябвало да се държи сметка. Те се опитаха да решат опора посредством заровете. Но останалите моряци не се съгласяваха да не участвуват: ако щастието е, което ще решава, тогава нека участвуват всички!

Междувременно се лееше ром, пиеше се ракия. Капитанът полюляваше глава в полусъзнание, настръхнал в напразните си усилия отново да стане господар на себе си. А вратата, която водеше към скривалището на мис Доли, оставаше затворена…

Оттук нататък онова, на което беше свидетел капитанът, беше ужасно. Макар че наркотикът му позволяваше едва да долавя нещата, сякаш се намираше много надалече. Безпомощността правеше мъката му още по-голяма.

Алкохолът започна постепенно да премахва преградите на страха, които налагаше йерархията, и малко по малко някакъв моряк започна да спори с Густав, друг предизвикваше първия помощник, а Усмихнато зазоряване вече не намираше начин да се разбира с Кристобал. Блесна една кама. Избухнаха груби ругатни и никой не можеше да каже кой нанесе първия юмручен удар и още по-малко — последния. Ключалката беше разбита, вратата на скривалището съборена с ритници и мис Доли беше извлечена от шумната тълпа. После потече кръв и сякаш вида на кръвта опияни още повече обезумелите моряци. Мис Доли вече не беше премията, за която се бореха, а борбата сама за себе си беше, която им носеше някакво животинско задоволяване, някакво чувство за свобода. Долу капитанът! Долу първият помощник! Долу робуването на жената!

Когато часове по-късно свърши всичко, параходът все още се полюляваше тромаво с намален ход, без да има някой на кормилото. Капитанът вече беше буден, единственият истински, печално буден човек в парахода. По време на оргията някой, без да иска или нарочно, беше прерязал въжетата, в които той беше привързан за канапето.

Още замаян той стана и потърси мис Доли, която беше извлечена навън. Със свито сърце той я намери струпана под стълбата за горната палуба, изнасилена, обкръжена от пияни моряци и мръсотия. Тя беше унищожена, разкъсана, като да е била завързана за крайниците на четири коня, подгонени да бягат в противоположни направления. Мигновено почувствува, че с нея умира и по-голямата част от неговото същество. Умираше онова негово затворено и изстрадало сърце, което никоя жена не беше успяла да приласкае с обич, нито дори самата му майка. Ах, неговата майка! Тя беше толкова строга и сурова с принципите си, които всъщност бяха само страх от живота. Мис Доли свърши и с нея също свърши последният негов начин да мечтае.

Събра всичките тези изнасилени късове — частите, които даваха възможност за подходящо затопляне, воняха и като някакъв автомат се изкачи на най-горната палуба. С голяма мъка той хвърли останките в масленото, пенливо сиво, мрачно море и се обърна гърбом, за да не гледа. Но един моряк, който още не беше напълно заспал, запечати в ума си онова, което видяха очите му — останките на мис Доли се появиха на водната повърхност и заплаваха. И не само защото бяха от каучук или пластмаса, но защото може би проклятието на митовете е да надживяват собственото си унищожение.