Анри Верн
Демоните от Н’Голо (6)

VI.

Гробът на Жан ван Хорн се издигаше близо до десния бряг на реката, на върха на едно възвишение. Той представляваше куп струпани един върху друг големи камъни, които образуваха нещо като пирамида около метър висока и два метра широка. На върха й имаше две вързани на кръст парчета дърво, върху които с нож беше издълбан надписът:

ЖАН ВАН ХОРН

Когато на петия ден от предприетото плаване по реката пирогите наближиха това възвишение, водното течение беше станало по-бързо и финият облак от пръски, забулващ далечината, подсказваше близостта на водопадите.

Въпреки че до края на деня оставаше още време, групата спря, защото Пит ван Хорн още в самото начало бе решил да навести гроба на брат си. Освен това плантаторът желаеше да даде ден и половина почивка на гребците, преди да навлязат в зоната на бързеите, които в по-голямата си част от пътя трябваше да бъдат преодолявани чрез теглене на пирогите.

Докато чернокожите строяха лагера, Ван Хорн заведе Моран до гроба на брат си. По пътя той събра диви цветя, за да ги положи там.

Двамата мъже останаха дълго време в мълчание пред каменната купчина. С крайчеца на окото си Боб следеше изражението на Ван Хорн и макар в него да не забеляза скръб, стори му се, че поне проличава почит. Но дали беше почит или безразличие, трудно можеше да се определи.

Без да разменят нито дума, Боб и спътникът му се завърнаха в лагера. Там Моран заговори пръв:

— Жалко, че Донгбе не присъства — каза той.

Ван Хорн подскочи.

— Какво искате да кажете? — попита той с глас, в който Боб като че ли усети някаква тревога.

— Искам да изкажа съжаление, че и Донгбе е мъртъв. Ако беше жив, той сигурно също щеше да пожелае да посети гроба на злощастния ви брат.

Пит тъжно поклати глава.

— Наистина Донгбе ни обичаше много и двамата — Жан и мен. Той беше любимият ни черен ловец и заедно с него проведохме доста ловни експедиции, по време на които неведнъж рискувахме да загинем било под ноктите на някой див звяр, било при нападение на разярени слонове… Уви, Донгбе също бе застигнат от смъртта и сега сам оплаквам бедния си брат!…

Между двамата мъже отново се възстанови мълчание.

И отново Моран беше този, който го наруши.

— Не намирате ли за странно, че джуджурусите не са се проявявали, откакто напуснахме плантацията? — попита той. — Нито веднъж не усетихме тяхно присъствие около различните лагери, които установявахме. Тръгването на експедицията към района на водопадите съвсем не е минало незабелязано и е логично джуджурусите да бяха пуснали в ход всички средства, за да изплашат хората и да ги подтикнат към дезертьорство.

— След смъртта на техния човек джуджурусите знаят, че ние вече сме разбрали кои са те и повече не ще могат да всяват ужас сред чернокожите, както в миналото. С една дума, те знаят, че са разобличени. Ето защо не предприемат нищо срещу нас. Но не се тревожете, бамбарасите са известени за нашето приближаване и сигурно вече са организирали своеобразен комитет по посрещането ни…

— Не ви ли е страх — продължи с въпросите си Моран, — че малкият ни отряд може да бъде бързо разбит от бамбарасите. Те сигурно са много повече от нас…

— Знам това, господин Моран (Пит продължаваше да се обръща към него официално, защото, въпреки че бяха изживели заедно няколко приключения през последните дни, никаква близост не се бе установила между тях), знам това. Но бамбарасите са въоръжени само с лъкове, стрели, сагеи и копия. Ако се опитат да ни нападнат или откажат да се подчинят, огънят на карабините ни бързо ще ги вразуми…

— От вашите уста в Божиите уши! — отвърна Моран.

В себе си обаче той не споделяше самоувереността на своя спътник. Вече бяха отминали старите времена, когато гърмежът на една пушка стигаше, за да хвърли в бяг цяло племе чернокожи, приемащи белите завоеватели за полубогове. От доста време африканците бяха проучили всички механизми на тъй нареченото магьосничество на европейците и бамбарасите, макар и да стояха настрана от цивилизацията, вероятно не правеха изключение от правилото.

Тази нощ Боб Моран заспа още щом се затвори в палатката си. Въпреки физическата си издръжливост той също чувстваше тежестта на дните, прекарани по реката под палещото слънце в неудобните пироги, където трябваше да стои в седнало положение със сгънати колене точно като мумиите на инките в Перу.

Събуди се на развиделяване — през входния процеп на небрежно затворената палатка се виждаше как небето бавно започваше да сивее.

Небрежно затворената палатка! Още обгърнат от мъглата на съня, Боб си спомни, че вечерта, преди да си легне, той бе затворил грижливо палатката, за да не допусне влизането на комари и всякакви други неприятни животинки. А през нощта, освен ако е сомнамбул и не го знае, не бе излизал навън. Следователно логиката изискваше входът да е затворен, както си беше вечерта. Освен ако…

Без още да се ориентира в ситуацията, Моран леко извъртя глава. И тогава през още полузатворените си клепачи той видя ръката. Тя беше положена върху ръкохватката на окачения до леглото му револвер и бавно го изваждаше от кобура му.

Рефлексите на французина задействаха светкавично. Със стегната дясна длан той внезапно нанесе саблен удар по китката на тази още неизвестно кому принадлежаща ръка. Чу се вик на болка и ръката изпусна револвера, който падна обратно в кобура.

Разтваряйки широко очи, тогава Боб видя посетителя. Отначало помисли, че си има работа с Пит ван Хорн, но лицето пред него беше с дълга руса брада, а косите му падаха в безпорядък върху наметнатите му с останки от дрехи рамене.

— Какво?…

Силен юмручен удар по челюстта отхвърли Моран назад. В същото време леглото под него се заклати, вдигна се и го затисна. Той бясно се замята отдолу и успя да се измъкне изпод завивките, надуваемия дюшек и самото легло. Когато изпълзя изпод този куп, палатката бе пуста. Боб скочи и се втурна навън.

Като се изключи оставеният на пост чернокож, който, облегнат на карабината си, придремваше край полуугасналия огън, из лагера не се виждаше никой друг. Моран бързо обиколи палатката и хвърли един поглед на все по-светлеещата от настъпващия ден савана. И там не откри никакво човешко присъствие.

— Естествено — промърмори той. — Покрил се е из шубраците с възможно най-голяма бързина…

Боб се върна в палатката си и чак тогава се запита защо не е обявил тревога. След като изправи преобърнатото легло, той седна върху му и дълго си разтрива очите.

— Бих се заклел, че видях самия Ван Хорн — продължи да си говори сам той. — Но един Ван Хорн брадат, дългокос и по-опърпан и от някой клошар край Сена. Не, не може да е бил Ван Хорн… Освен ако…

Той подскочи внезапно, сякаш изненадан от собствените си мисли.

— Не, не е възможно! Не е възможно!

В продължение на цяла минута остана като вцепенен, като непрестанно повтаряше същите думи:

— Не е възможно! Не е възможно!

После изведнъж рязко се изправи като изхвърлен от пружина.

— Това може и да не ме засяга, но трябва да съм сигурен.

Бързо се облече, препаса си около кръста колана с револвера и излезе пак. Като се сниши към земята, за да не бъде забелязан, той напусна лагера и навлезе в саваната. Когато вече беше сигурен, че никой не може да го види, се изправи и закрачи припряно.

През цялото време продължаваше да повтаря:

— Трябва да съм сигурен!… Трябва да съм сигурен!…