Анри Верн
Демоните от Н’Голо (4)

IV.

Скрит зад мимозов храст край едно затлачено поточе, Моран наблюдаваше оловносивкавите туловища на семейство слонове, които поскубваха трева на около двеста метра от него. Беше го обсебила треската на фотоловеца и той изпита силно желание да снима в едър план главата на грамадния самец, водещ стадото.

С бързо движение на палеца Боб приготви за действие своята снабдена с мощен телеобектив камера, после се обърна към Джанго, който с двуцевка в ръце се бе снишил на няколко метра встрани. Моран направи с глава знак на ловеца да тръгне към хоботестите. Джанго показа, че е разбрал, навлезе приведен в поточето, чиято вода му стигаше едва до коленете, и започна да се прокрадва към стадото.

Моран тръгна след него, на свой ред прекоси водата и двамата мъже, като използваха за прикритие всяка издатина и всеки храст, се прокраднаха възможно най-близо до животните. Когато стигнаха на не повече от тридесетина метра от тях, те се спряха. Ветрецът подухваше откъм слоновете, така че човешкото присъствие оставаше неразкрито. При един нов знак от французина Джанго мина леко встрани; по този начин, ако някое от животните тръгнеше в атака срещу фотографа, то щеше да се озове с профил към стрелеца, който щеше по-лесно да го застреля.

Моран отново се плъзна напред и се спря чак когато мощната глава на самеца водач изпълни целия визьор на апарата.

Страстно влюбеният в природата Боб се наслади от сърце на този миг. Той още призори бе напуснал заедно с Джанго плантацията на Ван Хорн и досега бе успял да заснеме няколко ленти, за които се надяваше, че ще са интересни. Но беше сигурен, че снимката, която се канеше да направи, ще бъде най-интересната за деня.

Бавно и спокойно Боб облегна о рамото си дървения, подобен на пушка приклад, който му осигуряваше повече стабилност на апарата. С око на визьора той обрамчи главата на едрия самец и внимателно натисна бутона. После отново зареди апарата си и се готвеше да снима втори път, когато остро изсвирване раздра въздуха. На пет метра от него се вдигна облаче прах и почти в същото време той дочу приглушеното ехо от далечен изстрел.

Чак тогава Моран си даде сметка, че някой стреля по него. Без да чака втори изстрел, той залегна на една страна, като внимаваше да не повреди апарата. Изплашените слонове вече бяха побягнали през саваната.

„Кой ли гърми така по мен? — се запита Моран, докато се просваше под един трънлив храст. — Джанго?“ Не беше възможно, тъй като той се намираше твърде близо, а детонацията бе отекнала отдалеч. Освен това Боб щеше веднага да разпознае гласа на едрокалибрената пушка в ръцете на Джанго.

Разтревожен от изстрела, Джанго притича до него. Боб го попита:

— Знае ли Джанго кой би могъл да стреля по нас?

Черният ловец поклати глава в знак на неведение.

— Джанго не знае — отвърна той. — Но мисли, знае откъде стреляли. Бвана гледа…

С пръст Джанго посочи към едно малко възвишение на около километър от тях. На върха му нещо бегло проблесна. Изминаха няколко секунди и проблясването се повтори.

„Отражение на слънцето от стъклена леща — помисли си Моран. — Неизвестният кучи син стреля по нас с карабина с телескоп. Любопитен съм да узная защо…“

Вдигайки фотоапарата си, Моран долепи око о визьора, така че мощният телеобектив да му послужи като далекоглед. На височината той видя някаква човешка фигура, която се спотайваше в сянката на една скала, и поради това, а и защото разстоянието все пак беше твърде голямо, Боб не успя да различи точно с кого всъщност си има работа.

— Ще покажа на този обесник, че сме го забелязали — промърмори той, взе тежката пушка от Джанго, прицели се внимателно във върха на възвишението и даде два последователни изстрела. От това разстояние той не се надяваше да улучи, но искаше тайнственият стрелец да разбере, че вече е разкрит, и да престане да ги застрашава с дългобойното си оръжие.

Моран изчака няколко минути и след като нищо не последва, каза на Джанго:

— Хайде да изкачим възвишението. Може би там ще разберем нещо повече…

Криейки се, доколкото могат, двамата наближиха хълмчето и след като го заобиколиха, се изкатериха по него. Когато стигнаха до пусията на неизвестния стрелец, те не намериха никого.

— Разбира се, че птичето е отлетяло — каза Моран. — Никак не е държало да бъде видяно отблизо…

Някакъв предмет, хвърлящ златисти отблясъци между два камъка, привлече вниманието на Боб. Той се наведе и го взе. Оказа се гилза, по-дълга от който и да е от пръстите му — калибър 300 магнум.

Моран се усмихна.

— Остава да открием кой си служи с оръжие калибър 300 магнум.

Но дори и да откриеше такъв човек, това още нищо не доказва, защото много ловци използват този калибър за далечна стрелба с помощта на телеобектив.

На другия ден сутринта Боб разказа на Пит ван Хорн за произшествието. Плантаторът беше много изненадан.

— Кой ли би имал интерес да стреля по вас? — каза той.

После, като помисли малко, продължи:

— Да не е бил някой ловец на слонове, който е стрелял по стадото, без да ви забележи. След което, тъй като е ловувал вероятно без разрешително, е предпочел да изчезне. Важното е, че не ви е засегнал…

Докато Ван Хорн говореше, Боб внимателно изучаваше израза на лицето му, но не откри нищо подозрително. Все пак не му убягна следното: защо Ван Хорн пренебрегваше факта, че един ловец на слонове не би си послужил с „300 магнум“ поради недостатъчната му пробойна сила при такова разстояние? Но той се направи, че обяснението на домакина му го задоволява, и предпочете да смени темата на разговора, като попита:

— Кога мислите, че ще можем да тръгнем?

— Вдругиден — отговори Ван Хорн. — Хората ми са вече екипирани. Остава ми само да избера и наема лодкари. Затова сега отивам на пристана, където те би трябвало да ме чакат. Ако желаете да ме придружите…

Моран предпочете да отклони поканата.

— Благодаря ви — каза той, — но бих искал да направя последен оглед на самолета си, за да се уверя преди отпътуването ни, че съм поръчал всички необходими части за него…

Ван Хорн излезе от стаята. През прозореца Боб го видя да се отдалечава в посока на реката. Останал сам, той се замисли дали не би било по-благоразумно да изостави намерението си да придружава Ван Хорн до водопадите. Нямаше ли да бъде по-добре да отиде до Валобо и там, при своя приятел Алан Ууд, да чака пристигането на частите за самолета? В края на краищата цялата тази история с джуджурусите изобщо не го засягаше. Освен това някаква странна атмосфера цареше в плантацията. Какъв беше този бял мъж, който, по твърденията на Джанго, е влизал онази нощ в бунгалото и защо Пит ван Хорн отхвърли с лека ръка свидетелството на слугата си? А и кому беше притрябвало да стреля по Боб, докато той мирно и невинно си снимаше? Въпреки опита за обяснение от страна на плантатора, Моран бе напълно убеден, че именно в него се е целил непознатият стрелец…

Без да намери задоволителни отговори на тези загадки, Боб се насочи към кабинета на плантатора, където последният държеше оръжията си, наредени вертикално в един шкаф с витрина. Погледът на французина веднага падна върху един великолепен „Уинчестър“, калибър 300 магнум с предпазител и мощен телеобектив. Той го взе и след като пощрака с механизмите му, приближи носа си до затвора. Не миришеше на кордит, както очакваше, а на прясна смазка, което означаваше, че оръжието е било скоро почиствано и следователно употребявано. Но това можеше да се отнася както за вчерашния ден, така и за предишните няколко дни.

След като сложи карабината обратно на мястото й, Моран потъна в размисъл. Ако човекът, който предишния ден стреля по него, е бил Пит ван Хорн — а нищо още не го доказваше, — какви са били подбудите за подобно деяние от негова страна? Преди принудителното си кацане в саваната Моран не бе и чувал за Ван Хорн; както и плантаторът за него. Боб напразно търсеше някакъв мотив за опита за убийство. Не виждаше за какво домакинът му може да го мрази толкова, че да предприеме подобно действие. Дали не беше заради онзи бял човек, който, както твърдеше Джанго, бе проникнал през нощта в бунгалото, за да свали главата на бамбараския идол и да си отиде толкова тайнствено, колкото бе дошъл?

Боб Моран вдигна рамене. Безполезно бе да си блъска главата с този китайски ребус. През следващите дни той постоянно щеше да бъде около Ван Хорн и така може би щеше да намери търсения отговор.

В мига, в който понечи да се обърне, за да напусне кабинета, Боб изпита странното усещане, че е наблюдаван. Като че ли някой, застанал до вратата, го гледаше. Боб остана неподвижен и нащрек в очакване този някой да каже нещо, после, решил да сложи край на това мълчание, той се обърна. Кабинетът бе пуст и никой не стоеше до отворената врата. Боб се отпусна, усмихна се и промърмори:

— Нервите ми май вече не издържат.

С бавни крачки той излезе от кабинета и отиде във всекидневната, където Пит ван Хорн го беше оставил малко преди това. Там той се спря пред големия идол от червено дърво и дълго гледа изкривеното в гримаса лице на демона.

— Как бих искал да узная тайната ти, драги — прошепна тихо Боб. — Ако въобще имаш тайна, разбира се…

Моран много искаше да узнае и тайната на Пит ван Хорн, затова и желанието му да го придружи до страната на джуджурусите ставаше все по-силно.

Французинът дълго остана в тревожни размисли. Той имаше чувството, че през идващите дни не демоните от водопадите щяха да се окажат най-опасните му неприятели.