Анри Верн
Демоните от Н’Голо (17)

XVII.

При падането на джуджуруса всички бамбараси застинаха изумени. Но това трая кратко. Втори джуджурус се хвърли напред, грабна сабята на падналия и на свой ред замахна към въжето. Но и той не успя да нанесе удара. Прозвуча нов изстрел и просна и него на земята. Тогава от всички страни, иззад всеки храст, иззад всяка скала заизскачаха чернокожи, облечени с дрехи с маслиненозелен защитен цвят и въоръжени с автоматични карабини. Те бяха придружени от пигмеи, които носеха сагеи с намазани с отрова върхове.

При това внезапно нападение, което ги свари неподготвени, бамбарасите изобщо не се опитаха да се защитават. Хвърлиха оръжията си и се оставиха да бъдат обкръжени без всякаква съпротива.

Един бял се спусна към Моран. Французинът разпозна Жан ван Хорн. Плантаторът извади ножа си и разряза въжетата, които стягаха Боб, с думите:

— Радвам се, че идвам навреме.

Моран побърза да се отдалечи от двете палми.

— Питате ли ме мен! — отвърна той, като разтриваше китките си. — Право да си кажа, не разчитах на помощ от ваша страна. Мислех си, че сте ме забравили и че ми имате зъб заради недоразумението ни относно брат ви…

Жан ван Хорн поклати глава. Той бе облякъл нови дрехи, намерени из багажа на експедицията, и се бе обръснал и подстригал донякъде. Сега не изглеждаше вече като пещерен човек и Боб намери, че той и брат му си приличат, макар че погледът му бе по-мек от този на Пит.

— Не ви бях забравил — каза Ван Хорн. — След вашето тръгване отидох при пигмейския вожд Нхага. Трябваше ми време, за да го убедя да събере хората си и поемем и ние срещу бамбарасите. Докато се приготвим, денят мина и ни се наложи да вървим през нощта. Призори наближихме селото, без да сме имали нежелателни срещи. Изпратих няколко човека като авангард. Те се върнаха след около час и ни описаха какво става тук. За да предотвратя фаталната за вас развръзка, потеглих с цялото си войнство. Бамбарасите бяха твърде заети с празника си. Нямаха постове, защото явно са мислели, че са в пълна безопасност. Успяхме да ги обкръжим незабелязано и да се намесим точно навреме, за да ви измъкнем от техните нокти…

— От техните нокти и от тези на умирачката — каза Моран с някакво подобие на усмивка. — Няма какво да се говори, Жан, страшно съм ви задължен. Без вас сега щях да вися там горе, разделен на две по-малко или повече равни половини… Но впрочем ще позволите да се обръщам към вас с малкото ви име, нали? От своя страна вие можете да ме наричате Боб и дори от време на време да ме ръгате в корема, ако искате…

Ван Хорн като че ли не чу последните шеговити думи на французина, в които се криеше обзелото го щастие от избавлението.

— А Пит? — попита той. — Намерихте ли го?

Лицето на Моран отново доби сериозно изражение.

— Намерих го. Уви, той е мъртъв. След удар с копие, нанесен му, когато ни заловиха бамбарасите…

Той протегна ръка към селото и добави:

— Тялото му лежи там, в една колиба. Преди да умре, помоли да му простите и аз му обещах, че ще го сторите.

Жан ван Хорн не отговори. Бе навел глава, но това не попречи на Моран да види, че две сълзи се стекоха по загорелите му бузи.

Близо до бамбараското село, на брега на реката, бе издигната грамада от камъни. Грамада, под която наистина почиваше мъртво тяло, а на кръста, забит върху й, бе изписано:

ПИТ ВАН ХОРН

Дълго време Моран и братът на покойника останаха със свалени шапки под слънцето. Жан ван Хорн пръв наложи своята, обърна се и си тръгна с бърза крачка. Боб почти трябваше да тича, за да го настигне. Няколко минути и двамата запазиха мълчание. Накрая плантаторът каза:

— Като си помисли човек, че до вчера го мразех, а днес ме занимава една-единствена мисъл: да отмъстя за него. Бих искал да изтребя бамбарасите до крак…

— Не — отвърна Моран, — подобна касапница ще бъде безполезна. Впрочем бамбарасите ли са действително виновните? Те са под властта на джуджурусите и на тяхното тайно общество, което е наложило истински терор над тях. Това, което е нужно, е да се разбие силата на тези фанатици. За тази цел е достатъчно да отидем в подземния храм, да съборим големия идол и да го запалим. Лишени от жестокия си бог, джуджурусите ще бъдат обезсилени и бамбарасите ще престанат да им се подчиняват.

Жан ван Хорн стисна челюсти и се обърна към Моран, който видя пред себе си едно сурово лице, по което сълзите вече бяха изсъхнали.

— Имате право, Боб. Демоните от водопадите са тези, които трябва да бъдат унищожени. Водете ме към въпросния храм. Но по-напред искам да ми обещаете, че ще ме оставите сам да се разправя с този проклет идол.

Моран не отвърна нищо. Въпреки че сам бе подтикнал Жан към иконоборчески действия, чувстваше някакви смътни угризения. С демоните от водопадите щеше да си отиде още нещо от стара Африка. Още една част от нейните добри или лоши, но присъщи само на нея природни сили, щеше да отстъпи пред белия човек. Така или иначе това беше валякът на цивилизацията със своите положителни и отрицателни страни.