Анри Верн
Демоните от Н’Голо (12)

XII.

Целия предиобед Боб Моран вървя покрай реката. На места гората бе дотолкова гъста, че му се налагаше да си проправя път с удари на мачете. Два звука го ръководеха — този от вече близкия водопад и думкането на бамбараските там-тами. Необяснимо защо, тези там-тами като че ли звучаха някъде изотдолу и когато Моран лягаше и долепяше ухо до земята, те отекваха още по-силно.

Малко по малко дърветата се разредиха и Боб се озова в подножието на самия водопад — гигантска стометрова водна стена, блестяща под слънцето като гладък лист стомана, със забулена в облаци мъгла основа.

След като дълго време съзерцава величественото зрелище, откроило се пред погледа му, Моран се насочи към склона, водещ до върха на водопада. Този склон представляваше нещо като монументално и неравно стълбище от грамадни каменни блокове, по което един свикнал с физически натоварвания човек като Боб можеше сравнително лесно да се изкачи.

Изкачването до върха на водопада отне на французина повече от час. Там той се спря, покрит с пот, смесена с капчици от блестящите под слънцето облаци, образувани от разбиването на водната маса.

Пред погледа на Моран се ширна гориста савана, пресечена от реката, която тук беше със значително по-тясно корито, отколкото в долното си течение. В далечината се виждаха планините, откъдето тя извираше.

Със смъкната над очите шапка Боб заоглежда равнинното пространство пред себе си. Според обясненията на пигмеите голямото селище на бамбарасите трябваше да се намира там, край реката. Но колкото и да се взираше, Моран не го видя; то вероятно беше скрито зад някоя от горичките.

Там-тамите продължаваха да бият неуморно. Може би за двадесети път от тръгването си Боб коленичи и долепи ухо до земята. Сега явно бе наближил целта си — звукът започваше да става по-отчетлив и представляваше тежко и мощно думтене, като че ли предизвикано от огромен чук.

— Човек би казал, че звукът идва от един-единствен барабан — прошепна си Боб. — Вероятно е някой от онези грамадни там-тами, направени от издълбан дънер. Но да пукна, ако разбирам защо е бил вкаран под земята…

Той се изправи и с опакото на дланта си избърса потта, избила на челото му. Малко по малко беше започнал да разбира безразсъдството на начинанието си. Сега вече си даваше сметка, че движен от някакво смехотворно рицарско чувство, се бе притекъл на помощ на един престъпник, на един човек, който само преди няколко дни по време на фотографския му излет с Джанго вероятно се бе опитал да убие и него самия. Освен това бе тръгнал съвсем сам и може би скоро цялото бамбараско племе щеше да е по петите му. Моран вече знаеше на какво са способни бамбарасите и за миг съжали, че Жан ван Хорн не го задържа насила в лагера.

Ала французинът притежаваше една голяма сила, която за мнозина би минала за лекомислие, но която всъщност бе чувството за отговорност пред собствените му действия. Винаги държеше да отиде докрай по пътя, по който бе тръгнал. Това нямаше нищо общо със слепия инат, а напротив, представляваше осъзнато и целеустремено упорство.

Така именно Боб бе взел своето окончателно решение — да отиде на помощ на Пит ван Хорн и да се опита да го върне жив в лагера. До този момент не бе открил никакви следи, оставени от плантатора и придружаващите го. А те все пак бяха минали по същия път, който следваше и той.

Тази част на реката, край която Моран минаваше сега, се стичаше в бързея между две високи канари, които образуваха нещо като проход. Боб тръгна по една от тези канари и заразглежда многобройните пещери по отсрещната, образувани от безспирното дълбаене на оттичащите се ручейчета.

„Вероятно в някоя от тези пещери се намира скритото съкровище на португалския търговец на роби — си помисли Моран. — Но без някакво упътване това ще е като търсене на игла в купа сено…“

Той не можа да продължи разсъжденията си, защото, като обърна глава, вниманието му бе привлечено от ято лешояди, които кръжаха над саваната недалеч от него. Там трябваше да има някакъв труп. Разбира се, той можеше да е на животно, но също и на човек… Боб веднага си помисли за Пит ван Хорн.

— Я да проверя — промърмори той. — Просто за да бъда спокоен…

След няколко минути стигна до мястото, около което се въртяха лешоядите. Разгони онези, които бяха накацали на земята, и пред очите му се разкри отблъскваща гледка. Там лежаха четири човешки трупа, вече обезобразени от човките на хищните птици, и от тях лъхаше ужасната смрад на разложена плът. Преодолявайки отвращението си, Боб се приближи още повече и разпозна раздърпаните останки на двама чернокожи и на двама пигмеи от племето вутас.

Пропъден от отвратителната миризма, излъчвана от тази окаяна човешка леш, Моран отстъпи назад със свито сърце.

— Това са четирима от онези, които придружаваха Ван Хорн. Явно са убити от бамбарасите.

Без да се бави повече, той отново тръгна по реката. По-нататък попадна на още изкълвани от лешоядите трупове. Заедно с първите четири станаха общо дванадесет на брой. Толкова бяха и придружителите на Ван Хорн. Но въпреки че се огледа внимателно наоколо, той никъде не откри останките на самия плантатор. А и никъде другаде не се скупчваха лешояди.

„Вероятно Ван Хорн е бил пленен — помисли си Боб. — Бамбарасите сигурно са го предвидили за някоя кървава церемония, по време на която ще бъде измъчван, а после убит. За това навярно говори и непрестанно биещият барабан. Защо ли все пак думти като че ли под земята? Доколкото ми е известно, бамбарасите не са троглодити… Но да продължавам напред. Рано или късно ще разкрия тази загадка. Може би дори ще имам възможността да се приближа съвсем близо до този там-там…“

Вече бе изминал около четвърт час, откакто Боб Моран бе открил, а после и отминал последните трупове. Бреговете на реката се бяха снизили, а течението й бе станало по-спокойно. Слънцето се бе спуснало вече доста надолу; Моран се надяваше да достигне селището на бамбарасите, преди да се стъмни. Там щеше да се качи на някое дърво и да се опита да открие в коя от колибите е затворен Пит ван Хорн. През нощта щеше да се промъкне в селото и да освободи плантатора. „За да го предам на правосъдието — си помисли Боб. — Разбира се, що се отнася до брат му, Пит ван Хорн ще бъде обвинен само в опит за убийство. Обаче доста по-различно стоят нещата, ако, както предполагам, е убил черния ловец Донгбе, за да премахне един неудобен свидетел…“

Размишленията на Боб бяха рязко прекъснати от появата на група хора в саваната — това бяха тридесетина въоръжени бамбараски воини. Отначало французинът си помисли, че не е бил забелязан от тях, но заблудата му тутакси се разсея, защото видя, че бамбарасите са се разделили на две части, като едната се е насочила към горното, а другата към долното течение на реката с явната цел да му пресекат пътя и от двете страни.

Боб се спря нерешително. Естествено, можеше да се защитава, но нямаше голяма надежда за успех: въпреки ефикасността на огнестрелните си оръжия на открит терен той лесно щеше да бъде сразен от многобройните си противници.

Да потърси укритие? Не виждаше подходящо място наблизо. Колкото до бягство, макар и да беше превъзходен спринтьор, той не можеше да се надява с тежките си обуща да успее да надбяга високите бамбараски воини, свикнали да гонят дори антилопи. Оставаше му само един спасителен път. Реката! Боб се спусна към нея, но бамбарасите също се затичаха, за да му препречат пътя и в тази посока. Те бягаха като газели и Боб разбра, че при това положение нямаше никакъв шанс да им избяга.

Тогава бързо свали преметнатата през гърба му карабина, коленичи и се прицели в първата група воини. На два пъти натисна спусъка и двама бамбараси се търкулнаха на земята. После той се извъртя на другата страна, прицели се в другата група и от нея двама воини също се строполиха. Останалите бамбараси, за да се опазят от тази смъртоносна стрелба, залегнаха по корем. Боб използва това, затича се отново и стигна до реката. Вече я оглеждаше, за да види дали няма крокодили, за да се хвърли да плува, когато забеляза сред високите крайбрежни треви един стар разсъхнал се дънер, дълъг малко повече от два метра и дебел около седемдесет-осемдесет сантиметра. Служейки си с приклада на карабината като с лост, Боб го претърколи във водата и с радост видя, че дънерът се държи на повърхността стабилно.

През това време бамбарасите се бяха надигнали и пак затичаха към него. Боб бързешком възседна дънера и употребявайки този път карабината си като гребло, го вкара в течението. Няколко сагеи литнаха по него, но не го улучиха. Миг по-късно Боб вече се намираше извън техния обсег. Тогава се отпусна и въздъхна облекчено.

— Уф! Бях на косъм от смъртта. Уви, и бамбарасите дадоха жертви, но се налагаше да браня живота си… А сега да не лежа на лаврите си. Бамбарасите навярно ще ме подгонят с пироги, а пред такива гребци ще изглеждам доста плачевно върху дънера си.

Обръщайки се към брега, където бяха останали черните воини, той установи, че те не са помръднали оттам, а продължават да гледат към него. „Какво ли чакат? Защо стоят така, като че наблюдават регата, а не се втурнат към най-близката пирога?“

Изведнъж Моран разбра защо бамбарасите не се опитват да го догонят. Дънерът се заклати наляво-надясно, след което отново се устреми по течението с нарастваща скорост.

— Бързеите! — възкликна Моран.

С цялата сила на ръцете си той се опита да отклони дънера към срещуположния на бамбарасите бряг, но не успя. Може би щеше да успее, ако беше в пирога и с нормално гребло, но опитът му да маневрира с полуизгнилия дънер и с приклада на карабината беше равносилен на този да се опита да достигне луната на борда на кутия за пури.