Габор Васари
Монпти (13)

Глава XIII

Един ден ще стана богаташ, знам го; само че то ще дойде малко по-късно. Но тогава ще стана озлобен старик с повреден стомах: „Янош, който и да ме търси, няма ме вкъщи, разбра ли?…“ „Да, господарю.“

Ако бих срещнал бъдещото си Аз по улица Сен-Жак, бих му препречил пътя пред италианския деликатесен магазин: „Един момент, старче. Ще ти дам младостта си, нямам нужда от нея сега. Като остарее човек, сигурно престава да бъде постоянно гладен. За хиляда франка ще те отърва даже и от разваления ти стомах. Даже и за петстотин. Недей си тръгва; нека бъдат сто. Нищо недей дава за благотворителни цели, парите ти ще бъдат глътнати от административни разноски и роднини, пък най-сетне аз съм тука.“

Старикът няма да обърне внимание на нито една дума, ще ме изблъска встрани и ще продължи пътя си безсърдечно.

— „Старче, за Бога… Не те помолих, за да си купя нещо да ям. Одеве те излъгах.“

„Ами, глупости!“

Обед е. Време за хранене. Сега мога да вляза в Люксембургската градина да изям един въображаем обяд. И то трябва да си има своето дълбоко значение, както всичко в живота, само че аз още не съм го открил.

В два часа съм в градината на Обсерваторията.

Ана-Клара я няма. Вижте, аз ви казах. Как може една хубава френска девойка да дойде на определената среща с мене, един чужденец?

Някакъв стар свещеник върви по алеята, чете си молитвеника. Косата му е бяла, очите му светят добродушно. Расото му има мазни петна, обущата ми са оръфани. Не, този поп не ме дразни, той не е охранен, не е наконтен и не мирише на одеколон. Как се казваше светията, който никога не се е миел? Накъсо казано, Ана-Клара не е дошла.

Все пак, боли ме малко. Но и то ще мине.

Разхождам се в друга посока. Половин час по-късно се връщам. Тя е тука, седи точно на същото място, където беше вчера; един елегантен младеж стои пред нея, обляга се на бастуна си, забит в земята зад него, приказва с нея известно време, казва сбогом и се махва.

Кой беше този младеж? Някой познайник?

Почаквам малко, тогава отивам при нея.

Тя шие нещо. Ние ще бъдем равнодушни, но вежливи.

— Qu’est-ce que nous faites de joli?

(Този въпрос е толкова глупав, че няма да си направя труда да го преведа.)

— Бродирам една покривка.

— Много работа ли отнема такова нещо?

— О, не.

— За кого го работите?

— За себе си. Искам да я постеля на моята маса… ще бъде много хубава.

Кратко мълчание.

— Какво правихте тази сутрин? — (Тя ще спомене за младежа.)

— Писах писма. Донесох ви няколко интересни снимки от Алпите; ходихме там през лятната ваканция. — (Тя не отваря нито дума за младежа.)

После изважда цял куп снимки от ръчната си чанта.

— Много хубави.

— Вижте, написах това писмо тази сутрин до годеника си, — казва тя и ми подава един гъсто изписан лист.

— Сгодена ли сте?

— Да. Но не го обичам. Можете да го прочетете.

Тя посочва към писмото. Аз виждам началото му: „Mon tout petit Georges“.

Възможно ли е жена да пише по такъв начин на мъж, когото не обича? Аз съм смаян.

— Той не е в Париж, можете да бъдете спокоен. Това тук е Франция — с пръста си тя описва един голям кръг върху полата си. — Това тук е Париж, пак тука, на осемстотин километра, е годеникът ми.

Хубава жена за годеница, няма какво да се каже.

Когато тя се навежда напред, виждам малките й гърдички, загърнати от тънката й блуза. Господ иска да ме постави на изпитание; затова именно ми праща тази сгодена жена.

— Аз не обичам годеника си.

Защо го казва тя? Възможно ли е да го обича истински?

— Ами кой беше младежът с вас преди малко?

— С мене? — запитва тя с такъв тон, сякаш е готова да отрече цялата работа.

— Да, одеве, когато идвах насам.

— Той ме заговори, докато аз ви чаках тука. (Тя трябва да се е усмихвала и на него.) Аз му казах: Моля ви се, идете си, аз чакам някого.

В това време виждам, че младежът се разхожда бавно по насрещната алея и ни наблюдава. И той забеляза, че аз съм го забелязал.

— Не ми ли вярвате? Идете да го питате.

Типично. Да отида и да го питам! Тя знае много добре, че никога няма да го направя. След малко тя казва:

— Сега трябва да си отивам.

Тя се усмихва и става. Но аз съм взел вече своето решение.

— Ние няма да се видим вече, госпожице.

— Защо не? — запитва тя изненадана.

— Не съм свикнал да се запознавам с дами, които оставят, който и да е Пол и Жорж да ги заприказва. — (Ама че глупост! Че кой съм аз? Уелският принц? Но сега това няма значение.)

Лицето й трепва и се изчервява.

— Вие не ми ли вярвате, че казвам истината? Никога не съм се виждала с този младеж по-рано.

— Не го вярвам.

Тя почва да мачка нервно ръкавиците с дългите си тънки пръсти и да хапе устните си. Съвсем неочаквано една сълза потича надолу по страната й. Тя се обръща бързо и си тръгва… след няколко стъпки се обляга на едно дърво и дава воля на сълзите си. Плачът й се разлива по цялото й тяло, като река, когато придойде и скъса насипите си.

Аз я познавам само от два дни, а тя все плаче. Улавям я за ръката много нежно.

— Недейте плака… аз не исках да го кажа тъй.

Тя захапва ръкавиците си, а сълзите й се търкалят надолу, като тежки дъждовни капки в малка лятна буря.

— Простете ми, ако съм ви обидил.

Най-сетне се помиряваме. Придружавам я до вратата на парка; тогава тя си тръгва за дома сама. Дълго време гледам подир тънката й фигура, докато тя изчезва надолу по алеята.

Тя не се обърна нито веднъж.