Габор Васари
Монпти (28)

Глава XXVIII

Близо до Пантеона се намира най-старата църква в Париж — Сент-Етиен-дю-Мон. Строена в тринадесетото столетие.

Камбанарията е запазена; всичко друго е възстановявано впоследствие, но даже и тъй датира от около четиристотин години. Църквата има вид на ръждясало желязо. И вътрешността й е много особена. Един вид галерия служи като връзка между два мощни стълба в кораба: една спирална стълба води до нея около стълбовете. Това е тъй нареченото „Жюбе“ — галерията на разпятието.

Тука, пред един страничен олтар, е погребана Света Геновева, светицата-покровителка на Париж, която застави войската на Атила да се оттегли от вратите на града.

В ляво от Сент-Етиен-дю-Мон се простира най-старата част на Париж. Тесни, стари улици водят към Сена; стари, ъгловати здания, къщи с невъобразима форма. Тука още няма нито водопровод, нито електрическо осветление. Светят си с газ, а вода си взимат от помпата.

Не знам защо, но когато и да дойда тука, сърцето ми се свива. Тази или онази старинна порта ми се вижда толкова позната, като че съм живял тука от незапомнени времена. Смешни са и все пак някакво чудно чувство ме обзема, когато се загледам във формите на портите. Защо всичко тук ми се вижда тъй познато? За нищо не ми напомня. Хората тук са чужди за мене, само къщите и улиците не са. И, все пак, вярвам, че ако остана тук за по-дълго време, ще си припомня старите лица, както и старите порти. Може би и някое име даже. Чакай малко, някое име, някое име… Бавно някакъв далечен спомен се приближава. Безумие! Сърцето ми бие лудо. Най-добре е да се върна в хотел Ривиера.

На улица Сен-Жак срещам Ана-Клара; тя носи малко пътническо куфарче.

— Какво има? — запитвам я аз.

— Чаках те половин час. Ела с мене бързо. Трябва да замина.

— Заминаваш ли? Къде?

— За Лион, но ще се върна. Можеш да ме изпратиш до гарата. Сестра ми е много болна.

— Имаш сестра! Никога не си ми казвала… тоест, продължаваше да казваш и тъкмо по тази причина…

— Трябва да тръгваме веднага.

— Ами родителите ти?

— Те отидоха вече.

Преди да мога да я спра, тя повика едно такси.

— Бързай, иначе ще закъснея.

Докато се мъча с бясно отчаяние да преброя парите в джоба си, Ана-Клара се хвърля на врата ми без никакъв увод и ме целува като луда.

— Боже мой, виждам, и ти си натъжен, — казва тя.

— Да. Кажи ми, много ли има още да вървим с това такси?

— До Лионската гара. Ще ти дам един малък спомен. — Тя изважда мъничко медальонче и го издига до устата си да го целуне.

Не преди много време гледахме в киното една сцена като тази. Влюбените се сбогуваха, тя целуна едно малко медальонче и му го даде. Тъкмо това искаше Ана-Клара да имитира, но не успя. Тя целуна медальончето, после се втурна да го търси навсякъде, но никъде го нямаше. То беше толкова малко, че беше останало залепнало на устната й.

Тя не ме остави да платя за таксито. Не знам какво щеше да стане, ако ме беше оставила.

Тя се втурна право в гарата и пъхна двадесет и пет сантима в отвора на една автоматична теглилка.

— За какво пускаш там парите?

— Ах Божичко! Мислех, че е автомат за перонни билети. Исках да ти взема един билет.

Черни вагони са наредени покрай перона. Носачи си пробиват път, натоварени с багаж, пътници се целуват с роднините си.

— Пиши ми още щом пристигнеш… — Хартия за писма, хартия за писма! — Този ли е влакът за Лион?… — Деца, няма ли да се простудите?… Значи, най-сетне заминаваш, Жюл?… — Да се пазиш… и да ми пишеш! Не знам как ще живея без тебе… — Виждаш ли онази жена оттатък, русата? Изпраща приятеля си. Махнах й с ръка преди малко, и тя ми махна… — Недей влиза в това купе, тъкмо над колелетата е… — Другото е пълно… — Този ли е влакът за Лион?

Един господин със сребърно цигаре в уста, охранен, в сив спортен костюм и каскет, презрително се разхожда покрай влака.

— Казах ти, че ще закъснеем, но ти винаги трябва да седиш по цели часове при фризьора!… — Внимавай, лицето ми, или ще ти тупна един!… — Носач!… — Е, пак почва… — Този ли е влакът за Лион?… — По-нататък вдясно, перон номер едно… — Къде пак се махна този мошеник? Искаш ли да те напердаша, мръсник с мръсник?… Да поздравиш леля Люси… — Третокласните коли са право напред… — Този ли е влакът за Лион?

— Стига си питала този ли е влакът за Лион, Ана-Клара, или ще полудея, — казвам аз.

— Трябва да питам. Веднъж отидох по погрешка в Марсилия.

Влизам във влака с нея. Хората по прозорците са се поуспокоили малко нещо; бъбрят с роднините си, застанали по перона, а сега единствената грижа на изпращачите е да си придават вид на равнодушни.

— Ей, носач! Петдесет и две! Къде се е виждало такова нещо!… — Ушите на този тип трябва да са запушени… — Мили, имаш ли дребни пари в себе си?… — Най-важно е да си намериш хубаво място… — Наистина, много ще ни бъде мъчно без тебе… — Мамо, искам да гледам през прозореца!… — Мирувай!

— Влакът е претъпкан, — казвам аз. — Добре, че ти дойде рано.

— Има още място в първото купе. Има и един поп там, чете си молитвеника.

— Седни тука вътре, — подканвам я аз. Тя не ме слуша и отминава по-нататък.

В следващото купе няма никой, но всички места са заети, навсякъде има багаж. Третото купе е празно.

— Искам да седна тука, Монпти.

— Тъй ли? Както искаш.

— Какво става с тебе? Защо си сърдит?

— Когато някое младо момиче пътува само, често се запознава с непознати.

— За мене няма нужда да се тревожиш.

— Аз пък се тревожа, защото виждам, че даже се и готвиш да се запознаваш.

— Аз ли!?

— Да, ти! Аз ти казах да седнеш в купето при попа, пък ти не искаш и сядаш, където има други мъже…

— Хич не си ми казвал да седна там.

— … защото там не можеш да се запознаваш с такива съмнителни типове. Ти търсиш празно купе, всички да видят веднага, че си сама и не си против…

Тя веднага си сваля багажа от мрежата и отива в първото купе. Там още има едно свободно място — срещу попа. Сега за пръв път виждам, че там има и две деца. Те ще вдигат шум през цялото време. Ана-Клара си запазва мястото и излиза с мене.

— Недей ми се сърди, хич не ми мина през ума. Ти имаше право.

— Ти успя напълно да развалиш последните ни няколко минути.

Тя се разплака.

— Няма да ме стреснеш като плачеш. Аз знам много добре, че можеш да плачеш, когато си искаш. И, освен това, тука никой няма да го забележи, тука половината жени плачат. Виждаш ли онази дребната жена оттатък с червената баретка, дето е залепнала в онзи тип с жабешки очи като бръшлян в дърво? Идва ми да му натъркам ушите!

— Всички във вагоните!

Кондукторите почват да тръшкат вратите на вагоните една подир друга. Ана-Клара е застанала вече над мене, облегната на прозореца, и ме гледа, сякаш иска да ме хипнотизира.

Локомотивът изсвирва, почва да пъхти и пъшка, колелата почват да се въртят полека. Разкъсват се ръцете, протегнати от горе на долу и отдолу нагоре, цяла армия бели кърпички се размахват във въздуха, влакът ускорява хода си все повече и повече.

Ана-Клара маха най-дълго.

Няма я вече.

На път към дома един стар господин ме пита в каква посока е улица Бонифаций. Аз не знам да му кажа. Той ми друса ръката цял четвърт час и ме гледа тъй особено, сякаш е заспал.

* * *

Два дни след това дойде писмо. Ана-Клара не можела да се върне. Чак след една седмица. Сестра й била тежко болна.

„… Аз се разхождам тука в големия парк, пълен с борови дървета и винаги мисля за тебе. Вечер гледам през прозореца звездното небе; и ти го виждаш, и пак сме толкова далеко един от друг. Тука времето е хубаво. Обичаш ли ме?“

Пак съм сам и животът е тежък. Друга седмица. Цял ден не знам какво да правя. Самотата ми е по-лоша от преди, защото междувременно свикнах да бъда с Ана-Клара. Винаги отивам да се навъртвам около мястото на срещите ни и все очаквам тя да се появи внезапно.