Габор Васари
Монпти (21)

Глава XXI

Пак е неделя.

Не мога да ви обясня защо, но не обичам парижките недели.

Следобед хотел Ривиера преживя голяма сензация. Младоженците негри се скараха в двора. Нахвърлиха си тежки обиди един срещу друг. Лицата им се разкривиха от яд, очите им се изблещиха; щяха и да се нахвърлят един върху друг, ако не беше се намесил помежду им съдебният чиновник. След това негърката се прибра в стаята си и заплаши, че щяла да се самоубие. Мъжът пък застана тъжно в двора и се загледа в дънера на едно дърво.

От време на време се прибираше в стаята си, но веднага пак слизаше долу.

Ожениха се само преди няколко месеца. Като че още виждам приятелите им, как честитяха на зетя след венчавката му, а през това време мускулите на лицето му сигурно трябва да са го заболели от премногото пресилено, нервно хилене. Той трябва да си е спомнил вече с вълнение за първата брачна нощ. А сега… за какво ли са се скарали. Но това не е важно. Сигурно и двамата са прави. Причината се крие някъде съвсем другаде. Обикновено всички големи караници между брачните двойки произлизат от много дребни причини. Сигурно и тези двама долу не са имали истинско различие в мненията си, а отдавна са искали да се скарат и само са чакали удобния случай. Довечера навярно ще започнат отново. И утре ще подновят караницата си. Но докато не си изневерят един на друг тайно, няма да се почувстват истински щастливи и доволни един от друг. Тогава и двамата ще се почувстват удовлетворени и ще почнат да проявяват един към друг повече зачитане, повече разбиране. „Само да знаеше ти горкичкия…“ Тогава ще бъдат щастливи.

Привечер Ана-Клара се появява неочаквано.

— Дойдох за един час. Как си, Монпти? Какво си правил без мене?

— Ходих в Люксембургската градина да слушам музиката и после четох речника си. Ами слушай, имаш ли нещо за четене?

— Да. Ей сега четох „Настолна книга на интелигентната жена“ от Бернард Шоу. Знаеш, той пише за политика, комунизъм, стопански въпроси, изобщо за всичко, от което жената трябва да знае по нещо.

Заглавието на книгата е завъртяло ума й.

— Искаш ли я? — запитва ме тя.

— Не. Аз се отвращавам от брадати мъже. И никак не мога да търпя плешиви мъже, главите им са полуумрели вече. Пък най-малко от всички мога да търпя мъжете, които вчесват косата си отстрани или отзад напред по голия си череп, да прикриват плешивостта си. Такива мъже са обикновено лицемери, капризни и егоистични, като шестдесетгодишните жени, които не могат да се примирят с факта, че са повехнали, и просто убиват с поглед шестнадесетгодишните момичета. Но изпитвам голямо уважение към почтено плешивите мъже, които не приглаждат нервно малкото си останали косми при всяко снемане на шапка. Разбира се, Бернард Шоу… неговият случай е съвсем друг. Умен човек, дума да не става, но брадата му виси чак в сърцето му.

— Пак си рисувал гола жена! — казва Ана-Клара, като разтребва масата ми.

— Тя остана от по-рано.

— Това не е вярно, Монпти. Освен това, неморално е.

— Може, но сега ме остави на мира. Ти ми разправяш какво било неморално, ти, която просто си играеш с мене и си намираш приятели в парка. Остави ме на мира, да не почнем някоя караница. Негрите долу се скараха вече.

— Само тебе единствен съм намерила долу в парка — отвръща тя меко.

— Може.

Тя си слага баретката и тръгва към вратата.

— Сбогом, Монпти.

— Сбогом.

Тонът ми я наскърбява. Тя се приближава до самия мене и ме хваща за ръката.

— Наистина ли искаш да ми кажеш сбогом?

— Не мога да търпя повече.

— Какво?

— Ти знаеш много добре какво искам да кажа.

— Ако не беше го искал толкова често, може би отдавна да съм го направила.

— Това не е вярно. Често пъти не говорим за него по цели дни наред.

— Тогава тъкмо това е причината. Ако беше продължил да ме молиш мило, може би още първия ден щях…

— Значи тъй, още първия ден! Ах, изоставено същество!

— Да имаш пред вид, само едно честно момиче може да бъде тъй изоставено.

— Сега те пипнах! Накъсо, ти, която не искаше на никаква цена…

— Ти нямаш много високо мнение за мене! Нито веднъж не си казал до сега, колко хубави са очите ми… косата… устата. Пък те сигурно не са грозни. Във всеки случай ти можеше да намериш поне нещо хубаво в мене. Това трябва да ми казваш ти, това искам аз. Ако исках, можех да си намеря някого… даже и богаташ с автомобил, но си избрах тебе. Пък ти нито веднъж не намираш сладка дума за мене. Хич не знаеш как се върти любов.

— Аз не обичам мазни думи. Не искам да те приспивам с хлороформ.

— Сега ми идва на ума, тъкмо затова дойдох при тебе! — Тя се заглежда мълчаливо в празното пространство. — Не искаш ли да се сдобрим пак?

— Аз не ти се сърдя.

— Тогава целуни ме по гушката.

— Ти защо каза, че си можела да намериш някого, ако искаш?

— Само да знаеше ти, Монпти, колко често ми приказват мъже! Само да знаеше, колко много те обичам… Само почакай още мъничко. Може би утре…

— Позволи ми да целуна крайчеца на роклята ти, като рицар от Средните векове.