Габор Васари
Монпти (19)

Глава XIX

Тази сутрин срещнах пансионерките от улица Сен-Жак. Разхождаха се в редица две по две и се забавляваха, като се опитваха да настъпят краката на момичетата пред себе си. Всички бяха облечени еднакво и носеха шапки с широка стреха, изпод която сивите им и кестеняви очи надничаха палаво. Носовете им светеха от мазнина, някои имаха пъпки по лицето си, но на всички гърдичките са почнали вече да се издуват. Някои още нямат бедра, а краката им са тънки като на щъркел, но под чипавите им нослета две бухнали гърдички подскачат и танцуват. Как ли ще изглеждат като станат майки?

Девойчетата се заглеждат напрегнато във всички мъже и си шепнат нещо една на друга. Напред върви учителката, изпъчена с достойнство, а с плоските си пети на всяка стъпка подритва дългата си горна дреха.

Едно девойче с чипаво носле ми изпраща въздушна целувка.

Аз се обръщам да видя дали действително е предназначена за мене или за някого другиго. Пансионерките се кискат и цвилят като малки кончета. Учителката се обръща назад и плесва два пъти с ръце.

Между тях сигурно има една-две, които един ден ще израснат в толкова сладки хубавици, че човек ще бъде готов да извърши за тях каква ли не лудория. И Ана-Клара е била такава като малко момиче…

На една витрина на булевард Сен-Мишел видях една хубава сива вратовръзка със сини ивици, много тесни ивици, толкова хубава, просто да се смаеш. И цената беше сложена на нея. Да я купя и дума не можеше да става, нямах пари за такива неща. Че защо не? Ако я купя, ще ми останат малко пари. Пък имам и още малко какао. Ех, да речем, че какаото се свърши. Всъщност тези няколко дни нямат никакво значение. Когато човек е влюбен, не бива винаги да се грижи за „вътрешността“ си, за стомаха си. Трябва да се грижи и за външността си. Влизам в магазина като сомнамбул. Сега ми показват и други някои вратовръзки. Онази от витрината изглежда съвсем другояче в ръката ми. Две други вратовръзки ми харесват много повече. Едната е хубава тъмно синя с ясносини ивици, другата е червена с тъмночервени ивици.

Купувам синята.

Когато стигам вкъщи, веднага си я слагам… и виждам, че цветът й съвсем не подхожда на лицето ми. Червената щеше да ми отива по-добре. Трябва да я сменя.

Французите са много мили хора, сигурно ще ми сменят вратовръзката. Няма десет минути, откакто съм я купил.

Връщам я.

— Ако нямате нищо против, приятелят ми, на когото исках да подаря тази вратовръзка, не харесва цвета й. Предпочита червената.

— О, разбира се.

Вкъщи изведнъж ми минава през ума, че Ана-Клара не може да търпи червеното. Казва, че червеното й носело нещастие. Ако Ана-Клара не хареса вратовръзката, тогава ще бъде много жалко, че съм я купил. Най-добре ще бъде да кажа на продавача в магазина, че приятелят ми е суеверен и не обича червено, че в края на краищата искам да купя вратовръзката, която привлече вниманието ми към витрината.

Връщам червената вратовръзка и обяснявам работата. Един от продавачите забелязва полугласно:

— Как може човек да има такъв неразбран приятел?

Дават ми първата вратовръзка. Няма полза, сега хич не я харесвам, но какво мога да направя?

Загъват ми я. Шефът се обръща към помощника си:

— Господин Морис, аз отивам сега да се храня. Ако господинът пак върне вратовръзката, сменете му я. Сбогом, господине.

На път за дома откривам много по-хубава вратовръзка в друга витрина на половин цена. Обръщам си главата, да не я виждам.

Захвърлям вратовръзката в шкафа тъй както си беше. Нито веднъж не съм я носил.

Току-що изпивам обедната си порция какао, на вратата се почуква. Ана-Клара влиза развълнувана.

— Сервус. Идвам само за една секунда. Веднага трябва да се върна пак в кантората.

— Снеми си мантото.

— Нямам много време. Не можах да спя през цялата нощ, защото те излъгах вчера.

— Значи само вчера не си могла да спиш… чудно ми е. Е, е, скоро ще свикнеш.

— Ти каза, че ако те излъжа пак, ще ти омръзна и няма да те видя вече.

— Много вярно. Но в бъдеще ще бъде по-лесно, ако просто ми обаждаш, когато се случи да ми кажеш истината.

Тя ме погледна смъртно бледна.

— О, какво има? — запитвам аз.

— Вчера ти казах, че имам двама братя.

— Да, тъй ми каза. И, ако си спомням добре, аз даже не те бях питал. Защо ми го казваш сега?

— Защото завчера ти казах, че нямам братя, и защото искам да знаеш всичко.

— С други думи, и вчера си ме излъгала.

— Да.

— Също и завчера…

— И какво е положението сега?

— Само един брат имам.

— Знаеш ли, цялата тази работа почва да ми идва до гуша. Каква е истината сега? Двама братя ли имаш или нямаш нито един? Ако пак ме излъжеш, ще те убия! — Хващам я за ръката и я стисвам толкова силно, че тя почти изпищява. — Колко братя имаш? Отговаряй!

— Двама. Пусни ме — казва тя, бледна като смъртник, и хуква навън.

Какво беше това? Защо е дошла всъщност? Когато влизаше, пак двама братя имаше.

При следващата ни среща Ана-Клара се яви с весела усмивка, като че нищо не е било.

Добре, няма да приказваме за братята й, ако мога да се стърпя. „Трябва да приема времето каквото е, вятъра както духа и жената каквато е“, казва Алфред де Мюсе. Все пак, болезнено е.

Тя застава пред мене и ми казва:

— Сервус. One, two, three, four, five, six, seven, eight, nine, ten.

— Какво значи това?

— Мога вече да броя на английски. Това е най-важното, да не могат да ни излъжат. Ти каза, че ще отидем в Лондон.

— Тъй ли?

Тя взима една рисунка от масата.

Нарисувах я снощи напосоки: гола жена. Когато нямаш жена, нарисуваш си сам една жена, и то гола. Много практично.

— Коя е тази жена?

— Никоя.

— Не е вярно. Ти си я видял тъй и после си я нарисувал.

— Ти си.

Устните й трепват излеко.

— Много е неудобно да правя такива рисунки по памет. Отдавна исках да те помоля да си съблечеш всичките дрехи, по научни причини да ти видя тялото.

— Какво искаш да кажеш „по научни причини“?

— Сега виж какво, Ана-Клара, ти си интелигентна жена. Аз пиша една книга върху „Отношенията между психопатологическата сексуална биология и психографическата питуленция.“ Ще бъде в пет тома. На страница двеста седемдесет и шеста, седмия ред отдолу, стигнах до мъртва точка. Само ти можеш да ми помогнеш. Ти знаеш, всички жени са толкова чувствени, че са неспособни да мислят за научни неща във връзка с голото си тяло; други неща се въртят из ума им. Ти си изключение.

— Ти какво искаш да правиш с голото ми тяло?

— Искам да измеря всяко мускулче. Трябва да знам съотношението на успоредните разстояния между гърдите, към една трета от разстоянието между умбиликалната точка, пъпа и една трета от веждите. Тогава, като знаем, че А + В — С — ¾ = С4 — Sch8, вдигам го на квадрат, превръщам го в кръгообразна мярка и тъй нататък.

— Веднага да скъсаш тази рисунка. Дай я тука… На̀ ти! — Тя накъсва листа злобно.

— Тогава да разчитам на тебе, нали? — запитвам аз.

— Ами какво е това питуленция? Не е нещо срамотно, нали?

— Как можеш да си помислиш такова нещо! Вземи атома, например. Как може да бъде срамотен?

— Добре.

Следващия ден случайно е събота. Тя ще го направи…

През цялата нощ не можах да мигна. Първата ми работа на сутринта беше да купя линия със сантиметри. После се загледах в будилника с пламнали очи. Още пет часа, още четири, още три.

На обед даже и обичайната порция какао ми се затъкна на гърлото. Божичкоо! Това момиче ще се съблече пред мене голичко, както майка го е родила! Идва ми да полудея. Запалвам такъв огън в камината, че пот капе от челото ми. Да не казва, че щяла да се простуди. В три часа тя пристига.

— Сервус, Монпти. Донесох ти една китка цветя. Защо е тъй страшно горещо тука?

— Ти забрави ли, че днес ще правим някакви научни опити. Ти обеща да се съблечеш.

— Аз ли?

— Ти.

— Аз не помня да съм обещавала такова нещо.

— Няма да спорим повече. Ако не го направиш, ще се самоубия утре… няма да мога да преживея срама, че ти си играеш с мене.

Лицето й става съвсем бяло, тя сяда на леглото.

— Трябва ли да си сваля и обущата.

— Тях можеш да ги оставиш.

Тя си въздъхва дълбоко и си съблича роклята бавно, с продължителни паузи. Носи малко комбинезонче, комбинация между камизола и гащи. Сгушва се на леглото и закрива с ръце голите си рамене. Очите й горят като от треска.

— Мери ме тъй, но бързай.

— Слушай, Ана-Клара, не мога да бързам с тази работа, — казвам аз разпалено. — Едно време имало един древногръцки философ, наречен Питонили. Той положил основите на алгебрата. Знаеш ли какво казва Питонили? „Всяко женско тяло е било идеално чисто, преди тя да препаше престилка върху бедрата си.“ Тъй че снеми си и ти дрехите, ако не искаш да виждам нещо нечисто и в тебе. Какво е мястото на жената под слънцето? Vel in tumulo, vel talamo. — Всъщност този цитат съвсем не подхожда за тука. Но тя няма ни най-малкото понятие какво значи той, тъй че няма значение.

— Монпти, страх ме е от тебе. Колко си неморален!

Тя се съблича, аз съм неморален.

— Поне си смъкни ризата до кръста. Спомни си за статуите в парижките паркове, до една стоят голи из градските градини; спомни си и за науката… Знаеш ли, колко много мъченици има науката? Жената трябва да се срами от голото си тяло само ако е недъгаво или обезобразено от кожна болест. Защо да крием сътвореното от Бога? (На Великден ще отида да се изповядам!) Как ще изглежда роза в ризогащник, крава с копринени чорапи или бик с панталони?

— Спри, или ще полудея. Или ще мериш сега, веднага каквото имаш да мериш, или ще се облека. Няма такова нещо като питуленция. Вчера питах всички!

— Сега почвам да разбирам всичко. Ти имаш пъпчива кожа.

— Я погледни, умнико! — Тя прави бързо движение, смъква ризката от раменете си и застава пред мене гола до кръста. Хубаво заоблените й голи гърдички изпъкват срещу по-тъмната основа като ослепително бели петна от внезапно разлято мляко.

Това става само за миг; тя е дръпнала вече ризата си нагоре и посяга за роклята.

— Поне ми позволи да направя измерването.

Малките й гърдички се издуват под тънката дреха. Линията трепери в ръката ми.

— Прости ми, Ана-Клара, не мога да търпя повече. Луд съм по тебе, искам да те имам.

— Не, пусни ме, или ще викам.

— Не искаш ли?

— Не.

— Добре тогава. Но да помниш: никога няма да те помоля втори път, до края на живота си. По-скоро ще отида в лудницата, отколкото да потъпча думата си.

Тя се облича невъзмутимо и става все по-весела. Даже запява:

J’aime tes yeux

Comme un enfant

Aime un joujou

Quen lui defend.

 

Обичам ти очичките

както децата

обичат играчките,

които им са забранени.

Ако някоя жена пожелае някога да бъде към мене сладка и мила, ще й дам да разбере… ще я измъчвам толкова, че… че… да вървят по дяволите всички жени!