Габор Васари
Монпти (17)

Глава XVII

Ако върна бутилката за мляко, ще ми върнат залога за нея, а той възлиза на един франк и петдесет сантима. С тях мога да си купя цигари. Чакай, оставих залог и за стъклото от спирта за горене — един франк. Интересно е каква мутра прави бакалинът, когато му връщат някоя бутилка, без да купят нещо с парите от залога.

Занасям бутилката в дюкяна и дискретно чакам всички други да си отидат преди мене; искам да обслужат най-напред тях.

— Вие, господине?

— Донесох бутилката от млякото.

— Половин литър мляко? — казва той и посяга към мярката за мляко.

— Не, не, само донесох бутилката.

Той не иска да ме разбере.

— Половин литър?

— Не, не ми трябва мляко.

— Какво друго обичате, сирене?

— Нищо.

Тогава той ми захвърля парите върху тезгяха и не ми казва даже и сбогом.

Със стъклото от спирта за горене работата е още по-сложна; чак след дълго разглеждане се съгласяват да признаят, че бутилката е тяхна.

Никак не обичам тази работа.

Но най-сетне прибирам моите два франка и петдесет сантима.

Следобед изчетквам дрехите си внимателно и отивам на среща. Чувствам, че съм станал сериозен човек.

В градината на Обсерваторията Ана-Клара ми махва с ръка още отдалеко и ме пресреща тичешком. От радост леко ме блъсва в лицето с баретката си.

Тази жена се подмладява все повече от ден на ден.

— Маджияр.

— Какво е това?

— Маджияр.

— Да, разбирам! Маджар! (Унгарец).

— О, виж тука, Монпти! — Тя ми посочва радостно една книга. — От тука научих, че унгарците обичат страшно много да ядат червен пипер. Вие слагате червен пипер на всичко, даже и на сладкишите. Било ваш народен обичай. Толкова ви съжалявам!

— Не е вярно!

— Срам те е да си го признаеш, нали?

— Боже мой, не! Виж какво…

Погледът ми пада върху един ред: „… les Autrichiens-Hongrois sont les autres chiens…“ — това сигурно се смята за игрословие. Буквално значи, че австро-унгарците са кучета.

— Хм, много хубави книги четеш! Виж какво… Франц Йосиф І… общата армия… немска команда… в Арад имаме тринадесет генерали…

— Божее, виж какъв охранен гълъб, само го погледни! — Ана-Клара не се интересува от политика. Пък и няма никакво значение. Тук вече започват да си правят шеги с нас и твърдят, че унгарците вечно стоят с карта в ръка и обясняват старите граници на Унгария на всеки французин, когото срещнат.

— Petit cheri, хайде да отидем в някое малко кафене. Аз ще платя за себе си.

— Хм… не ми се иска твърде, тъкмо сега.

— Ах, Монпти, как можеш да кажеш така?

— Хм, какво искаш да пиеш?

— Една голяма чаша кафе. И ти пий едно, хубаво е и не е скъпо. Аз ще платя за моето кафе.

— Чух го вече. При такива условия не отивам.

— Тъй, тогава… и аз не отивам.

Две кафета няма да струват много. Ще ми останат пари за цигари.

— Добре, хайде да вървим. И без това исках да си купя цигари.

— Сега, като размислих, по-добре е да не отида. Ще ме видят с тебе, ще си имам разправии вкъщи и няма да можем да се срещаме вече. Върви ти бързо, аз ще те чакам тука. Но и ти не трябва да пиеш кафе.

Когато се връщам, заварвам я да играе на криеница с едно малко момченце под дърветата. Момченцето можеше да има шест-седем години. И двамата се смееха и викаха от радост.

— На кого е това дете? — питам я, когато тя се връща най-сетне.

— Мое кръщелниче, — заявява тя гордо. — Хубаво е, нали?

— Няма ли значение, като те вижда с мене?

— Глупости! Такова малко дете като него…

— Не детето! Ами другите! Такова дете не идва само в парка.

— Боже мой! Вярно е! Ела бързо!

Тя се оглежда плахо и хуква бързо пред мене, по една лъкатушна пътека, където зеленината на дърветата вече оредява бързо. Силен вятър шумоли през листата.

— Ей, чакай! Къде бягаш?

Тя ме изчаква да я настигна.

— Студено е. На теб не ти ли е студено? — питам аз.

— Малко нещо.

— Искам да ти кажа нещо, Ана-Клара.

— Добре, карай, кажи ми.

— Хайде да отидем в моята квартира. Ще ти направя един чай.

— Защо ми го казваш?

— Защото е студено.

Тя ме погледна в очите продължително, без да каже нищо.

— Аз живея много просто, знаеш, в един стар хотел. Ще запаля огъня и ще стане хубаво, топло… Не знам, дали стаята ми не е много нечиста.

— Не… няма да дойда.

— Ана-Клара, слушай да ти кажа. От какво те е страх? Толкова ли лошо мнение имаш за мене? Ти си умно момиче… може ли да смяташ, че една жена може да бъде изнасилена против волята й? Смешно е. Цялата работа е там, че тебе те е страх от себе си. В такъв случай, разбира се, по-добре е да не идваш.

Гласът ми звучи фалшиво, но тя не го забелязва. В това време ние сме напуснали вече градината и вървим по улица Суфло, към Пантеона. Аз заговарям за маловажни неща, за да й вдъхна смелост. Когато стигаме до улица Сен-Жак, Ана-Клара ми стисва ръката по-силно. Сърцето ми затуптява бързо. Навярно и нейното. Тя пребледнява видимо.

— Аз ще вървя напред, да ти показвам пътя. Ти ще вървиш подир мене.

Задимената атмосфера на стълбището е наситена с благоуханни спомени. Да, разбира се, днес е събота след обед. В стаята ми още не е съвсем тъмно. Само се надявам, впечатлението на Ана-Клара от стълбите да трае колкото се може по-кратко! Само се надявам, че тя няма да се върне.

Не, тя идва…

Най-сетне стигаме до четвъртия етаж.

Бързо отварям вратата на моята стая.

— Пристигнахме, Ана-Клара.

— Тъй скоро, — казва тя неуверено и със смущение.

Веднага отварям прозореца.

В тази стая най-елегантното нещо е гледката от прозореца. Опитвам се да си придам спокоен и безобиден вид.

— Това тук е един малък двор, госпожице. Там има две хубави дървета. На тази страна е девическият пансион, за който ти разправях. В онази къща, в стаята с последния прозорец, живее онази мършава жена, която винаги яде маруля. Там пък е дворът на хотела, където всяка вечер се чува съдържателят да бие сина си, пък той крещи с всички сили: „Не е вярно! Не е вярно!“ С това се изчерпва външната декорация, госпожице. Това тука е моята стая. Първо, трябва да ти обърна внимание върху голямото кресло; не трябва да ме питаш какъв цвят е имало първоначално; и без това не бих могъл да ти кажа. Обикновено тука седя и пресмятам точно как ще харча парите си, като стана богат. Ето ми книгите. В този момент само една книга: романът Ларус. Шкафът има само три крака. Тука, близо до умивалника, има една миша дупка. Огледалото над камината не е счупено от мене; черните петна по него са спомен от мухите, умрели по времето на първата империя. По някаква необяснима до сега причина Муши-очи ги пази благоговейно за идните поколения. Часовникът на полицата не върви, както във всички хотели, и служи само за украшение. Рисунките по стените са оригинални и засега непродаваеми. Наемът е сто тридесет и пет франка на месец и, за нещастие, трябва да се плаща предварително. Има електрическо осветление, но манипулацията с него не е твърде проста. След полунощ токът се прекъсва и всеки ден, когато пълният мрак е стигнал вече до най-високата си точка, трябва да се правят многократни протести, докато го пуснат отново. Най-малко двама наематели (и то да не бъдат роднини помежду си) трябва да викнат надолу от площадките си: „Светлината, моля!“

— Колко нечисто е тука, забелязва тя с пълно основание.

— Да, вярно е, госпожице, но моля ви снемете си шапката и мантото и седнете, докато аз запаля огъня.

— Аз ще почистя, докато ти го палиш. Може ли, Монпти?

— Не, не може. Ти само си седи спокойно на това кресло с невъзможен цвят и ме гледай, макар че навярно не съм интересен за гледане. Във всеки случай скоро ще свърша.

Лесно е да се запали огън в моята камина, когато има с какво да го запалиш. През този ден случайно има гориво. До няколко минути огънят почва вече да гори весело.

— Да ти покажа ли няколко снимки от Будапеща? — запитвам аз.

— Ако обичаш.

— Може да е по-добре да седнем на леглото, тогава ще мога да седя до тебе и да ти разправям за снимките.

Боже Господи! Тя се разполага на леглото доверчиво!

Разглеждаме снимките заедно, по някой път ръцете ни се докосват. Опитвам се да прикривам вълнението си; то се изразява главно в това, че трябва постоянно да се покашлювам, за да си прочиствам гърлото, защото по една или друга причина гласът ми пресипва. И то тъкмо сега, когато ми е най-необходимо да му придам убедителен тон. Никога не е важно какво се казва на жените, а само как се казва. Ана-Клара седи толкова близо до мене, че мога да вдишвам уханието на косата й. Златистите й къдрици блестят в светлината на огъня като сиянието около главата на светец. Мъничките косъмчета по гушката й приличат на златист мъх. Ръцете й са пълни, но снагата й е тънка, като на момче. Най-хубава от всичко е устата й.

Гласът й е мелодичен и мек. Тя говори толкова хубаво. Тялото й излъчва лека топлота, като слънчев лъч в ранна пролет, който още няма сила. Смелостта ми съвсем се стопява. Боже мой, само да се отдаде тази жена сега на любов с мене! Защо не? По някой път четем такива нещо.

Трябва да я целуна сега, веднага, съвсем нежно. Най-напред по косата… може би тя няма и да го забележи. Но аз й се заклех. Няма значение, ще изкупя греха си по Великден.

Днес е събота след обед; оживеното пристигане и заминаване в хотел Ривиера дразни нервите ми. Женски обувки бързат весело нагоре по старите стълби с често, ритмично тракане. Начервени женски устни чуруликат като врабчета, когато пролетно време се събират на орляци: „Ето ме, миличък!“

И моят съсед, плешивият господин, който страда от задух, също тъй слугува на чувствата си по това време на деня, макар и да е вече над шестдесет години. Той не носи жилетка, лицето му е обръснато червено като рак, ушите му са космати и отвътре и отвън. Той прекарва златната си възраст, този стар господин. Жената, която случайно се намира при него тъкмо сега, непрестанно се киска; чуват се думите й:

— Жак, недей ме пипа като слепец.

Негърът в двора свири неуморно на своето банджо. Изглежда, че вече се е окопитил от първия захлас на женитбата си. Ана-Клара гледа снимките с неестествена жадност, като че няма нищо друго на света. Бавно и предпазливо премествам ръка към нейната талия. Били Боже, помогни ми… Много право, това е неприлично… Ръката ми стига до тялото й. Тя я отблъсква със слаба съпротива, но ръката й остава да лежи безсилно. Тя си обръща бавно лицето към мене и ме изглежда продължително. Очите й са тъжни и налети със сълзи; най-сетне те се затварят бавно. Негърът почва да пее тъжно, полугласно.

Навеждам се полека над нея и я целувам по устата. Една сълза се претъркулва от окото й, примесва се с целувката, придава й вкус.

Тя ме отблъсква нежно и казва тихо, с дрезгав глас:

— Запали лампата, тъмно е.

— Няма още ток, аз опитах преди малко. Трябва да извикам от стълбите.

— Тогава да седнем пред огъня.

Притеглям креслото до камината; сядам на килима пред нозете й, слагам си главата върху полата на Ана-Клара. Тя вплита дългите си тънки пръсти в косата ми и двамата оставаме тъй безмълвно.

Събота вечер е. Вечерният здрач навлиза вежливо през прозореца: „Аз съм вечерният здрач. Извинявайте, господине… госпожо…“

Отнякъде се дочува жена да се киска тихо, сладко. Сигурно я целуват по гушката.

— Защо плачеш… Ана-Клара?

— Нищо няма… наистина… само съм нервна.

Помълчаваме малко време.

— Да ти изпея ли една песенчица? — запитва тя ненадейно. — Като бях малко момиченце, в училище играехме хоро и пеехме:

Имало едно малко корабче.

Имало едно малко корабче.

То ни… ни… никога не било плавало.

То ни… ни… никога не било плавало.

Ехе! Ехе!

Ана-Клара кръстосва крака, улавя коляното си с две ръце и се люлее в такт с песента.

Защо ли плачеше тя преди това?

— Дай ми и една цигара, Монпти, — казва тя с внезапна веселост. — Тази от устата ти. Ти си завий друга.

Та всмуква веднъж, отдалечава цигарата предпазливо и издухва от устата си едно голямо кълбо тютюнев дим.

— Искам да те питам нещо, Монпти, ако ще ми отговориш искрено.

— Моля.

— Защо чака толкова дълго време преди да ме целунеш?

Тя ми задава този въпрос след осемдневно познанство.

— Ти ми каза да се държа прилично.

— Тъй ли? Разбира се, разбира се.

Лека жена ли е тя… или ме обича, може би, и затова смята всичко това за естествено? Във всеки случай аз се държа като идиот.

Внезапно осветлението се запалва.

— Ах! — идва едновременното ехо от съседните стаи.

Трябва да добавя тука: с тази икономия Муши-очи губи пари. Човек винаги опитва дали лампата гори или не, и после обикновено оставя ключа обърнат надолу. Тогава си излиза — и с мене се е случвало — и се връща към среднощ. В това време лампата свети в стаята от пет часа след обед до среднощ.

— Ще сваря чай, Ана-Клара.

— Много мило от твоя страна. Да ти помогна ли?

— Не. Ти само седи. Толкова е хубаво, като си ти тука. Толкова прелестна картина си, тъй седнала на креслото. Като те виждам, добивам сила да сваря чая.

Докато наливам чая, тя ми казва:

— За какво ни са две чаши?

— И аз искам малко чай, как мислиш ти?

— Глупаче. Една чаша ни стига на двама ни. Ще пием по ред. Ти се разположи сега хубаво на креслото, пък аз ще седна на коленете ти, но внимавай да не разлееш чая отгоре ми.

Тя казва всичко това толкова естествено, сякаш казва: „Нямаш ли някое огледало, искам да си оправя косата“.

Тя се плъзва полека върху коленете ми и се сгушва в мене. Обляга си страната върху моето рамо и си слага ръцете около врата ми.

— Хайде да играем на гълъби.

— Каква е тази игра?

— Аз ще те храня… ей тъй. Отхапи хляба от устата ми. Ах ти, глупаче, ето че разля чая.

— Недей ми се сърди.

— Не, разбира се!

— Ана-Клара, този чай е ужасен.

— Страшен. Мирише на какао; да го оставим. Какво да правим сега? Разкажи ми нещо.

— Не ти ли е много горещо при камината?

Тя става без нито една дума и сяда на леглото. Каква фигура!

Господин Жак, вторият ми съсед, виква:

— Какво става, Люсиен, няма ли да си свалиш шапката?

— Ана-Клара, няма ли да ми станеш другарка?

— Ами че да, разбира се, глупаче.

— Искам да кажа… съвсем.

Тя мълчи.

— Искаш ли?

— Хм…

Угасвам лампата.

— Обичаш ли ме? — пита тя и улавя лицето ми с две ръце.

— Толкова много те обичам… мила моя… сладка моя… моя…

— Веднага запали лампата!

Запалвам лампата.

— Сърдиш ли ми се? — пита тя разкаяна.

— Защо?

— Не искам. Размислих.

— Защо не искаш? Аз те обичам много. Нали ти го казах?

— Аз съм още невинна… Много ли ми се сърдиш?

— Не, разбира се!

— Да, сърдиш ми се, пък аз не искам да ми се сърдиш. Угаси лампата.

Угасям я.

— Чакай, Монпти. Боже мой, смешно е. Идва ми да се разплача. Не ме пипай. Боже мой! Боже мой! Не, най-добре запали пак лампата.

— Не.

— Чакай малко, най-напред да си съблека роклята.

В тъмнината чувам шумолене на дрехи, после тишина.

— Къде си? Какво правиш?

— Не мога да намеря ключа.

— Какво току бърникаш ключа.

По едно време тя го намира и запалва лампата.

Ана-Клара стои пред мене напълно облечена; сложила си е даже и шапката.

— Защо си облякла всичко?

— Защото си отивам. Трябва да си отида. Сега, веднага.

— Не ме ли обичаш?

— Обичам те, разбира се… но не мога. Не трябваше да идвам тука, аз си знаех какво ще стане. Не е твоя вината; който е измислил чая, трябва да го заколя.

Тя току отваря чантата си нервно и пак я затваря.

— За какво мислиш, Монпти?

— Ти си играеш с мене, не ме обичаш.

— Ако не те обичах, нямаше да бъда тук сега.

Внезапно тя коленичи пред мене.

— Ти не бива да имаш толкова лошо мнение за мене. Още не съм могла да свикна с тебе. Ела да ме изпратиш до вкъщи. Не можем да стоим тук, опасно е. Но ти ме обичаш въпреки това, нали?