Ърнест Томпсън Сетън
Мустангът раванлия ^[0] (1)

I

Калон тръшна седлото си върху прашната земя, пусна конете на свобода и като подрънкваше с шпори, влезе в къщата.

— Какво става с обяда? — попита той.

— След седемнадесет минути — отвърна готвачът и погледна часовника си с вид на началник-гара, макар че този изблик на точност никога досега не беше изразяван на дело.

— Как вървят работите в Перико? — попита приятелят на Джо.

— Като по масло — отговори Джо. — Добитъкът изглежда екстра, телетата са много.

— Видях онова стадо мустанги, което ходи на водопой при Антилопските извори. Имаше и две жребчета. Едното малко и черно, истински красавец, роден раванлия. Преследвах ги една-две мили, а той през цялото време водеше стадото и все бягаше в тръс. Така за развлечение подгоних конете и, кълна ти се, не успях да го накарам да промени хода си.

— А по пътя не сръбна ли нещичко? — попита недоверчиво Скарт.

— Я стига, Скарт. При последния бас нали ти лази на четири крака! Пак ще имаш тази възможност.

— Обяд! — извика готвачът и разговорът секна.

На другия ден подкараха добитъка към други пасища и забравиха мустангите.

Следващата година отново минаха през същите места на Ню Мексико и отново видяха стадото мустанги. Черното жребче сега беше вран годинак с тънки, стройни крака и лъскави хълбоци и много от мъжете видяха със собствените си очи неговата чудноватост — мустангът беше роден раванлия.

Джо също беше там. Внезапно му хрумна мисълта, че няма да е лошо да притежава кончето. За някой жител на Изтока тази мисъл не би прозвучала изумително или чудновато, но на Запад, където необязденият кон струва 5 долара, а обикновеният ездови — 15–20, през ума на обикновения каубой и не минава мисълта да поиска да притежава мустанг. Мустангите трудно се хващат, а когато ги хванеш, си остават просто диви животни, напълно безполезни и неопитомяеми докрай. Немалко скотовъдци даже стрелят по всеки срещнат мустанг, защото те не само че са излишно бреме за пасищата, но обикновено подмамват домашните коне, които свикват бързо с дивия живот и след това остават завинаги загубени.

Дивият Джо Калон познаваше превъзходно конете и всички техни особености.

— Никога не съм виждал — казваше той — бял кон да не е кротък, дорестият да не е нервозен, а червено-кафявият да не е добър, ако е обязден, както трябва, но враният кон е здрав като чилик и лош като дявол. Да имаше нокти, щеше да е по-зъл от всичките лъвове на пророк Данаил.

И така, ако мустангът е безполезно и вредно животно, а черният мустанг — десеторно по-лош и безполезен, тогава приятелят на Джо не виждаше никакъв смисъл в желанието му да хване годинака, както, по всичко изглеждаше, искаше да направи сега. През тази година обаче на Джо не се удаде възможност да опита.

Като прост кравар той получаваше 25 долара на месец и през цялото време беше зает. Като повечето свои другари и той мечтаеше за ранчо и собствено стадо. Неговото клеймо със зловещ вид на решетка беше вече регистрирано в Санта Фе. От рогатия добитък обаче го носеше единствено една стара крава, което му даваше законното право да поставя своето клеймо на всяко недамгосано животно (т.е. животно без клеймо), което можеше да намери.

Всяка есен, след като се разплащаха, Джо не устояваше на изкушението да прескочи заедно с момчетата до града и да се позабавляват, „докато стигнат парите“. Ето защо цялото му имущество се състоеше единствено от постелята и старата крава. Той се надяваше да направи някой сполучлив ход, който да му даде възможност за бързо забогатяване, и когато го осени мисълта, че враният мустанг ще му донесе щастие, той зачака удобен случай „да се опита“.

С говедата обикаляха чак до Канадската река, а есента се върнаха край хълмовете Дон Карлос, така че Джо не видя повече мустанга раванлия, макар и навсякъде да чуваше да се говори за него, защото кончето, вече силен почти тригодишен кон, се беше прочуло из цялата област.

Антилопските извори се намират точно в средата на голяма открита равнина. Когато водата е в изобилие, тя се разлива в малко езерце, оградено от пояс острица, а когато спадне, наоколо остава широка плоска ивица от черна кал, на места с бели петна сол, и изворчето остава в средата като гьолче вода. В него нищо не се влива, от него не изтича и нищо, но въпреки това водата е много хубава. Това е единственото място за водопой на цели мили разстояние.

Тази равнина, или прерия, както биха я нарекли горе на север, беше любимото пасище на врания жребец, макар че тук пасяха много стада домашни коне и говеда. Най-често срещаното клеймо по животните беше кръстосаното L с F. Управителят и притежателят на тези земи — Фостър, беше предприемчив човек. Той смяташе, че ако развъжда по-добра порода говеда и коне в областта, и доходите ще са по-високи. Един от големите му рискове бяха десетте кобили мелези, добре сложени и с очи на сърни. Пред тях дребните понита изглеждаха жалки и недохранени представители на изродена и съвсем различна порода.

Една от кобилите стоеше в конюшнята, за да я използуват, а останалите девет, след като отбиха жребчетата, тръгнаха да обикалят свободно наоколо.

Конят притежава превъзходен инстинкт да открива пътя към най-добрите пасища и деветте кобили се отправиха, разбира се, към прерията и Антилопските извори, които се намираха на 20 мили в южна посока. Когато към края на лятото Фостър отиде да ги наобиколи, лесно намери деветте кобили, но с тях, охраняващ ги с чувство, много по-голямо от обикновеното приятелство, се навърташе чер като въглен жребец. Той се изправяше на задни крака и кръжеше майсторски около стадото. Смолисто черната му кожа контрастираше силно на златисти кожи на кобилите от неговия харем.

Кротките кобили много лесно можеха да се подкарат обратно към къщи, ако я нямаше тази нова и неочаквана пречка. Враният жребец като че побесня. Той зарази със своята дивост и кобилите и като летеше насам-натам, подкара цялото стадо в галоп в желаната от него посока. Те профучаха напред и без усилие изоставиха зад себе си дребните понита с качилите се върху тях хора.

Мъжете се вбесиха и накрая вдигнаха пушки и зачакаха удобен момент да застрелят „проклетия жребец“. Това не им се удаваше, защото шансът да застрелят някоя кобила беше 9 към 1. Целият ден премина в безплодни опити. Раванлията, понеже точа беше той, държеше цялото си семейство вкупом и скоро изчезна сред пясъчните дюни на юг. Скотовъдците се отправиха към къщи върху изморените си понита, като намираха слабо удовлетворение в клетвата да отмъстят на виновника за своите неуспехи.

Най-неприятното беше това, че един-два подобни случая положително щяха да накарат кобилите да подивеят като мустанга, а по всичко личеше, че няма начин да ги предпазят от него.

Учените са на различно мнение по въпроса за силата на красотата и на смелостта сред низшите животни при спечелване на женското възхищение. Но дали възхищението или смелостта са основни, не се знае; сигурно е само, че някое диво животно с необикновени дарби скоро спечелва много последователки от харемите на своите съперници. Големият вран кон с мастилената глава и опашка и с блестящо зелените очи се разпореждаше пълновластно в тази област и непрестанно увеличаваше своите последователки от най-различни стада, докато стадото му започна да наброява около 20 кобили. Повечето бяха кротки женски понита, но сред всички се открояваше чудесната група на деветте кобили. Животните от това стадо се държаха винаги вкупом и се охраняваха така енергично и ревниво, че хората смятаха всяка попаднала в него кобила за окончателно изгубена. Скотовъдците скоро разбраха, че в тяхната област се е заселил мустанг, който им нанася повече вреди, отколкото всичко останало, взето заедно.