Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Springfield Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara(2012)

Издание:

Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк

 

Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева

Редактор: Юлия Илиева

Художник на корицата: Петър Кръстев

Художник-редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Шокова

Коректор: Юлиана Трендафилова

ИК „Земиздат“

История

  1. —Добавяне

V

Тип, пленникът, най-слабичкото от всички лисичета, наследи сега цялата й любов. Пуснаха кучетата да пазят кокошките. Наетият от чичо човек имаше нареждане да застреля старата лисица в момента, в който я зърне, също и аз, но аз реших никога да не я видя. Кокоши глави, каквито лисиците обичат много, а кучетата не се и докосват до тях, бяха разхвърляни и напръскани с отрова из гората. Единственият път към двора, където стоеше вързан Тип, след като се преодолееха всички други препятствия, минаваше през купчината дърва. И въпреки това всяка нощ старата Свадливка идваше да кърми своето малко и да му носи току-що убити кокошки и дивеч. Виждах я отново и отново. Сега тя идваше, без да чака недоволния писък на пленника.

На втората нощ от пленничеството дочух дрънчене на верига и разбрах, че старата лисица е пристигнала, и че сериозно се е захванала да копае дупка край колибката на малкото. Когато дупката я скриваше до половината, тя напъха в нея цялата хлабава част от веригата и после я затрупа с пръст. След това, смятайки, че е успяла да се отърве от веригата, тя сграбчи малкия Тип за врата и се извърна да се втурне нагоре по купчината дърва, но уви, лисичето отново й беше грубо изтръгнато.

Бедното малко лисиче! То заскимтя тъжно и пропълзя обратно в колибката. След половин час сред кучетата настана голяма олелия. По техния далечен лай откъм гората разбрах, че преследват Свадливка. Те отидоха на север, по посока на железопътната линия, и гласовете им престанаха да се чуват. На следната утрин ловното куче не се върна. Скоро узнахме защо. Лисиците отдавна бяха разбрали какво представлява железопътната линия, и за кратко време измислиха няколко начина да се възползват от нея. Единият от тях е да бягат дълго по траверсите, докато се появи влакът. Миризмата, която винаги слабо се задържа върху желязото, се унищожава напълно от влака, като винаги съществува възможност кучето да бъде убито от локомотива. Другият начин е по-сигурен, макар че е и много по-труден за изпълнение: кучетата се водят по траверсите на някой висок мост непосредствено пред самия влак. Тогава локомотивът ги застига на моста и там те със сигурност стават на парчета.

Тази хитрост е била приложена много умело. Долу под моста открихме разкъсаните останки на стария Рейнджър и разбрахме, че Свадливка най-сетне си беше отмъстила.

Още същата нощ лисицата се върна в двора, преди още изморените крака на кучето Спот да го бяха довели до вкъщи, уби нова кокошка, занесе я на Тип и легна запъхтяна до него, за да утоли жаждата му. Тя смяташе, че той няма друга храна, освен тази, която му носеше.

Именно тази кокошка издаде на чичо нощните й посещения.

Бях на страната на Свадливка и нямаше да участвувам в никакви нови планове за убийство. На следната нощ чичо сам дежури в продължение на цял час с пушка в ръка. После застудя, луната се скри зад облаците, той си спомни за някакви други важни работи и остави Ирландеца на мястото си. Ирландецът „се кокореше“, защото тишината и задължението му действуваха на нервите. Силното „банг-банг“ час по-късно ни показа, че барутът е отишъл напразно.

Сутринта установих, че и тази нощ Свадливка не беше пропуснала да навести малкото. Следната нощ отново завари чичо на пост, защото беше задигната още една кокошка. Скоро след като падна мракът, се чу един-единствен изстрел, но Свадливка изпусна дивеча, който носеше и избяга. Новият й опит тази нощ предизвика нов изстрел. Въпреки всичко на другия ден разбрах по блесналата част от веригата, че отново е идвала и че напразно се е мъчила часове наред да прегризе омразните окови.

Подобна смелост и непоколебима вярност бяха достойни за уважение, ако не и за нещо повече — във всеки случай следващата нощ нямаше никакъв ловец и царуваше пълна тишина. Имаше ли всичко това някакво значение? Дали, след като беше отпъждана на три пъти с изстрели щеше да направи нов опит да нахрани или да освободи своето пленено малко лисиче?

Щеше ли да се опита? У нея имаше майчина любов. През тази четвърта нощ, когато след неуверения вой на малкото се появи приличният на сянка силует върху купчината дърва, наблюдавах само аз. Сега не виждах да носи кокошки или някаква друга храна. Нима хитрата ловджийка най-сетне се беше предала? Дали не можеше вече да преследва дивеча за това свое единствено лисиче, или се научи да се осланя на храната на неговите тъмничари?

Не, тя беше далеч от всичко това. Великодушието и омразата на дивото животно майка бяха истински. Единствената й мисъл беше да го освободи. Тя беше изпитала всички познати средства, беше преодоляла всички опасности, за да се грижи за него и да му помогне да се освободи. Но всичко беше пропаднало.

Появи се като сянка и след миг изчезна. Тип се зае с нещо, което му беше донесла, приклекна, захруска и задъвка с апетит. Още докато ядеше, го проряза остра болка и той изпищя. Последва моментално гърчене и малкото лисиче умря.

Свадливка имаше силно развито майчино чувство, но една нейна мисъл беше по-силна. Тя познаваше много добре силата на отровата, познаваше отровните хапки и щеше да научи и малкото, ако беше доживяло, да ги познава и да се предпазва от тях. Накрая, когато трябваше да избира между окаяния му затворнически живот и внезапната смърт, тя заглуши майчиното чувство в гърдите си и го освободи чрез единственото останало средство.

 

 

Само когато земята се покрие със сняг, проверяваме жителите на гората. Настъпилата зима ми разказа, че Свадливка не кръстосва вече горите на Иъриндейл. Снегът не ми каза къде с отишла, а само че вече я няма.

Вероятно беше заминала в някое далечно леговище, оставила зад себе си спомените за убитите деца и другар. Или нарочно беше заминала далеч от тъжния живот като много други майки, след като напразно беше използувала всички средства да освободи своето малко лисиче, последното от всичките си деца.

Край