Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Springfield Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara(2012)

Издание:

Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк

 

Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева

Редактор: Юлия Илиева

Художник на корицата: Петър Кръстев

Художник-редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Шокова

Коректор: Юлиана Трендафилова

ИК „Земиздат“

История

  1. —Добавяне

I

Кокошките изчезваха тайнствено повече от месец и когато си отидох за лятната ваканция в Спрингфийлд, трябваше аз да открия причината. Справих се за кратко време. Птиците изчезваха една по една, преди да влязат в кокошарника или като излизаха оттам, което сваляше подозренията от скитниците и от съседите. Не ги смъкваха и от високите прътове, което изключваше участието на миещи мечки и бухали; не оставаха отчасти неизядени, значи не бяха виновни и невестулките, скунксовете и норките. Следователно обвинението падаше без всякакво съмнение върху лисицата.

Голямата борова гора на Иъриндейл се простираше на отсрещния бряг на реката и като огледах внимателно около по-долния бряг, открих няколко лисичи следи и едно ивичесто перо от наша плимутрокска кокошка. Заизкачвах се по отсрещния бряг, за да подиря повече доказателства, и дочух някъде зад мен силно грачене на гарвани. Обърнах се и видях как птиците връхлитаха върху нещо при брода. Погледнах от по-удобно място. Старата позната история. Крадецът викаше: „Дръжте крадеца!“ По средата на брода се виждаше лисица, която държеше нещо в устата — сигурно се връщаше от нашия двор с нова кокошка. Гарваните, макар и самите да са безсрамни крадци, са винаги първите, които крещят: „Дръжте крадеца!“ При това винаги са готови да вземат „подкуп“ под формата на дял от плячката, за да държат езика си зад зъбите.

Това беше сега техният дивеч. За да си отиде в къщи, лисицата трябваше да пресече реката, където беше изложена изцяло на главния удар на гарвановата сюрия. Тя се втурна към брода и без съмнение щеше да премине реката със своята плячка, ако не се включих и аз в атаката; лисицата изпусна кокошката, която беше вече умряла, и изчезна в гората.

Това голямо и редовно снабдяване с провизии, които носеха цели-целенички, можеше да означава само едно: пълна къща с малки лисичета. Заех се да ги открия. Същата вечер преминах реката с Рейнджър, моето ново куче, и навлязох в гората Иъриндейл. Веднага след като кучето започна да кръжи, дочухме от едно гъсто обрасло дефиле близо до нас краткото, остро лаене на лисица. Рейнджър веднага се спусна, попадна на прясна миризма и се понесе живо напред, докато гласът му се изгуби в далечината зад възвишението.

След около час се върна задъхан и запотен — августовската нощ беше топла, и легна в краката ми.

Почти в същия миг близо до нас се дочу същото лисиче „яп-юр-р-р“ и кучето се хвърли моментално отново.

Рейнджър потъна в тъмнината, залаял гръмогласно като ерихонска тръба, и се насочи право на север. Силното „бау-бау“ се превърна в „ау-ау“, после в едва доловимо „у-у“, докато най-сетне изчезна пълно. Сигурно се бяха отдалечили много, защото даже когато прилепих до земята ухото си, не долових нищо, макар че една миля не беше нищо особено за гръмогласния Рейнджър.

Докато чаках в тъмната гора, до ушите им долетяха мелодичните звуци на капеща вода: „тинк-танк-тенк-тинк, та-тинк — танк-тенк-тонк“.

Не знаех, че толкова близо има извор. В топлата вечер това беше приятно откритие. Звукът ме отведе до клона на един дъб, където открих причината. Каква нежна и мелодична песен, изпълнена с очарователен намек в една подобна нощ:

Тонк-танк-тенк-тинк,

та-тинк-а-тонк-а-танк-а-тинк-а,

та-та-тинк-танк-та-та-тонк-тинк.

Това беше „водната песен“ на бухала.

Неочаквано чух дълбоко хрипкаво дишане и шумолене на листа, по което разбрах, че Рейнджър се е върнал. Беше пребит от умора: езикът му висеше почти до земята, целият бе покрит с пяна, хълбоците му се надигаха и отпускаха, а от гърдите и от страните му се ръсеха капки пяна. Той спря за миг тежкото си дишане, лизна предано ръката ми и се отпусна тежко върху листата. Всички звуци се удавиха в шумното му дишане.

Но онова пълно с лъжливи надежди „яп-юр-р-р“ отново се чу на няколко крачки от нас и изведнъж неговото значение ми стана ясно.

Намирахме се близо до леговище с малки лисичета и възрастните се опитваха по ред да ни отпращат встрани.

Падна късна нощ и ние се прибрахме в къщи с чувството, че почти сме открили загадката.