Ърнест Томпсън Сетън
Легенда за белия северен елен (3)

III

Колко често съдбата на царствата се е намирала в ръцете на деца или пък е била поверявана на животно! Вълчица откърмила Римската империя. Казват, че едно мушитрънче, като закълвало трохички върху изпънатата кожа на един барабан, повдигнало Оранжевата армия, която сгромолясала режима на Стюърт в Англия. Не е за учудване тогава, че съдбата на Норвегия беше поверена на един прекрасен елен и че тролът върху воденичното колело имаше основание за своята песен.

Трудни бяха онези времена за Скандинавия. Зли хора, предатели по душа, сееха разкол между двама братя: Швеция и Норвегия. „Долу съюзът!“ се превърна във всеизвестен лозунг.

О, неразумни люде! Ако можехте само да се озовете край воденичното колело на Свегум и да чуете песента на трола:

Лъвът и Гарванът Мечока

на разстояние държаха;

но той и с двамата се справи,

понеже те се горещяха.

Из цяла Норвегия се носеха заплахи за гражданска война, за борба, за независимост. Пререждаха се повече или по-малко тайни събрания и на всяко от тях се появяваше словоохотлив човек с пълни джобове, който раздухваше грешките на страната и обещаваше помощ от някаква чужда и непобедима страна, ако хората покажеха, че смятат да се бият за свободата. Никой не споменаваше открито тази сила. Не беше и необходимо; тя се чувствуваше и се разбираше навсякъде. Истинските патриоти започнаха да вярват в това. Страната им беше онеправдана. Ето човека, който можеше да я оправи. Хора, чиято чест беше под всякакво съмнение, станаха тайни агенти на тази сила. Държавата беше разединена и подкопана; обществото се заплете в заговори. Кралят стоеше безпомощен, макар и единственото му желание да беше благоденствието на народа. Честен и праволинеен, какво можеше да направи той срещу тези големи машинации? Самите му най-близки съветници се корумпираха чрез криворазбрания патриотизъм. Мисълта, че може да са играчка в ръцете на чужденеца, разбира се, никога и не мина през главата на тези лековерници — поне на обикновените хора. Един-двама изпитани, избрани и купени от изпечения неприятел знаеха истинската цел, която се преследваше. Всичко оглавяваше Боргревинк от Нордланд. Човек с необикновени качества, член на Стортинга^[1], роден водач, той отдавна можеше да стане министър-председател, ако не съществуваше недоверието, вдъхвано от няколко безпринципни връзки. Озлобен от недооценяването, заслепен от своето честолюбие, той беше като заредено оръжие, когато го откри чуждият агент. В началото неговият патриотизъм трябваше да се разводни, но тази грижа се размина с продължението на играта и по всяка вероятност от цялата, стигнала твърде далеч конспирация единствен той беше готов да нанесе удар по Съюза за изгода на чужденеца.

Плановете се доизпипваха, офицерите от армията тайно се заблуждаваха и се вербуваха с благовидни разговори за „грешките в тяхната страна“ и всеки успех все по-сигурно изтикваше напред Боргревинк, докато между него и „спасителя“ се разрази остър спор по въпроса за възнаграждението. Те можеха да поделят несметни богатства, но кралската власт — никога. Спорът се изостряше. Боргревинк продължаваше да посещава всички събрания, но се стремеше непрестанно да концентрира цялата власт в свои ръце и даже беше готов, ако се наложеше, да сподели и възгледите на поддръжниците на краля, само и само да осъществи своята амбиция. Измяната на неговите последователи щеше да заплати собствената му сигурност. Трябваха му доказателства и той се запретна да събира подписи под една декларация, която просто беше открито признание за предателство. Преди събранието в Лерсдалсорен той беше измамил вече много водачи да я подпишат. Те се срещнаха в началото на зимата, около двадесет патриоти, някои от тях хора с положение, всички умни и силни. Тук, в малкия и задушен салон те крояха планове, разискваха, разпитваха. В затопленото помещение се изказваха велики надежди, предвиждаха се велики дела.

Навън в зимната нощ до оградата беше впрегнат в шейна голям бял елен. Той лежеше с извита назад глава, спокоен, без да мисли за нищо, също като заспало добиче. Кой щеше да реши съдбата на нацията: големите мислители в стаята или заспалото отвън „добиче“? Кое изглеждаше по-важно за Израел: брадатите съветници в шатрата на цар Саул или чистосърдечното овчарче, хвърлящо камъчета през потока при Ветлеем? В Лерсдалсорен стана това, което се случва навсякъде. Подмамени от красноречивата правдоподобност в думите на Боргревинк, всички пъхнаха главите си в торбата и предадоха живота и страната си в негови ръце. В това предателско чудовище всички виждаха истински ангел на себеотрицателен патриотизъм. Всички ли? Не, не всички. Там присъствуваше и старият Свегум. Той не умееше нито да чете, нито да пише. Така се извини, загдето не подписа. Той не можеше да прочете и една буквичка, но знаеше да разчита сърцата на хората. Когато събранието свърши, той пошушна на Аксел Танберг:

— И неговото име ли е на тази хартийка?

— Не е — отвърна Аксел и трепна при тази мисъл.

— Не вярвам на този човек — рече тогава Свегум. — В Нистуен трябва да узнаят за това.

Там щеше да се състои истински важното събрание. Как да им се съобщи? Боргревинк заминаваше веднага за там със своите бързи коне.

Свегум запримига и кимна към завързания за оградата Сторбък. Боргревинк скочи в шейната и тръгна бързо. Енергичен човек си беше.

Свегум свали звънчетата от юздата, отвърза елена и седна в шейната. Той опъна юздата, подвикна на Сторбък и също се отправи към Нистуен. Бързоногите коне биха тръгнали с голяма скорост още от самото начало, но преди да изкачат източния хълм, Свегум трябваше да понамали ход, за да не ги настигне. Изчака, докато стигнаха завоя зад гората при Маристуен, после кривна встрани от пътя и подгони елена нагоре по замръзналата река. Този път беше по-дълъг, но единствено по него можеше да пристигне преди тях.

„Друс, хрус, хрус, хрус“ — се чуваше равномерно изпод големите копита на елена, придружено от също така равномерното свистене на издишвания от гърдите му въздух. Високо отляво до ушите им долитаха песента на окачените на конете звънчета и подвикванията на кочияша на Боргревинк, който по заповед караше много бързо към Нистуен.

Шосето беше широко и гладко, а пътят през речното корито — дълъг и неравен. Когато обаче Боргревинк пристигна в Нистуен след четири часа, там сред тълпата имаше един човек, който беше видял току-що в Лерсдалсорен. Човекът сякаш не му обръщаше внимание, макар че нищо не убягваше от погледа му.

В Нистуен никой не желаеше да подпише. Някой ги беше предупредил. Това беше много сериозно и в такъв критичен момент можеше да се окаже фатално. След като обмисли всичко, Боргревинк насочи подозренията си към Свегум, стария глупак, който не можеше да напише името си в Лерсдалсорен. Но как се беше добрал дотук преди него, след като разполагаше с такива бързи коне!

Тази нощ в Нистуен имаше танци. Необходими бяха, с тях маскираха събранието. Именно по време на събранието Боргревинк научи за бързия бял елен.

Пътуването му до Нистуен се беше провалило благодарение на скоростта на белия елен. Сега Боргревинк трябваше да пристигне в Берген, преди и там да беше отишла същата вест, инак всичко пропадаше. Съществуваше само един сигурен начин да се отиде там, преди който и да е друг. Не беше чудно вече да бяха изпратили вест от Лерсдалсорен. Въпреки всичко Боргревинк можеше да замине и ако се наложеше, да се спаси с цената на цяла Норвегия само при условие, че тръгне с белия елен. Не успяха да му откажат. Не беше от онези, които се отказват от взетото решение, макар че се наложи да използува цялото влияние, което все още имаше, за да склони стария Свегум. Еленът спеше спокойно в обора, когато Свегум влезе да го изведе. Той се изправи лениво, първо със задните крака, изпъна единия, после и другия крак и през цялото време се удряше с опашката по гърба, след това отърси попадналото сено върху огромните му, подобни на клони рога и тръгна бавно след Свегум със затегнат оглавник. Толкова муден и сънен беше, че Боргревинк го ритна нетърпеливо, в отговор, на което еленът изръмжа късо. В същото време и Свегум го препреди най-откровено, но Боргревинк се отнесе надменно към двамата. Нанизът звънчета отново беше поставен, но Боргревинк поиска да ги свалят. Искаше да се придвижва тихо. Свегум не можеше да остане назад, когато любимият му елен вървеше напред, затова му определиха място в шейната, теглена от конете, която щеше да ги следва. Кочияшът на тази шейна получи тайно нареждане от своя господар да кара колкото може по-бавно.

След това с документи, които му даваха право да реши съдбата на много заблудени хора, със сатанински намерения в душата и със сили да ги изпълни, грабнал съдбините на Норвегия в ръцете си, Боргревинк се чувствуваше съвсем сигурен в шейната зад белия елен. На разсъмване той се понесе напред с гибелното си намерение.

По заповед на Свегум белият елен тръгна с няколко подскока, които подхвърлиха Боргревинк назад. Това го разгневи, но той преглътна своя гняв, като видя, че шейната с конете остана назад. Той подвикна и еленът побягна с равен ход. Широките му копита кънтяха при всяка крачка. В мразовитата утрин от ноздрите му излизаха струи пара. Предницата на шейната загреба на два пъти сняг и той се разпиля над човека и шейната и те побеляха. Големите очи на краля на елените блестяха радостно от удоволствието, което му доставяше движението, както и от надпреварата, тъй като песента на конските звънчета отзад постоянно заглъхваше.

Даже и опитният Боргревинк гледаше с възхищение благородното животно, което му беше създало толкова неприятности предната нощ, а сега предостави бързината си на неговите цели. Възнамеряваше да пристигне по възможност часове преди шейната с конете.

Те се носеха по виещия се нагоре път, също като че се спускаха надолу. Настроението на водача се повиши от чудесната скорост. Снегът свистеше непрестанно под носа на шейната, а хрускането под копитата на литналия елен наподобяваше скърцане с огромни зъби. Стигнаха равното място между хълма на Нистуен и къщата на Деилкарл и когато профучаха в зората на деня, малкият Карл, надникнал случайно през прозореца, зърна огромния бял елен впрегнат в бяла шейна с бял водач, също както в приказките за великаните, плесна с ръце и възкликна:

— Ах, колко интересно!

Но когато неговият дядо съгледа за миг бялото чудо, което премина, без да се отрони и звън от звънче, почувствува как по гърба му полазиха тръпки, затова се върна и запали свещта, която държеше до прозореца, докато слънцето се изкачи високо на небето. Това без съмнение беше Сторбък от Йотунхейм.

Еленът профуча напред, а водачът опъваше юздите и мислеше единствено за Берген. Той плесна белия елен със свободния край за юздата. Еленът изръмжа три пъти силно, направи три големи скока и побягна още по-бързо. Когато минаваха край Дирскаур, изправен като същински каменен гигант, челото му се булеше в облаци, което предвещаваше скорошна буря. Еленът разбра това. Той подуши и погледна с неспокоен поглед небето, даже понамали малко скоростта си, но Боргревинк изкрещя на бягащото животно, макар че то се движеше като никое друго, и го заудря един, два, три пъти… Шейната подскочи като малка лодка, попаднала в кипналата диря на презокеански параход. Очите на елена кървясаха и Боргревинк едва успяваше да се държи в шейната. Милите просто се топяха под тях, когато се показа мостчето на Свегум. Задуха буреносен вятър и изведнъж се появи тролът. Никой не знае откъде дойде, но той стоеше там, подскачаше върху камъка и пееше:

Норвежката участ и норвежкото щастие,

на домашния Трол и елена прекрасен.

Те се появиха по криволичещия път. Когато минаваха завоя, шейната се поднесе. Дочул гласа от моста, еленът отпусна уши и забави ход. Боргревинк не разбра нищо и го удари жестоко. В очите на Сторбък блесна кървава светлина. Той изпръхтя гневно, разтърси огромните си рога, но не спря, за да отмъсти за удара. Имаше други, много по-големи възможности за отмъщение. Той продължи да бяга както преди, но от този момент Боргревинк загуби всякакъв контрол над него. Гласът, в които трябваше да се вслушва еленът, остана назад. Те връхлетяха встрани от пътя, преди още да стигнат моста. Шейната се преобърна, но после се изправи и Боргревинк неминуемо щеше да бъде изхвърлен и убит на място, ако не бяха коланите. Като че цялото проклятие на Норвегия се беше струпало върху шейната. Изподраскан и понатъртен, Боргревинк се поизправи. Тролът от моста скочи леко върху главата на елена, хвана се за рогата и започна да подскача и да пее своята стара и все пак нова песен:

Най-сетне! О, ден честит,

позорът норвежки изтрит!

Ужас и безумие обзеха Боргревинк. Той зашиба още по-яростно елена, заподскачал в навалялия сняг, и непрестанно се опитваше да го подчини на волята си. От страх изгуби присъствие на духа. Извади ножа си, за да пререже сухожилията на елена, но един удар на копитата го изби от ръката му. По пътя те се бяха движили много по-бавно, отколкото сега. Еленът не бягаше в равен тръс, а с бесни подскоци, огромни скокове, докато жалкият Боргревинк, завързан за шейната, сам и безпомощен в скроения от него план, крещеше, проклинаше и се молеше. Еленът бягаше лудешката с кървясали очи, устремен нагоре по скалистия склон, нагоре към назъбения буреносен Хойфелд, прехвърляше хълмовете, както буревестникът прелита над разпенените вълни, плъзгаше се леко по равните места, както птицата се рее над брега. Той следваше пътя, по който беше вървял след своята майка с още неукрепналите си крачка, нагоре от яза на Ванд. Следваше познатия стар път, по който беше вървял цели пет години, където белокрилата Райп отлита встрани, където се издига черната скала, побеляла на върха, почти заприщила небето, там „където северните елени намират отговор на своите загадки“.

Напред, подобно на малки снежни цветчета, които изпраща буреносният вятър, преди да се разрази бурята, напред, подобно на виелица над плещите на Сулетинд, над коленете на Торхолменбра — гигантите, които седят до вратата. По-бързо, отколкото би могъл да тръгне подире му човек или животно — нагоре, нагоре и пак нагоре. Никой не ги видя, освен един гарван, който се спусна към тях. Летя така, както не е летял досега нито един на гарван и трола, същия трол, който някога пееше край яза на Ванд, а сега пееше и танцуваше между рогата:

За Норвегия щастие, щастие —

белият Сторбък да язди!

Те преминаха Твиндехог като подгонена от вятъра мъгла над голи бърда, напред в мъглявата долина, напред към Йотунхейм, свърталището на злите духове, царството на вечния сняг. Следите им моментално се заличаваха от бушуващата буря, затова никой не разбра какво стана с тях.

Норвежците се разбудиха като от ужасен кошмар. Националната катастрофа беше избягната, нямаше осъдени на смърт, понеже нямаше и доказателства.

Единствената земна следа, останала от онова време, е нанизът сребърни звънчета, които Свегум беше свалил от шията на елена — звънчетата на победата, всяко едно летопис на триумфална победа. Когато разбра за случилото се, старият човек въздъхна и окачи на наниза последното звънче, най-голямото от всички останали.

Нищо повече не се чу, ни се видя от човека, който едва не продаде своята родина, нито от белия елен, които му попречи да стори това. Независимо от всичко онези, които живеят близо до Йотунхейм, говорят, че в бурни нощи, когато снегът лудува и вятърът вилнее из горите, понякога минавал със страхотна скорост огромен бял елен със страшни очи, повлякъл след себе си снежнобяла шейна с един нещастник, крещящ и побелял от нападалия отгоре му сняг. На главата на елена, между рогата, стоял белобрад трол, облечен в кафяви дрехи. Той се клатушкал, усмихвал се приятно и пеел:

За норвежкото щастие

и елена бял.

Същата песен като онази, която с пророческо прозрение беше пял край яза на Свегум в онзи далечен ден, когато брезите се кипреха в пролетна премяна и когато дойде голямата кошута с кротките очи, за да си отиде с едно малко бяло еленче, пристъпващо бавно и кротко край нея.