Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк (6)

VI

Това именно беше причината за последната голяма хайка, която организираха на Коледа, точно две години след смъртта на малкия Джим. Като че бяха събрали кучетата от цялата околност. Там бяха и трите впрегатни кучета (собственикът им смяташе тяхното участие за съществено), имаше догове, ловджийски кучета и цяла сюрия овчарски кучета и кучета без определена порода. Цяла сутрин претърсваха безуспешно гората на изток от Сент Бонифейс. По телефона обаче се получи известие, че следата, която търсеха, била забелязана близо до Асинибоинските гори, западно от града, затова след един час кучетата джавкаха по пресните следи на уинипегския вълк.

Всички се носеха устремно напред: сюрията кучета, пъстрата тълпа конници, сбирщината от пешаци — мъже и момчета. Гару не се страхуваше от кучетата, но знаеше, че хората имат пушки и са опасни. Той се отправи към тъмната линия на Асинибоинските гори, но конниците се разгърнаха из равнината и го принудиха да се върне назад. Той тръгна по дола на Колони Крийк и успя да избегне свистящите вече край него куршуми. После се упъти към една ограда от бодлива тел и като я премина се отърва за момент от конниците, но трябваше отново да следва дола, за да се пази от куршумите. Кучетата го наближиха. Всичко, което може би желаеше в момента, беше да го оставят насаме с тях — четиридесет или петдесет срещу един, както бяха сега, той не отказваше да се заеме с тях. Една източена като върлина хрътка, разчитайки на своята бързина, бягаше сега край него, но Гару я захапа отстрани и тя се търкулна върху снега. Конниците се принудиха да заобиколят доста, но сега гонеха вълка към града, затова към хайката непрестанно се присъединяваха нови хора и кучета.

Вълкът се насочи към кланицата, добре познато му място, и стрелбата престана, понеже къщите и хората се намираха много наблизо. Кучетата оградиха вълка така плътно, че вече не можеше да избяга. Той се огледа наоколо, търсейки прикритие на тила си за последната схватка, и като забеляза едно дървено мостче през някаква яма, скочи върху него, готов да посрещне кучетата. Мъжете донесоха лостове и разрушиха моста. Вълкът скочи долу, уверен, че краят му вече е настъпил, готов да го посрещне, изпълнен единствено с желание да умре достойно. Той стоеше за пръв път на дневна светлина пред всички свои неприятели — загадъчният палач на кучетата, безплътният глас на горите на Сент Бонифейс, легендарният уинипегски вълк.