Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк (5)

V

Нинет се роди в пустинята също като своята майка индианка, а сивите си очи наследи от баща си, който беше нормандец. Сега беше прелестна шестнадесетгодишна девойка, първа красавица в цялата околност. Само да искаше, можеше да се омъжи за най-богатия и най-улегнал мъж, но своенравна като всички жени, тя направи избраник на сърцето си онзи нехранимайко Пол де Рош. Голям красавец, добър танцьор и нелош цигулар, Пол Свирчото получаваше покани за всички веселия, но си беше непоправим пияница, а даже се говореше, че надолу из Канада имал жена. Ето защо Рено постъпи правилно, като го прогони, когато поиска ръката на дъщеря му, макар и да не постигна нищо с това. Покорна във всичко друго, Нинет не искаше да се откаже от своя любим. В същия ден, в който баща й го прогони, тя обеща на Пол да се срещнат в гората, на отсрещния бряг на реката. Като добра католичка тя лесно уреди срещата, защото пътят до църквата през леда беше много по-къс от обиколния през моста. Докато прекосяваше заснежената гора за мястото на срещата, тя забеляза, че зад нея се движи огромно сиво куче. То й се стори съвсем дружелюбно и детето (защото тя все още беше дете) не се уплаши, но когато пристигна до мястото, където я чакаше Пол, сивото куче заръмжа и се хвърли напред. Пол хвърли бърз поглед и разбра, че това е огромен сив вълк, а после побягна като последен страхливец, какъвто в същност си и беше. По-късно обясняваше, че бил изтичал да си вземе пушката. Изглежда, не си спомняше къде е, тъй като се покатери на най-близкото дърво да я търси. Междувременно Нинет изтича обратно през леда да съобщи на приятелите на Пол за надвисналата над него опасност. Като не откри никакво огнестрелно оръжие горе на дървото, храбрият любовник измайстори копие, като привърза ножа си към един клон, и така успя да нанесе болезнена рана върху главата на вълка. Сивият звяр изрева ужасно, но се отдръпна на почтително разстояние, като не скриваше намеренията си да чака, докато мъжът не слезе от дървото. Приближаващата тълпа обаче промени решението му и той си отиде.

За Пол беше по-лесно да обясни своето поведение на Нинет, отколкото, на когото и да е друг. Той все още беше неин любим, но така безвъзвратно развали отношенията си с баща й, че решиха да се оженят тайно веднага след като той се върне от Форт Александър, където го пращаше с шейна и с кучета компанията. Собственикът се гордееше много със своите тренирани кучета — три впрегатни кучета с рунтави и завити опашки, големи и силни като телета, но жестоки и необуздани като пирати. Пол трябваше да превози с тях от Форт Гери до Форт Александър няколко важни пакета. Беше опитен в каране на шейна с кучета, което обикновено говори за коравосърдечност. Рано сутринта той се спусна радостен надолу по реката, като изпи обичайните си няколко чаши уиски. Пол смяташе да се забави една седмица и после със спечелените двадесет долара да извърши замислената тайна сватба. Той се носеше бързо по замръзналата река. Едрите кучета теглеха бързо, но с нежелание шейната, а Пол размахваше дългия бич и викаше:

— Allez, allez, marchez^[1]!

Те профучаха край колибата на Рено и като плющеше с бича и бягаше зад шейната, Пол махна с ръка на застаналата до вратата Нинет. Шейната с намусените кучета и с пияния водач се скри зад завоя и повече никой не видя Пол Свирчото.

Едно по едно кучетата се завърнаха още същата вечер във Форт Гери. Бяха опръскани със замръзнали капки кръв и ранени на няколко места. Странно наистина, но никак не бяха гладни.

По следите се отправиха хора и скоро откриха пакетите, разхвърляни непокътнати върху леда. Останките от шейната се пилееха на около миля и повече нагоре по реката; недалеч от пакетите се намериха части от дрехите на Свирчото.

Стана съвсем ясно, че кучетата бяха убили и изяли своя водач.

Собственикът им се развълнува ужасно от произшествието, което можеше да му струва всичките кучета. Той не повярва на това, което се говореше, и реши сам да провери обстоятелствата. Избраха Рено да го придружава и само след три мили Рено посочи големи следи, които пресичаха реката от източния към западния бряг и вървяха непосредствено след шейната. Рено ги проследи по източния бряг, на около една миля назад, и забеляза, че животното се е движило бавно, когато кучетата са се движели бавно, и е бягало, когато кучетата са бягали. После се обърна към собственика на кучетата и каза на развален английски език:

— Голямо вълк, цялото време ходело след шейна!

Тогава тръгнаха по следата към западния бряг на реката. На две мили над Килдонанските гори вълкът беше спрял да тича и с по-бавни крачки беше изминал няколко ярда по оставените от плазовете на шейната следи, след което беше поел към гората.

— Пол изпуснал тук нещо, може би пакет, и вълкът подушило. Той разбрало, че в шейна седи Пол, който разцепил му главата.

На една миля по-нататък вълкът вече беше бягал непосредствено зад шейната. Тук следата на човека изчезваше, защото се е метнал на шейната и е подгонил кучетата с бича. Точно тук е изхвърлил и пакетите, за да облекчи шейната. Ето защо всичко беше пръснато върху леда. Как само са подскачали кучетата под ударите на бича! Ето и ножа на Свирчото в снега. Сигурно го е изпуснал, когато се е опитвал да се защити от вълка. А тук, какво е това! Вълчите следи се губеха, макар и шейната да беше продължила лудешкия си бяг напред. Вълкът е скочил върху шейната. Обзети от ужас, кучетата са се понесли още по-бързо напред, но в шейната зад тях се е извършвало едно възмездие. Всичко е свършило за миг; двамата са се претърколили в снега; следите на вълка отново се появяваха откъм източната страна и този път водеха към гората. Шейната се е отклонила към западния бряг, където след половин миля се е закачила на един корен и се е разбила.

Снегът разказа също така на Рено как кучетата, заплетени в тегличите, са се спречкали помежду си, после са разкъсали тегличите, пръснали са се на различни страни по замръзналата река, събрали са се отново при тялото на своя бивш тиранин и без много да му мислят, са го изяли.

Това говореше твърде лошо за кучетата, но все пак свалиха от тях обвинението за убийство. Явно, че всичко беше дело на вълка. Като се поокопити от обзелия го ужас, Рено въздъхна с облекчение и каза:

— Това Гару. Той спасило моя малка дъщеричка от този Пол. Винаги бил добро към деца.