Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк (2)

II

Един ден през юни 1880 г. Пол Свирчото, красивият безделник, който предпочиташе да ходи на лов, отколкото да се залови за някаква работа, бродеше с пушка из залесените брегове на Червената река, близо до Килдонан. Изведнъж той видя как от една дупка на брега изскочи сив вълк, гръмна наслуки и го уби. Пол изпрати кучето да разузнае и като се убеди, че в леговището няма друг голям вълк, пропълзя вътре и за свое най-голямо удивление и радост откри осем малки вълчета. Девет премии по десет долара! Колко ли прави всичко това? Навярно цяло състояние. Той заудря силно с една сопа и с помощта на своя рижав пес изби всички вълчета, освен едно. Съществува поверие, че убиването на последния член от животинска челяд носи нещастие. И така, Пол се упъти към града с кожите на старата вълчица и на седемте малки вълчета и с последното живо вълче.

Кръчмарят, в чийто джоб потънаха заменените срещу кожите долари, скоро получи и живото вълче. То израсна завързано за една верига, но гърдите и челюстите му се развиха толкова, че нито едно куче от града не можеше да се мери с него. Държаха го в двора, за да развлича посетителите, а развлечението обикновено се състоеше в това да насъскват кучетата да хапят затворника. Младият вълк биваше изпохапван и изподраскван до смърт, но винаги се оправяше, а с всеки месец броят на кучетата, които се осмеляваха да излизат насреща му, намаляваше. Животът му беше ужасно труден. В него проблясваше само едно-единствено пламъче на доброта и това беше растящата дружба между него и малкия Джими, сина на кръчмаря.

Своенравен малък пакостник, Джим държеше винаги на своето. Той обикна вълка, понеже уби едно куче, което го беше ухапало. Оттогава започна да храни вълка и да го гали, а вълкът отговори на всичко това, като му разрешаваше някои волности, които никой не дръзваше да проявява.

Бащата на Джим не беше образцов родител. Обикновено глезеше сина си, но понякога изпадаше в ярост и го биеше жестоко за най-малкото нещо. Детето бързо научи, че го бият не защото е направило беля, а защото е ядосало баща си. Ако следователно не му се мяркаше пред очите, докато му минеше гневът, нямаше от какво да се страхува. Един ден, когато бягаше пред баща си и търсеше къде да се скрие, Джим се втурна в колибата на вълка и неговият сив приятел, събуден най-безцеремонно, се обърна към вратата, показа два реда белоснежни зъби и съвсем ясно каза на бащата: „Да не смееш да го докоснеш!“

Хоган беше в състояние да застреля вълка и щеше да го стори, но имаше опасност да убие и сина си, затова ги остави на мира и след половин час вече се заливаше от смях. Оттогава, изпаднеше ли в опасност, малкият Джим се втурваше в колибата на вълка и като го видеха скрит зад гърба на свирепия пленник, хората разбираха, че е направил някоя пакост.

Първият принцип на Хоган беше: „По-голяма икономия в помощната работа.“ Ето защо имаше за „бюфетчик“ китаец. Той беше кротък и безобиден човечец, затова Пол де Рош го тормозеше без ни най-малко угризение на съвестта. Един ден, когато Хоган беше излязъл някъде, и китаецът работеше сам, пийналият вече Пол поиска да глътне нещо на кредит, но Тунг Линг, спазвайки нарежданията на господаря си, отказа да му даде. Неговото добродушно обяснение: „Не хубаво, кога не плаща“, вместо да изглади положението, накара Пол да се отдръпне с несигурни крачки от бара, за да отмъсти за нанесената му обида. Китаецът положително щеше да си изпати здравата, ако застаналият наблизо малък Джим не спъна изкусно Свирчото с една дълга сопа и не го просна на земята. Пол се изправи с мъка на крака, като се кълнеше, че Джим ще заплати за това с живота си. Детето се намираше близо до задната врата и веднага потърси убежище в колибата на вълка.

Като видя, че момчето има защитник, Пол взе дългата сопа и започна да дразни с нея вълка от почтително разстояние. Сивият звяр беснееше на края на желязната верига и макар че избягваше доста от жестоките удари, като улавяше сопата със зъби, много от тях попадаха отгоре му. Изведнъж Пол забеляза, че Джим, чийто език не преставаше нито за минутка да бърбори, опитва с неспокойни пръсти да отвърже вълка; той щеше скоро да успее, но му пречеше силата, с която вълкът опъваше веригата, инак да го бе развързал досега.

Мисълта, че може да се окаже сам в двора с огромното животно, което беше раздразнил толкова много, накара храбрия Пол да изтръпне от ужас.

До ушите му долетя гальовният глас на Джим:

— Потърпи, вълчо, дръпни се само мъничко назад и ще го получиш за обед. Само мъничко, добро вълче си ти!

Това беше напълно достатъчно. Свирчото изхвръкна моментално навън и затвори внимателно след себе си всички врати.

Така дружбата между Джим и неговия любимец укрепваше и колкото по-голям ставаше вълкът и усъвършенствуваше чудесните си природни качества, толкова по-често даваше доказателства за смъртната си омраза към дъхащите на уиски мъже и към всички кучета, причина за страданията му. Тази особеност, съчетана с голямата му любов към детето, а, изглежда, и към всички останали деца, растеше заедно с него и се превръщаше в характерна черта на неговия живот.