Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк (4)

IV

В начелото на зимата Джим се разболя. Вълкът виеше жално в двора — липсваше му малкият приятел, и накрая по настояване на момчето го пуснаха в стаята. И тук огромното диво куче, защото вълкът не е нищо друго, освен диво куче, продължи да дежури вярно край постелята на своя приятел.

В началото болестта изглеждаше невинна, затова всички останаха поразени от внезапно настъпилото усложнение. Три дни преди Коледа Джим почина. Никой друг не го оплака по-искрено от неговия Вълчо. Огромното сиво животно отвръщаше с жален вой на църковните камбани, когато на Бъдни вечер вървеше след погребалната процесия до гробището в Сент Бонифейс. Скоро се върна в двора зад кръчмата, но когато се опитаха да го завържат отново за веригата, прескочи дървената ограда и изчезна.

Към края на същата зима в една малка дървена къщичка на брега на реката се пресели старият ловец Рено заедно със своята красива дъщеря мелез Нинет. Той не знаеше нищо за Джим Хоган и затова остана много учуден, когато от двете страни на реката между Сент Бонифейс и Форт Гери откри всички следи. Той слушаше с любопитство и съмнение разказите на служителите от компанията на залива Хъдсън за заселилия се наоколо огромен сив вълк, който вечер влизал даже в самия град и особено обичал горичката около църквата на Сент Бонифейс.

Следващата година на Бъдни вечер, когато се разнесе камбанен звън както на погребението на Джим, от гората долетя самотен и печален вой, който почти убеди Рено в правотата на всички разкази. Той познаваше добре вълчите стонове: призива за помощ, любовната песен, самотния вой и рязкото предизвикателство за борба. Сега се носеше самотният вой.

Ловецът отиде до самия бряг на реката и отвърна със същия вой. Една тъмна сянка се отдели от отсрещната гора, прекоси заледената река и се насочи към седналия неподвижно на едно повалено дърво човек, сякаш сам превърнат сега в дърво. Сянката се доближи, започна да се върти около него и да го души, после в очите й блеснаха пламъчета, тя изръмжа като разсърдено куче и потъна отново в мрака.

Така Рено, а не след дълго и много други жители на града узнаха, че из улиците броди огромен сив вълк „три пъти по-голям от онзи, който държаха вързан за верига в двора на кръчмата на Хоган“. Същинска напаст за кучетата, той ги изтребваше при всеки възможен случай; говореше се даже, макар и никога да не беше доказано, че бил изял и не един пияница.

Ето какъв бил уинипегският вълк, който бях видял през онзи ден в заснежената гора. Тогава много ми се искаше да му се притека на помощ, като смятах, че всички шансове са против него, но онова, което научих впоследствие, промени становището ми. Не зная как е завършила тогава схватката, но зная добре, че след това са го виждали много пъти, докато от някои кучета не е останала и следа.

Нито един вълк не е имал такъв странен живот. Свободен да избере гората или прерията, той беше избрал пълния с ежедневни опасности живот в града — поне веднъж всяка седмица се намираше на косъм от смъртта, а смели дела извършваше всеки ден и отдъхваше от време на време само за минутка. Изпълнен с омраза към хората и с презрение към кучетата, той всеки ден гонеше кучетата и ги убиваше, независимо от това, дали бяха много, или сами, тормозеше пияниците, избягваше въоръжените хора, изучи капаните, а така също я отровите, по какъв начин, не може да се каже, но безспорно ги изучи, защото винаги успешно ги отбягваше или се отнасяше с презрение към тях.

Нямаше улица в Уинипег, която не познаваше; нямаше полицай в Уинипег, който да не беше виждал неговата бързо движеща се и подобна на сянка фигура в сивия утринен полумрак; нямаше куче в Уинипег, на което козината да не беше щръквала от ужас, когато предателският вятър носеше доказателства, че старият Гару се навърта някъде наблизо. Той водеше безкрайна война, а неприятел му беше целият свят. Но в тази потресаваща и полумистична хроника имаше едно нещо, което неизменно се повтаряше: „Гару никога не се държи зле с децата.“