Ърнест Томпсън Сетън
Уинипегският вълк (3)

III

По това време, тоест през есента на 1881 г., фермерите от Ку Апел недоволствуваха силно от това, че има много вълци в околността и че плячкосат стадата им. Отровата и капаните се оказаха безсилни и когато в уинипегския клуб се появи знатен немски гост и съобщи, че води няколко кучета, които много лесно можели да очистят цялата околност от вълците, всички го заслушаха с необикновен интерес. Скотовъдците много обичат лова и идеята да облекчат своята собствена работа, като сформират група кучета за преследване на вълците, им се струваше много примамлива.

Скоро немецът доведе два великолепни дога като представители на останалите му кучета, единият — бял, а другият — светло белезникав, изпъстрен с черни петна със странни разводнени очи, които допълваха впечатлението за изключителната му жестокост. Всяко едно от тези огромни кучета тежеше приблизително по 200 фунта^[1]. Имаха мускули като на тигри и когато немецът каза, че само тези две кучета са предостатъчни за най-големия вълк, всички му повярваха. Той обясни по следния начин метода им на ловуване:

— Трябва само да им покажете следата. Даже и да е от предния ден, веднага се спускат по нея. Нищо не може да ги заблуди. Колкото и да хитрува и да се крие вълкът, скоро го откриват. После приближават до него. Вълкът хуква да бяга, тогава белезникавият го захапва за крака, метва го ей така — и немецът подхвърли във въздуха късче хляб — и преди да падне отново на земята, бялото куче го хваща за главата, а другото за опашката и после го разкъсват надве, ей така.

Това звучеше много добре и всички изгаряха от желание да проверят кучетата на практика. Няколко от местните жители казаха, че най-вероятно сив вълк може да се открие при Асинибоин, и затова ловът беше организиран там. Търсиха обаче напразно цели три дни и когато мислеха да се откажат, някой подхвърли, че кръчмарят Хоган държи вързан за верига вълк, който може да купят евтино — колкото е наградата за убит вълк. Макар и малка по-голям от година, той беше напълно подходящ, за да може кучетата да покажат на какво са способни.

Цената на вълка веднага се покачи, когато собственикът разбра важността на случая, а освен това и „съвестта не му позволявала“. Съвестта му обаче моментално престана да говори, когато приеха предложената от него цена. Първата му грижа беше да отстрани малкия Джим от пътя си, като го изпрати с някаква поръчка до баба му, след което вкараха вълка в неговия сандък и го заковаха вътре. Натовариха го на фургон и го откараха в откритата прерия.

Едва удържаха кучетата, те просто напираха за бой веднага щом подушиха вълка. Няколко здравеняци ги държаха за каишките, докато откарат фургона на половин миля и изкарат с мъка вълка от сандъка. Отначало той стоеше уплашен и объркан. Не се опитваше да хапе, а само гледаше да се скрие. Когато разбра, че е свободен и че му дюдюкат и викат, той се спусна крадешком на юг, където местността беше по-разнообразна. В този миг пуснаха и кучетата. С яростен лай те се спуснаха след младия вълк. Мъжете ги окуражаваха със силни викове и препускаха след тях върху конете си. Още от самото начало пролича, че вълкът няма изгледи за спасение. Кучетата бягаха много по-бързо от него; бялото се носеше като същинска хрътка. Немецът беше ужасно доволен, че кучето хвърчеше като фурия през прерията и че с всяка секунда се приближаваше все повече до вълка. В полза на кучетата се предлагаха много басове, но нямаше кой да ги приеме. Единствените басове, които се приемаха, бяха за едното против другото куче. Сега младият вълк бягаше бързо, но след една миля бялото куче, което го следваше по петите, почти се изравни с него.

— Гледайте сега — извика немецът — как вълкът ще полети във въздуха!

Един миг двете животни бягаха едно до друго. После изведнъж се отдръпнаха, без някой да излети във въздуха, но бялото куче се претърколи на земята с ужасна рана на плешката; беше вече извън борбата, ако не и убито. След малко, разтворило уста, долетя и белезникавото куче. И тази схватка беше мигновена и загадъчна като първата. Животните едва се докоснаха. Сивият звяр отскочи встрани и главата му със светкавично движение се скри за миг. Белезникавото куче се олюля и показа окървавената си страна. Подтиквано от мъжете, то отново се хвърли в атака, но получи втора рана, която го научи да се държи настрани.

В това време се появи помощникът на немеца с четири още по-големи кучета. Пуснаха и тях, а въоръжените със сопи и ласа мъже приближиха да помогнат в унищожаването на вълка, когато през равнината пристигна малко момче, възседнало пони. То скочи на земята, промъкна се през образувалия се кръг от мъже и прегърна вълка през шията. Наричаше го „мили вълчо“, „скъпи вълчо“, а вълкът го ближеше по лицето и въртеше доволно опашка. Тогава детето обърна мокрото си от сълзи личице към тълпата и каза… Но по-добре да не споменавам какво каза. Беше едва на девет години, но много грубо, защото беше израснало в проста кръчма и беше усвоило успешно отвратителния език на този род заведения. То ругаеше мъжете поотделно и общо, ругаеше цялото им потекло, като не пощади дори и собствения си баща.

Ако някой възрастен мъж си позволеше такъв възмутителен и оскърбителен език, той неминуемо би бил линчуван. Но какво да се прави, когато всичко излизаше от устата на едно дете? В края на краищата мъжете постъпиха най-разумно. Те започнаха да се смеят силно, но не на себе си, защото никой не обича да се присмива на себе си, не, всички до един се надсмиваха на немеца, чиито великолепни кучета бяха сразени от един още недорасъл вълк.

Джим пъхна изпоцапания си, все още мокър от сълзите юмрук в момчешкия си джоб и между топчетата и дъвката, смесени с тютюн, кибритени клечки, патрони от пистолет и разни други контрабандни вещи, намери късо тънко въженце и го завърза на врата на вълка. След това, като не преставаше да хлипа, възседна понито и тръгна към къщи, повел вълка след себе си. Той се обърна и отправи последната заплаха и проклятие към немския аристократ:

— За два цента го насъсквам срещу теб; като нищо ще ти види сметката.