Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът (4)

Страшилището на горите

Изминаха шест седмици в обичайни ежедневни занимания, когато един ден младият левент Корни започна да се движи необичайно унило. Красивото му лице бе помръкнало и тази сутрин той не отвори уста да изпее нещо.

Двете момчета спяха на едно легло в ъгъла на най-голямата стая. През нощта Тор се буди на няколко пъти от бълнуването и неспокойния сън на своя приятел.

На сутринта Корни се събуди както обикновено, нахрани конете, но докато сестрите му приготвяха закуската, отново легна. После се надигна с мъка, отиде на работа, но се върна рано. Трепереше целият. Независимо от топлия летен ден не можеше да се стопли с нищо. Няколко часа по-късно Корни вдигна висока температура. Сега на всички стана ясно, че се е разболял от горска треска. Маргит излезе и набра в полата си чадърчевидна зимолюбка, свари чай и накара Корни да пие често.

Независимо от всички билки и грижи младежът се чувствуваше все по-зле. Изминаха десет дни и той отслабна много, а за работа и дума не можеше да става. В един от „добрите дни“, които са типични за хода на болестта, той каза:

— Слушайте, момичета. Повече не мога. Мисля, че най-разумно ще е да си отида в къщи. Днес се чувствувам по-добре и ще мога да карам колата, поне донякъде. Ако ми стане по-лошо, ще се излегна в нея и конете сами ще ме откарат в къщи. За една седмица мама ще ме вдигне на крака. Ако останете без храна, докато се върна, отидете с лодката до Елертън.

Момичетата впрегнаха конете и Корни, слаб и блед, я подкара по дългия неравен друм. Всички изпитваха чувството, че се намират върху изоставен остров, откъдето откарват единствената лодка.

Не минаха и няколко дни и горската треска повали на легло и Маргит, Лу и Тор.

Докато „добрите дни“ на Корни идваха през ден, тримата изобщо нямаха такива дни и в колибата сега цареше пълно униние.

Изминаха седем дни и Маргит не можеше вече да става от леглото, а Лу едва-едва се движеше из къщичката. Тя беше смела девойка, надарена с чувство за хумор, който поддържаше бодростта на духа у останалите, но нейните най-забавни шеги сега звучаха неприятно от изнуреното й и измършавяло лице. Макар слаб и болен, Тор имаше най-много сили от всички и всеки ден готвеше и поднасяше оскъдната храна. Те хапваха много малко, което може би беше добре дошло, тъй като провизиите се привършваха, а Корни нямаше да се върне поне още една седмица.

Скоро единствено Тор можеше да става от леглото. Една сутрин, когато едва се примъкна да отреже обичайния къс от станалия вече безценен бекон, той откри с ужас, че парчето е изчезнало. Без съмнение някое диво животно го беше задигнало от малкото сандъче, поставено в сенчестата страна на къщата, където го пазеха от мухите. Сега оставаха само на брашно и чай. Обзе го отчаяние. Изведнъж погледът му се спря върху кокошките в конюшнята. Но каква полза от тях? В трескавото му състояние хващането на една кокошка беше равносилно на хващането на сърна или на ястреб. Изведнъж си спомни за пушката и след малко чистеше вече една тлъста кокошка. Свари я цялата и супата беше единствената вкусна храна, която имаха за известно време.

Изкараха три тягостни дни благодарение на тази кокошка и когато я свършиха, Тор отново откачи пушката, която сега му се струваше тежка като олово. Той пропълзя до конюшнята, но беше толкова слаб и така трепереше, че едва след няколко изстрела успея да застреля една кокошка. После прибра пушката и мунициите, останали само за още три зареждания.

Тор се изненада, че бяха останали само три-четири кокошки. Преди бяха повече от дузина. След три дни предприе ново нападение. Намери една-единствена кокошка, която успя да свали с последния заряд.

Сега ежедневието му се превърна в монотонен ужас. Утрините, когато се чувствуваше по-добре, приготвяше малко храна за всички и се тъкмеше за изгарящата нощ, като поставяше до всяко легло ведро с вода. Към един часа с ужасяваща точност се проявяваше треската; Тор трепереше като лист от глава до пети, тракаше със зъби от студ, студ, пронизващ го отвътре и отвън. Нищо не можеше да го затопли, огънят като че беше загубил своята сила. Не оставаше нищо друго, освен да лежи, да трепери и да понася бавното мъчение на треперенето и на мръзненето до смърт, което продължаваше цели шест часа. Към това мъчение се прибавяше и ужасното гадене. Около седем-осем часа вечерта настъпваше промяна: започваше пристъпът на изгарящата температура и никакъв лед не беше в състояние да я охлади; вода, вода, нищо друго не му трябваше и Тор пиеше, пиеше до три-четири сутринта, когато треската поутихваше. Тогава заспиваше от пълно изтощение.

„Ако останете без храна, отидете с кануто до Елертън“ — бяха последните думи на Корни. Кой обаче можеше да тръгне с кануто?

Сега между тях и гладната смърт оставаше само половината от сварената кокошка, а от Корни нямаше и следа.

Вече три безконечни седмици се точеше този гибелен начин на живот. Всичко вървеше не на добре, а на зле, тъй като болните непрестанно слабееха. След някой и друг ден момчето също нямаше да може да напуска вече постелята. Какво ги очакваше тогава?

Обзе ги отчаяние. Всеки мислеше ужасен: „Господи, кога най-сетне ще се върне Корни?“