Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът (2)

Рисът

Една огромна липа караше старините си в гората. Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения: липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка. Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Майката рис беше стара и измършавяла, защото и годината беше трудна за рисовете. Предната есен мор унищожи главния им източник за храна — зайците, зимъс наваля дълбок сняг, а неочакван мраз изтреби почти всички яребици. Безконечната дъждовна пролет погуби малкото излюпили се яребици и препълни толкова блатата и потоците, че рибите и жабите станаха недостъпни. Нашата позната страдаше не по-малко от всички свои посестрими.

Малките рисчета, полугладни още преди раждането си, й бяха сега допълнителна тежест, понеже й отнемаха време, което можеше да посвети на лов.

Северният заек е любимата храна на риса. В добри години тя беше убивала понякога по 50 само за един ден, но сега не можеше и да мечтае за това. Чумата беше свършила много добре своята работа.

Веднъж тя улови червена катеричка, вмъкнала се в хралупа с капан, а друг път — вонящ черен смок, който остана единствената й храна за през деня. Последва ден изобщо без храна и малките жално писукаха, защото млякото не им достигаше. Един път тя забеляза голямо черно животно, което издаваше неприятна, но позната миризма. Хвърли се мълниеносно и безшумно отгоре му. Удари го веднъж по носа, но таралежът прикри глава, опашката му щръкна нагоре и майката рис беше прободена на десетина места от малките му остри стрелички. Извади ги със зъби, защото се беше „запознала с таралежа“ още преди години, но само острата нужда я принуди сега да го нападне наново.

Този ден успя да хване всичко на всичко само една жаба и на следващия предприе дълъг и уморителен лов из най-отдалечените кътчета на гората. До ушите й долетя странен зовящ глас. Никога не го беше чувала досега. Тръгна внимателно към него, срещу вятъра, и долови много нови миризми и няколко неизвестни звука. Силният и ясен зовящ глас се повтори, когато майката рис излезе на една горска полянка. Там се издигаха две грамадни къщи, вероятно на ондатри или на бобри. Такива големи къщи тя не беше виждала никога досега. Бяха изградени отчасти от съчки и се намираха не сред блато, а върху суха земя. Около тях се разхождаха няколко яребици, по-скоро птици, които приличаха на яребици, само че по-едри и разноцветни: червени, жълти и бели.

Тя се разтрепери от възбуда — храна, храна, изобилна храна, и старата ловджийка се сниши. Гърдите й опряха земята, а лактите щръкнаха над гърба й, когато започна да дебне по най-хитър и ловък начин. Трябваше на всяка цена да услови една от тези яребици. Налагаше се да използува всякаква хитрост, не биваше да допусне нито една грешка, даже за това да бяха необходими часове или цял ден. Трябваше да се приближи толкова, че да осигури победата, преди плячката да отлети.

От мястото, където се криеше, до голямата къща на ондатрата я деляха само няколко скока, но тя премина това разстояние пълзешком за цял час. От дънер до храсталак, от ствол на дърво до стръкче трева се промъкваше тя, почти разстлала се върху земята, и яребиците не я забелязваха, а продължаваха да се хранят. Чуваше се само острият писък на една от тях, който беше долетял най-напред до ушите на майката рис. Веднъж като че усетиха опасността, но дългото очакване разсея страха им. Сега се намираха само на една крачка и тя потръпна от нетърпение, каквото изпитва сърцето на всеки ловец, но също така и от глад. Погледът й се спря върху една бяла птица, не най-близката, но някак привличаща я с окраската си.

Къщата на ондатрата се намираше на открито място, след това се простираха високи бурени с пръснати навсякъде съчки. Бялата птица се навърташе из буренаците, а червеникавата певица със силния глас подхвръкна към върха на могилката на ондатрата и запя както преди. Майката рис се сниши още повече. В песента като че се долавяха тревожни нотки, но не, бялата продължаваше да стои на мястото си. Ловджийката виждаше как крилете й проблясват между стъблата на бурените. Сега пред нея се простираше откритото пространство. Сплескана като изсушена кожа, тя запълзя бавно и тихо зад дънера на едно дърво, не по-дебело от врата й. Само да се добере до онези стръкчета трева, тогава ще се промъкне незабелязано до буренаците, откъдето ще може и да скочи. До носа й достигна миризмата на птицата — разкошният и силен аромат на живота, на плътта и на кръвта, от който крайниците й просто се вцепениха, а очите й заблестяха.

Яребиците продължаваха да рият земята и да кълват; една от тях подскочи върху купчинката, но бялата продължаваше да стои на мястото си. Още пет безшумни крачки и майката рис се озова зад бурените, зад които проблясваше бялата птица. Тя прецени разстоянието, опита почвата под себе си, размърда задните си крака, за да изчисти някои от нападалите съчки, после скочи с всички сили напред. Бялата птица не разбра от каква смърт умира. Фатална сива сянка връхлетя отгоре й, бързите и смъртоносни нокти свършиха светкавично своята работа и преди останалите птици да забележат неприятеля и да отлетят, майката рис изчезна с бялата птица в уста, която размахва отчаяно криле.

Като ръмжеше от вродената си ярост и споходилото я щастие, тя се понесе със скокове из гората и забърза радостно към къщи. Последният трепет замря от топлото тяло на нейната жертва, когато дочу пред себе си тежки стъпки. Тя скочи върху един дънер. Крилете на плячката пречеха на погледа й, затова постави трупа на птицата на земята, като го притисна здраво с едната си лапа. Шумът се приближи, храстите се огънаха и оттам изскочи едно момче. Старият рис познаваше хората и ги мразеше. Той ги беше наблюдавал нощем, ходил беше по следите им, на свой ред беше преследван и раняван от тях. За миг застанаха лице срещу лице. Ловджийката изръмжа в знак на предизвикателство, грабна птицата и скочи от дънера в спасителните храсти. До леговището й оставаха около една-две мили, но тя не спря никъде да се храни, докато не зърна обляната от слънце поляна и голямата повалена липа. Тогава тихото „прр, прр“ подкани малките да излязат от дупката и да започнат да пируват с вкусната храна.