Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът (5)

Домът на момчето

Цялата сутрин в деня, в който предстоеше да изядат останалата част от последната кокошка, Тор пренася вода за посрещане на новите пристъпи на треската. Разтресе го много по-рано от обикновено, и то много по-силно, отколкото досега.

Той пиеше жадно и начесто от ведрото до главата си. Напълнил го беше догоре и в него не остана почти нищо, когато към два часа през нощта треската позатихна и той заспа.

В сивия здрач го събуди някакъв странен, идващ някъде отблизо звук от плискаща се вода. Тор обърна глава и току пред себе си видя две блестящи очи. Някакъв голям звяр лочеше водата от ведрото до леглото му.

За миг Тор го погледна ужасен, после затвори очи, убеден, че му се присънва някакъв кошмар от Индия и че до леглото му е застанал тигър, но лоченето продължаваше. Повдигна глава; животното все още стоеше там. Опита се да извика, но от гърлото му изскочи само слабо бълбукане. Голямата мъхната глава трепна, под блесналите очи се дочу пръхтене и животното, каквото и да беше, се отпусна на предни лапи, премина през хижата и се мушна под масата. Тор се разсъни напълно, надигна се бавно на лакти и едва-едва извика: „Ш-ш-шт!“ Огнените очи отново се появиха под масата и сивата фигура пристъпи напред. Тя премина със спокойни крачки, мушна се под най-долната греда, където беше останала дупката от едно картофено гнездо, и изчезна.

Какво беше това животно? Болното момче трудно можеше да се досети — без съмнение някой хищен звяр. Смелостта му го напусна. Целият трепереше от страх и чувство за безпомощност. През нощта спа на пресекулки, събуждаше се внезапно и отново търсеше в тъмнината ужасните очи и огромната сива, покриваща се сянка. На сутринта беше почти сигурен, че е бълнувал, но за всеки случай положи големи усилия да запуши отвора с няколко дърва за горене.

И тримата почти нямаха апетит, но трябваше да обуздават и него, защото им оставаше само едно парче от кокошката, а Корни очевидно предполагаше, че са ходили до Елертън и че са взели всички необходими провизии.

Изнемощял и задремал от преминалия пристъп на треската през нощта, Тор се събуди от някакъв шум в стаята — сякаш се чупеха кости. Огледа се и пред малкия прозорец забеляза очертанията на голямо животно, покачило се върху масата. Тор извика и се опита да хвърли едната си обувка върху натрапника. Звярът скочи леко на земята и се промъкна през дупката, която зееше отново.

Сега Тор разбра, че всичко това не е сън, разбраха го и момичетата. Те не само чуха животното, но и разбраха, че парчето кокошка, последната им храна, беше изчезнала.

Бедният Тор почти не стана този ден от леглото. Жалбите на болните момичета най-сетне го принудиха да се надигне. Долу край извора той намери няколко ягоди и тримата ги разделиха помежду си. Тор направи обичайните приготовления против студа и жаждата, но прибави още едно — край леглото си постави стар рибарски харпун, единственото оръжие, което успя да открие (пушката сега беше съвсем безполезна), борова подпалка и няколко клечки кибрит. Знаеше, че звярът щеше да се върне отново, при това гладен. Храна нямаше да намери, а какво по-естествено от това, мислеше си Тор, да посегне на живата плячка, легнала безпомощно пред него? И пред очите му се появи безжизненото кафяво телце на малката сърничка, сграбчено от същите тези жестоки челюсти.

Тор отново барикадира дупката с дърва за горене и нощта премина както обикновено, само че без посещение на свирепия звяр. Храната им този ден се състоеше само от брашно и вода и за да го свари, Тор се принуди да използува част от дървената барикада. Лу опита да се пошегува, като заяви, че можела да лети, толкова била олекнала, и пожела да стане, но успя да се повдигне само до ръба на леглото. Направиха обичайните приготовления и изкараха и тази нощ, но рано сутринта Тор отново беше събуден грубо от шума на плискаща се вода край леглото и отново видя искрящите очи, голямата глава и сивия силует на фона на процеждащата се през прозореца светлина на зората.

Тор напрегна всички сили да извика смело, но се разнесе немощен писък:

— Лу, Маргит! Рисът, рисът пак е тук!

— Нека господ да ти е на помощ, ние не можем да сторим нищо.

— Ш-ш-шт! — Тор отново се опита да прогони звяра. Рисът скочи върху масата до прозореца и заръмжа, застанал под безполезната вече пушка. Тор помисли, че ще скочи през стъклото, защото за миг се взря в прозореца, но хищникът се обърна и впи святкащите си очи в него. Момчето се изправи с мъка и се помоли господ да му даде сили; чувствуваше, че е настанало време да убие или да бъде убит. Драсна клечка кибрит и запали боровата подпалка, вдигна я в лявата ръка, а в дясната стисна стария рибарски харпун; имаше намерение да се бие, но изпитваше такава голяма слабост, че просто се подпря на него. Огромният звяр продължаваше да стои върху масата, но сега малко се сниши, като че се готвеше за скок. На светлината на борината очите му излъчваха кървави отблясъци. Опашката му се мяташе насам-натам, а ръмженето стана по-остро. Коленете на Тор се подкосяваха, но той вдигна харпуна и го размаха слабо към звяра. В същия миг рисът скочи, но не върху него, както си помисли в началото — запалената факла и смелостта на момчето му бяха въздействували, а прелетя над него, падна на земята и моментално се вмъкна под леглото.

Това беше минутно поражение. Тор закрепи факлата на гредите и стисна с две ръце харпуна. Борбата се водеше на живот и смърт и той съзнаваше това. До ушите му достигнаха тихите молитви на момичетата. Той виждаше само блестящите очи под леглото и чуваше усилващото се ръмжене, което говореше, че хищникът се готви за атака. Полагайки огромни усилия, Тор се закрепи здраво на крака и с цялата тежест на тялото си натисна харпуна напред.

Оръжието се заби в нещо меко, разнесе се ужасен рев. Момчето натискаше с всички сили върху харпуна; звярът се мъчеше да го сграбчи, Тор чувствуваше как зъбите и ноктите на риса дращят по дървената дръжка и въпреки усилията му все повече го наближават. Мощните лапи и нокти вече го докосваха; нямаше да издържи дълго. Тор напрегна всички останали в него сили. Рисът се хвърли, ръмжейки, разнесе се трясък, харпунът се огъна, изгнилият му връх се счупи, звярът се хвърли, профуча край момчето, без да го докосне, пъхна се през дупката и не се видя повече.

Тор падна върху леглото и изгуби съзнание.

Не знаеше колко време беше лежал така, но слънцето блестеше ярко, когато го разбуди силен и весел глас:

— Хей, хей! Измрели ли сте? Лу! Тор! Маргит!

Нямаше сили да отвърне, но дочу конски тропот, тежки стъпки, после вратата се отвори и вътре влезе Корни, красив и здрав както преди. При вида на утихналата колиба върху лицето му се изписаха ужас и болка.

— Мъртви! — изпъшка той. — Кой е умрял, къде сте? Тор? — След това. — Кой е мъртъв? Лу? Маргит?

— Корни, Корни — разнесе се тих глас откъм леглото. — Вътре сме. Много сме болни. Нямаме нищо за ядене.

— Какъв глупак съм бил! — занарежда Корни. — Сигурен бях, че сте ходили до Елертън и че сте взели всичко необходимо.

— Не можахме, Корни. И тримата се разболяхме едновременно веднага след като ти замина. После дойде рисът, очисти кокошките и всичко, което беше останало в къщи.

— Но ти си разчистил сметките си с него! — забеляза Корни и посочи кървавите следи по пода, губещи се под гредата.

Благодарение на силната храна, грижите и лекарствата скоро всички се вдигнаха на крака.

След един-два месеца, когато момичетата поискаха нова бъчва, Тор каза:

— Зная къде ще намерим куха липа, същинска огромна бъчва.

Отидоха заедно с Корни до поляната и когато отрязаха необходимото им парче, в края на кухия дънер откриха изсушените тела на два малки риса и на майка им, в чието тяло стърчеше върхът на рибарски харпун със счупена дръжка.