Ърнест Томпсън Сетън
Момчето и рисът (3)

Домът на риса

Отначало Тор, израсъл в града, не се решаваше да влезе по-навътре в гората от мястото, до което долитаха ударите от брадвата на Корни. С всеки нов ден обаче той проникваше все по-навътре, като не се ориентираше по измамния мъх на дърветата, а по слънцето, компаса и разни предмети. Целта му беше по-скоро да изучава дивите животни, отколкото да ги изтребва, но природоизследователят винаги е близък роднина на ловеца, затова не се разделяше с пушката си. Единственото животно на разчистеното от тях място беше тлъстият мармот^[1]. Дупката му се намираше под един дънер, на около стотина ярда от колибата. В слънчеви утрини мармотът обичаше да се припича върху дънера. Постоянната бдителност се отплаща за всяко добро в гората. Той винаги беше нащрек и Тор напразно се опитваше да го улучи или да го хване с капан.

— Знаете ли какво — каза една сутрин Корни, — време е да хапнем малко прясно месо.

Той свали пушката си, старовремско оръжие с тясна цев, напълни я с присъщото за опитните стрелци внимание, насочи я през отворената врата на колибата и гръмна. Мармотът се килна назад и застина. Тор се втурна към него, после се върна тържествуващ с животното, като викаше:

— Точно в главата, от 120 ярда!

Корни успя да прикрие самодоволната усмивка, припламнала на ъгълчетата на устните му, но блестящите му очи за миг засвяткаха по-ярко.

Това не беше убийство заради убийството, защото мармотът опустошаваше всичко около своята дупка. С вкусното му месо семейството можа да се нахрани два пъти, а освен това Корни показа на Тор как се обработват кожи. Отначало той държа кожата в продължение на двадесет и четири часа в пепел от дърва. В резултат на това падна цялата козина. След това три дни топи кожата в сапунена вода и я обработва с ръце, докато изсъхна и се превърна в здрава бяла кожа.

Тор странствуваше все по-далеч, търсейки приключения, които винаги го удивяваха. Много от дните бяха съвсем безцветни, други изобилствуваха от събития; неочакваното винаги е било отличителна черта на ловуването, както и негова неотлъчна прелест. Един ден той отиде далеч зад хребета, в съвсем нова посока, и мина през широката горска поляна, където лежеше поваленият ствол на огромната липа. Нейните размери го поразиха. Той отмина поляната и се упъти към езерото, което беше на около миля на запад, но след двадесетина минути изведнъж спря. Погледът му падна върху огромно черно животно, покачило се на около 30 стъпки от земята на разклонения ствол на една ела. Мечка! Най-сетне! Ето го изпитанието на нервите, което беше очаквал през цялото лято. Отдавна се чудеше как щеше да се държи при подобно изпитание загадката, наречена „аз“! Стоеше като вкаменен. Дясната му ръка се плъзна в джоба, извади три-четири едри сачми, които носеше за спешни случаи, изсипа ги върху поставените вече в цевта дребни сачми и втикна тампонче, за да не се изръсят.

Мечката стоеше все така неподвижно и момчето не можеше да види главата й, но сега започна да я изучава внимателно. Не беше голяма, напротив малка, да, много малка, истинско меченце. Меченце! Това означаваше, че наблизо се намира и майката. Тор се озърна уплашено и като не видя никой, освен малкото мече, насочи пушката и стреля.

За негова най-голяма изненада животното тупна мъртво на земята. Оказа се, че не е мечка, а огромен таралеж. Тор го заразглежда с удивление и съжаление, защото нямаше никакво желание да убива подобно безобидно същество. Той откри върху странното му лице две-три дълбоки драскотини, които доказваха, че той не е бил единственият му неприятел. Тор се обърна да си върви, но забеляза кръв по панталоните си, а след това откри, че лявата му ръка кърви. Беше се наранил сериозно от бодлите на животното, без сам да забележи как. Той остави таралежа с нежелание. Когато научи за случилото се, Лу изрази съжаление, че не е одрал животното, и каза, че имала нужда от подплатена с кожа шапка за през зимата.

Друг път Тор излезе без пушка, тъй като имаше намерение да събира само необикновени растения, които беше видял. Намираха се близо до сечището. Той познаваше мястото по един повален бряст. Когато го наближи, до ушите му долетя странен звук. Очите му съзряха два предмета върху ствола, които се движеха. Тор повдигна един клон и различи ясно главата и опашката на огромен рис. Рисът също го беше забелязал и сега впери очи в него и заръмжа. Под едната си лапа притискаше върху ствола бяла птица. Тор разпозна в нея една от собствените им безценни кокошки. Колко свиреп и жесток му изглеждаше сега звярът. Тор го намрази с цялата си душа. Той скръцна със зъби от досада, че именно сега, когато му се беше удала най-добрата възможност, се оказа без оръжие. Достраша го. Стоеше като вцепенен и не знаеше какво да предприеме. Рисът изръмжа по-яростно. Размърда гневно силната си опашка, после сграбчи жертвата си, скочи от дървото и изчезна.

Лятото се оказа много дъждовно и по прогизналата земя младият ловец откриваше следи, които в сухо време трудно би открил и опитен ловец. Един ден Тор се натъкна в гората на следи, като че оставени от прасе. Бяха пресни, а и поройният дъжд, паднал преди два часа, беше заличил всички други следи. След около половин миля те го отведоха до някаква клисура. Като стигна до стръмния й склон, видя да проблясват бели петна. Острият поглед на младежа откри сърна с нейното изпъстрено с точки сърненце, вперили любопитни погледи в него. Макар и да беше дошъл тук по техните следи, Тор остана удивен. Гледаше ги с отворена уста. Майката се обърна, вдигна сигнала за опасност — своята бяла опашка, и се отдалечи с леки крачки, последвана от малкото. Тя прескачаше без усилия повалените дървета или се промъкваше с котешка пъргавина под тях, когато позволяваха това.

Нито веднъж не му се удаде възможност да стреля по тях, макар че още няколко пъти се натъкна на същите следи, поне така му се струваше, защото кой знае защо сърните се срещаха много по-рядко в тази гъста гора, отколкото следващите години, когато я осеяха със сечища.

Тор повече не видя сърните заедно, но веднъж срещна майката, поне му се стори, че беше тя. Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Тор си спомни една уловка, която беше научил от Корни. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка. Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Тор хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение. Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително. Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

— Бедната! — каза си Тор. — Сигурно е загубила малкото си.

Момчето срещна още веднъж риса в гората. Половин час след срещата си с осиротялата сърна той пресече дългия хребет, който се намираше на няколко мили северно от колибата. Беше отминал вече полянката с голямата повалена липа, когато пред него неочаквано се появи някакво животно, което приличаше на огромна котка с пухкава опашка. Котето отправи безобиден поглед към Тор. Той вдигна както обикновено пушката си, но то само наклони встрани глава и продължи да го оглежда безстрашно. След това второ коте, което не беше забелязал досега, започна да си играе с първото, тупкаше братчето си с лапи по опашката и го подканяше да се преборят.

Наблюдавайки веселите им подскоци, Тор съвсем забрави своето оръжие, но мисълта за старата вражда отново го завладя. Беше почти насочил пушката си, когато го стресна ужасен рев, разнесъл се току до самия него. На десетина фута от себе си той видя старата майка рис, огромна и свирепа като тигрица. Да стреля сега в малките беше истинска глупост. Момчето напъха с нервни движения няколко едри сачми в пушката, докато ръмженето ту се усилваше, ту отслабваше. Преди да успее да стреля, рисът вдигна нещо, което беше оставил пред краката си. Момчето успя да зърне кафява козина с бели петна — бездушното телце на току-що убита малка сърничка. След това майката рис изчезна. Малките я последваха и Тор повече не я видя до минутата, когато се наложи да премерят силите си в смъртен двубой.