Ърнест Томпсън Сетън
Арно (4) (Историята на един пощенски гълъб)

IV

Били изобщо не изпитваше симпатии към Синушко от ъгловото гнездо с номер 2600 С. Независимо от това гълъбът продължаваше да се числи към списъка ма Сребърния орден. Били беше убеден, че това е второкласен гълъб. Случката с парахода потвърди, че Синушко е страхливец, а всъщност си беше и побойник.

Една сутрин Били влезе в гълъбарника и завари голяма врява и безредие: два гълъба — един голям и един малък, се кълвяха и се боричкаха върху пода, а във въздуха хвърчаха перушина и облаци прах. Когато успя да ги раздели. Били разбра, че малкият е Арно, а големият Синушко. Арно се беше сражавал храбро, но беше победен, защото Синия беше два пъти по-тежък.

Много скоро се изясни, че причината за раздора е една прелестна малка гълъбица с най-чиста домашарска кръв. Големия Синушко отдавна проявяваше с непристойно държание лошите си чувства към Арно, но към смъртоносната схватка ги тласна именно тази малка госпожичка. Били нямаше право да извие врата на Големия Синушко, но направи всичко, за да помогне на своя любим Арно.

Сватбите между гълъбите се уреждат донякъде както при хората. Първото нещо е създаването на близост: принудете двойката да прекара известно време заедно и природата си знае работата. Ето защо Били затвори Арно и малката госпожичка за две седмици в отделен „апартамент“, а за да е абсолютно сигурен, затвори също за две седмици Големия Синушко с една подходяща дама в друг „апартамент“.

Нещата се развиха точно както предполагаше. Малката госпожичка се предаде на Арно, а подходящата дама — на Големия Синушко. Свиха се две гнезда и всичко предсказваше „щастлив брак“. Големия Синушко обаче беше много красив. Той можеше да пъчи шия и да се перчи на слънцето, а около шията му се появяваше такава дъга, пред която не устояваше и най-вярната гълъбица.

Макар и добре сложен, Арно беше дребен и не особено красив. Само очите му блестяха чудно. Освен това той често отсъствуваше по важни работи и Големия Синушко нямаше какво друго да прави, освен да се върти нагоре-надолу из гълъбарника и да показва своите лишени от надписи криле.

Моралистите обичат да сочат по-низшите животни, особено гълъбите, като пример за любов и вярност и, общо взето, са прави, но уви, съществуват изключения. Пороците не са характерни само за хората.

„Съпругата“ на Арно от самото начало беше очарована от Големия Синушко и в края на краищата веднъж, когато „съпругът“ отсъствуваше, се случи ужасното събитие.

Арно се завърна от Бостън и откри, че Големия Синушко, без да се откаже от своята собствена „подходяща дама“ в ъгловото гнездо, си беше присвоил и неговото собствено гнездо и жена. Последва безумна битка. Единствените свидетели бяха двете съпруги, които обаче запазиха пълно „равнодушие“. Арно се сражаваше със знаменитите си криле, но те не ставаха по-добри оръжия от това, че на тях сега имаше записани 20 рекорда. Човката и краката му бяха малки като на всички добри пощенски гълъби, а смелото му сърце не можеше да компенсира теглото. Нещата не се развиваха в негова полза. Жена му седеше безучастно в гнездото, като че всичко това не я засягаше ни най-малко и по всяка вероятност Арно щеше да загине, ако Били и този път не беше влязъл навреме. Той се разгневи толкова, че щеше да извие врата на Синушко, но побойникът успя да се измъкне от гълъбарника. В продължение на няколко дни Били се грижи нежно за Арно. Към края на седмицата Арно беше добре и след десет дни отново тръгна на път. Очевидно беше простил на своята „невярна съпруга“, защото продължаваше да живее в същото гнездо без някакви особени вълнения. През този месец Арно постави още два нови рекорда. Той донесе съобщение от десет мили за осем минути и прелетя разстоянието Бостън — Ню Йорк за четири часа. Във всеки един момент по пътя го водеше голямата му любов към дома. Завръщането в къщи не беше приятно, ако жена му вземаше изобщо участие в мислите му, защото той отново откри, че тя флиртува с Големия Синушко. Въпреки умората си Арно поднови дуела, който отново щеше да продължи докрай, ако не се беше намесил Били. Той разтърва бойците и после затвори Синия в клетка, решен да се отърве по някакъв начин от него. Междувременно наближаваше „Състезанието на всички възрасти“ на разстоянието от Чикаго до Ню Йорк — 900 мили. Арно беше записан за него още преди шест месеца. Заложената за него сума беше много голяма и независимо от „семейните му неприятности“ неговите приятели смятаха, че трябва да участвува на всяка цена.

Изпратиха птиците с влак до Чикаго. Там щяха да ги пускат на интервали, според особеностите им. Арно го пуснаха последен. Гълъбите не губиха време и извън Чикаго няколко от тези първокласни летци инстинктивно образуваха ято, което се движеше из въздуха по един и същ невидим път. Домашарят може да следва права линия, като се осланя на своето общо чувство за посока, но движи ли се по познат път, той следва добре познатите му земни знаци. Повечето от птиците бяха тренирани по пътя, минаващ през Кълъмбъс и Бъфалоу. Арно знаеше пътя не само през Кълъмбъс, но и през Детройт, затова след езерото Мичиган полетя по права линия към Детройт. По този начин той спечели голямо предимство. Детройт, Бъфалоу, Рочестър останаха назад с познатите кули и комини; наближаваше Сиракуза. Беше късен следобед; Арно беше прелетял 600 мили за 12 часа и без съмнение беше пред всички останали. Изведнъж той почувства обичайната за летците жажда. Плъзгайки се над покривите на къщите, той забеляза един гълъбарник, спусна се на два-три големи кръга от височината, на която се беше издигнал, тръгна след гълъбите, влезе в гълъбарника и започна да пие жадно от коритцето с вода, както често беше правил досега и както всеки любител на гълъби дава възможност на вестоносците да се ползват от тези услуги. Собственикът на гълъбарника се случи там и погледът му падна върху непознатата птица. Той пристъпи внимателно встрани, откъдето можеше да я наблюдава по-добре. Един от неговите гълъби реши да се спречка с непознатия и както правят гълъбите, Арно разпери за защита едното си крило и по този начин показа дългия списък на своите рекорди. Човекът разбираше от гълъби. Той се заинтригува много, дръпна въженцето, което затвори вратичката, и след няколко минути Арно беше негов пленник.

Похитителят разпери изписаните криле, прочете един след друг рекордите и като погледна сребърния пръстен (той трябваше да бъде златен), прочете името му и възкликна:

— Арно, Арно! О, чувал съм за теб, красавецо, и съм много доволен, че те хванах.

Той свали бележката от опашката, разгъна я и прочете:

Арно напусна Чикаго тази сутрин в 4 часа. Той участвува в големия полет на птиците от всички възрасти до Ню Йорк.

— 600 мили за 12 часа! Боже господи, та той е рекордьор! — и крадецът на гълъби нежно, почти благоговейно постави пърхащата птица в една подплатена клетка. — Добре — добави той — зная, че е безсмислено да те задържам, но мога да отгледам твое поколение и да запазя някои от твоите наследници.

Така Арно беше затворен в един голям и удобен гълъбарник с няколко други затворника. Мъжът, макар и крадец, обичаше много пощенските гълъби и осигури на своя пленник удобство и безопасност. В гълъбарника го държа три месеца. Отначало Арно не вършеше нищо, но цял ден вървеше нагоре-надолу покрай телената мрежа и търсеше начин да избяга; на четвъртия месец като че се отказа от тези опити и наблюдателният тъмничар предприе втората част от своя план. Той въведе при Арно свенлива млада гълъбица, но Арно не й обърна никакво внимание и се държа твърде невъзпитано с нея. След известно време тъмничарят изведе женската птица и Арно бе оставен сам-самичък в продължение на цял месец. Сега въведоха друга гълъбица, но и от това не излезе нищо. Така му представяха разни чародейки цяла година. Арно или яростно ги отблъскваше, или оставаше презрително безразличен като от време на време старото желание да се върне в къщи го обземаше с двойна сила и той се спускаше нагоре-надолу покрай телената мрежа или се хвърляше с всички сили върху нея.

Когато Арно сменяше перата си, неговият тъмничар ги запазваше като скъпоценни вещи и с порастването на всяко ново перо възстановяваше историята на славните му подвизи върху него.

Бавно изминаха цели две години; тъмничарят премести Арно в нов гълъбарник и пусна при него нова госпожица. По една случайност тя приличаше много на оставената вкъщи неверница и Арно започна да се навърта около нея. Веднъж на тъмничаря се стори, че неговият прославен пленник оказва едва доловимо внимание на чародейката и… да, той видя как тя започна да подготвя своето гнездо. Като реши, че двамата са постигнали пълно взаимно съгласие, тъмничарят за пръв път отвори вратичката и Арно се оказа на свобода. Обхвана ли го страх? Прояви ли съмнение? Не, нито за миг. В момента, в който вратата се отвори и откри пътя му, той се стрелна мигновено навън, разпери великолепно украсените си криле и без да мисли повече за своята прелъстителка, се втурна далеч от омразния затвор, все по-далеч и по-далеч.