Луис Карол
Алиса в огледалния свят (8)

Пета глава
Вълна и вълни

И щом каза това, Алиса улови шала и се огледа за притежателя му. И само след миг от гората изскочи Бялата царица; търчеше като луда, разперила ръце сякаш лети. Алиса много учтиво тръгна да я пресрещне.

— Радвам се, че се случих на пътя на вашия шал — рече тя и помогна на Царицата да наметне шала на раменете си.

Бялата царица я погледна страхливо и безпомощно, като не преставаше да си шепне нещо, което прозвуча на Алиса като „кифласмармалад, кифласмармалад“. Стана й ясно, че ако те двете изобщо ще разговарят, май ще трябва тя да започне първа. Тъй че плахо-плахо подхвана:

— Мога ли да се надявам…

— Можеш, щом искаш — отвърна Царицата. — Но аз предпочитам да го наричам другояче.

Алиса реши, че не си струва да влиза в препирня още от самото начало. Затова се усмихна и рече:

— Ако Ваше Величество ми каже само как да започна, веднага ще се постарая да го направя.

— Ама аз не искам нищо да правиш! — изохка горката Царица. — Цели два часа надявах ту една, ту друга дреха, но най-накрая успях да надяна всичко! При това — съвсем самичка!

На Алиса й се стори, че би било много по-добре, ако Царицата се бе оставила някой друг да я облича — изглеждаше ужасно раздърпана.

„Всичко й виси накриво! — помисли си тя. — И цялата е набодена с фиби и карфици!“

— Може ли да ви пооправя малко шала? — додаде тя на глас.

— Направо не знам какво му става на този шал! — кахърно рече Царицата. — Нещо май го прихваща. Тук го закарфичих, там го закарфичих, ама можеш ли да му угодиш!

— Ами няма как да ви стои както трябва, щом го закопчавате само от едната страна — каза Алиса и внимателно й оправи шала. — И, Боже Господи, погледнете си само косата!

— Четката се оплете в нея — въздъхна Царицата. — А пък гребена вчера го загубих.

Алиса внимателно измъкна четката и хвърли големи усилия в старанието си да я среши. Криво-ляво успя.

— Е, сега изглеждате къде-къде по-добре! — рече тя, след като премести почти всички фиби и карфици. — Но наистина по-добре си наемете камериерка.

— Тебе бих наела с най-голямо удоволствие — отвърна й Царицата. — Два пенса седмично и мармалад за утре.

— Но аз не искам да ме наемате! Пък и мармалад не обичам…

— Мармаладът си е много хубав! — рече дръпнато Царицата.

— Е, поне днес не искам.

— И да искаше, пак нямаше да получиш — каза Царицата. — Правилото гласи: мармалад утре, мармалад вчера, но мармалад днес — никога!

— Е, все някога ще дойде и „мармалад днес“ — възрази Алиса.

— Не, няма! — опъна се Царицата. — Мармаладът се дава утре. „Днес“ никога не е „утре“! Можеш ли да се събудиш и да си речеш: „Е, днес най-после е «утре»!“ — нали разбираш?

— Напротив, не разбирам! — отвърна Алиса. — Ужасно е объркано!

— Така става, като живееш на обратно — обясни й любезно Царицата. — Отначало винаги малко ти се вие свят.

— Да живееш на обратно?! — смая се Алиса. — Никога не съм чувала нищо подобно!

— Само че това си има и едно голямо предимство — помниш и миналото, и бъдещето.

— Аз поне помня само миналото, убедена съм — рече Алиса. — Не мога да си спомня нищо, преди да се е случило.

— Памет, дето може да помни само миналото, направо я отпиши — забеляза Царицата.

— Ами вие какво помните най-добре? — Алиса събра смелост да попита.

— О, онова, което ще се случи по-идущата седмица — отвърна Царицата с най-небрежния си тон. — Например… — тя лепна един голям пластир на пръста си — нека ти разкажа за Царския вестоносец. В момента той е в затвора — излежава си наказанието. Престъплението, разбира се, тепърва ще извърши.

— А ако никога не го извърши, какво ще стане? — възкликна Алиса.

— Ами че още по-добре! — и Царицата овърза пластира на пръста си с една панделка. „Е, как да го отречеш?“ — помисли си Алиса.

— Разбира се, много по-добре ще е — каза тя гласно. — Но никак не е добре, че излежава наказание.

— А, тук не си права, да знаеш! — възрази Царицата. — Тебе не са ли те наказвали?

— Само когато направя някоя беля — отговори Алиса.

— Е, и това е било за твое добро, нали?

— Да, но мене е имало за какво да ме наказват — продължи Алиса. — А той нищо не е направил. Съвсем различно е!

— Но ако е нямало защо да те наказват — каза Царицата, — това пак щеше да е по-добре. По-добре! По-добре! По-добре! — с всяко „по-добре!“ гласът й все повече изтъняваше и накрая премина в писък.

Алиса тъкмо понечи да каже: „Тук май има някаква грешка…“ и Царицата взе да циври толкова силно, че тя млъкна.

— Олеле, олеле, олеле! — пищеше Царицата и тръскаше ръката си толкова силно, че аха-аха да отхвърчи. — Олеле, пръстът ми! Олеле, кръв! Олеле, олеле, олеле, олеле, олеле!

Ревеше като парен локомотив. Наложи се Алиса да си запуши ушите с ръце.

— Какво стана? — побърза да попита тя, веднага щом Царицата млъкна за секунда. — Пръста ли си убодохте?

— Още не съм — отвърна Царицата, — но след малко ще го убода. Олеле, олеле, олеле!

— А кога точно очаквате това да ви се случи? — попита Алиса, като едва се сдържаше да не прихне.

— Когато си закопчая пак шала — изохка горката Царица.

— Брошката ей сегичка ще се разкопчае! Олеле, олеле, олеле! — и щом го каза, брошката мигом се разкопча. Царицата рязко я сграбчи и се опита да я закопчае.

— Внимавайте! — извика Алиса. — Хванали сте я накриво! — и тя протегна ръка към брошката, ала вече беше твърде късно — иглата се бе изплъзнала и бе убола пръста на Царицата.

— Ето защо кървеше — усмихна се тя на Алиса. — Сега разбираш как стават нещата тук.

— Ама сега защо не викате? — попита Алиса. Беше вдигнала ръце, готова всеки миг да си запуши ушите.

— Ами това вече го свърших — обясни Царицата. — За какво ми е да го повтарям?

Беше започнало да се разсъмва.

— Гаргата май е отлетяла — обади се Алиса. — Как се радвам само, че се махна. Бях си помислила, че вече се мръква.

— Щеше ми се и аз да можех да се радвам — каза Царицата.

— Само дето не мога да си спомня как точно се правеше. Ти сигурно си много щастлива — живееш си в тази гора и си се радваш, когато си щеш.

— Да, ама тук е толкова, толкова самотно! — рече тъжно Алиса. И щом се сети колко е самотна, две едри сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Ох, ама недей така де! — извика горката Царица и закърши ръце в отчаяние. — Я си помисли какво чудесно момиче си само. Я си помисли колко много път си изминала днес. Я си помисли колко е часът. Помисли си, за каквото щеш, само недей да плачеш!

Алиса не издържа и се разсмя през сълзи.

— Значи, като почнеш да мислиш, спираш да плачеш, така ли?

— Ами че така си е — каза Царицата много твърдо. — Не можеш да вършиш две неща едновременно. Например да започнем с това, колко си голяма. На колко години си?

— Точно на седем и половина.

— Нямаше защо да уточняваш — забеляза Царицата. — И без това ти вярвам. А сега ти си наред да ми повярваш: аз съм точно на сто години, пет месеца и един ден.

— Не може да бъде! — възкликна Алиса. — Не, това не мога да повярвам!

— Така ли? — възкликна съжалително Царицата. — Я опитай пак тогава: поеми си дълбоко въздух и затвори очи.

Алиса се разсмя.

— Няма смисъл да опитвам. Кой ли може да повярва в нещо невъзможно!

— Осмелявам се да твърдя, че просто ти липсва опит — обади се Царицата. — На твоите години аз се упражнявах всекидневно по половин час. И да ти кажа, случва ми се понякога да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска. Ей, шалът ми! Пак хвръкна!

Веднага щом го изрече, брошката се откопча и внезапен порив на вятъра отнесе шала отвъд едно ручейче. Царицата отново разпери ръце, литна след него и този път успя да го хване самичка.

— Хванах го! — викна тя ликуващо. — Гледай сега как сам-саменичка ще си го закопчая!

— Значи, пръстът ви е вече по-добре, надявам се? — много учтиво попита Алиса и също прескочи ручейчето.

— О, много по-добре! — извика Царицата. — Много по-добрееее!… Добрееее… брееее… бееее… — гласът й постепенно изтъняваше и последната дума си прозвуча съвсем като блеене. Толкова много приличаше на овче блеене, че Алиса се стъписа.

Погледна Царицата: тя сякаш се бе увила до ушите във вълна. Разтърка очи и я погледна пак. Изобщо не схващаше какво става. Да не би да се намираше в дюкян?! И онова там… онова там, зад тезгяха, наистина ли беше Овца?! Търка си, търка си очите, но все едно — нищо не се промени: намираше се в тъмно дюкянче, облегнала лакти на тезгяха, а насреща й в едно кресло бе седнала стара Овца — плетеше и току я поглеждаше през огромните си очила.

— Какво искаш да си купиш? — най-накрая Овцата вдигна очи от плетката.

— Още не знам — много учтиво отвърна Алиса. — Може ли първо да се поогледам малко?

— Огледай се, щом искаш — рече Овцата. — Огледай се и отпред, и отстрани, но отзад как ще се огледаш, не ми е много ясно. Да не би да имаш очи и на тила си?

Да, ама Алиса, кой знае защо, точно там нямаше очи, тъй че се задоволи с това да се обърне и да огледа полиците зад гърба си — и без това смяташе да оглежда точно тях, а не себе си.

Дюкянчето беше пълно с всякакви най-различни чудесии — ала най-странното беше, че загледаше ли се Алиса по-внимателно в някоя полица, за да види какво точно има там тъкмо тази полица винаги се оказваше празна, макар че другите около нея си бяха натъпкани-претъпкани, с каквото ти душа поиска.

— Тук всичко просто се размива! — жално-жално рече тя най-накрая, след като цяла минута напразно преследва по рафтовете една чудесийка, която приличаше ту на кукла, ту на кутийка с макарички и винаги се намираше точно на полицата под онази, която гледаше Алиса. — А пък ей това нещичко е най-големият инат. Ама да ви кажа… — изведнъж й хрумна една идея, — ще го гоня чак до горната полица! Според мене едва ли ще тръгне да минава през тавана.

Но дори и този план не успя — „чудесийката“ си мина през тавана като нищо, все едно си го правеше през ден, през два.

— Ама ти дете ли си, или си пумпал?! — обади се Овцата и награби нов чифт куки. — Ако ми се повъртиш още малко така, ще ми се завие свят.

Сега тя плетеше с четиринайсет чифта куки наведнъж. Алиса впери втрещен поглед в нея.

„Ама как може да плете с толкова много куки наведнъж?! — помисли си смаяното момиче. — Още малко и съвсем ще заприлича на морско свинче!“

— Ти можеш ли да гребеш? — попита Овцата и й подаде чифт куки.

— Да, малко… Ама не на сухо и не с куки — и тъкмо го изрече, и изведнъж куките в ръцете й се превърнаха във весла и тя разбра, че двете се намират в малка лодка и се плъзгат между два бряга, тъй че не й оставаше нищо друго, освен да започне с всички сили да гребе.

— Леко, веслата! — извика Овцата и грабна нов чифт куки. Това съвсем не прозвуча като нещо, което изисква отговор, така че Алиса нищичко не каза и продължи да гребе.

„Ама че шантава вода“ — помисли си тя. Веслата всеки път влизаха много лесно в нея, ама много мъчно излизаха.

— Леко, веслата! Леко! — викна пак Овцата и награби още куки. — Ти какво, гаргите ли броиш?

„Гарджетата са много сладички! — помисли си Алиса. — Как ми се иска да си храна едно!“

— Не ме ли чу, като ти казах „леко!“? — кресна ядно Овцата и награби цял сноп куки.

— Чух и още как! — отвърна Алиса. — Че вие само това си повтаряте — при това много силно. Извинявайте, ама къде са гаргите?

— В небето, къде да са! — отвърна Овцата и набоде няколко куки в косата си, защото нямаше как вече да ги хване. — Леко с веслата, ти казвам! Леко, като с перце!

— Сега пък и перце! — тросна се Алиса. — И какво само ми грачите! Да не съм ви чавка!

— Чавка ти е изпила ума на тебе! — скастри я Овцата.

Алиса малко се обиди и разговорът замря за минута-две, а лодката продължаваше леко да се плъзга по водата. Понякога прекосяваше цели лехи с водорасли (в които веслата засядаха още по-зле), понякога над нея се надвесваха дървета; ала над главите им продължаваха да се въсят все същите стръмни брегове.

— О, погледнете, моля ви! — извика Алиса, обхваната от внезапен възторг. — Ухаещ папур! Ох, и колко е красив само!

— Няма какво да ми се молиш! — тросна се Овцата, без да откъсва поглед от плетката. — Аз нито съм го забучила там, нито мога да го махна!

— О, не, аз исках да кажа… моля ви, може ли да спрем и да си набера малко? — примоли се Алиса. — Ако нямате нищо против, спрете лодката за минутка…

— Кой, аз ли да я спра? — сопна се Овцата. — Ти спри да гребеш, пък тя ще си спре самичка.

Алиса остави лодката да се носи сама по течението и най-накрая тя леко навлезе сред люлеещите се тръстики. После внимателно запретна ръкави, топна ръчички до лактите във водата и започна да кърши папура, като се стараеше да го къса с по-дълги дръжки. За известно време забрави и Овцата, и плетката й — беше се навела през борда, краищата на разчорлената й коса се бяха потопили във водата, а тя поглъщаше с жадни светнали очи сноп след сноп от прекрасния ароматен камъш.

„Само дано лодката да не се преобърне! — помисли си тя. — Ей, този какъв е хубав! Само че не мога да го стигна!“

И наистина за яд си беше — тъкмо когато откъснеше цял сноп хубави стръкове, все изникваше някой по-хубав, който не можеше да стигне! („Сякаш че е нарочно!“ — помисли си тя.)

— Най-хубавото винаги е най-далече! — рече тя най-накрая и въздъхна, задето папурът така се инатеше да расте толкова далече от нея. Бузките й пламтяха, от ръцете и косата й капеше вода. Намести се отново в лодката и се захвана да подрежда новите си съкровища.

Какво значение имаше, че папурът беше започнал да вехне и да губи и аромата си, и красотата си още в мига, в който го беше откъснала? Дори и истинският ароматен папур, нали знаете, изтрайва съвсем малко, а пък този, нали беше сънуван папур, се топеше кажи-речи като сняг, както си лежеше на купчинки в краката й. Ала Алиса почти не го забелязваше — толкова много чудесии й се въртяха из ума!

Не бяха се отдалечили много, когато едното весло се заби във водата и изобщо не пожела да излезе (както го обясни Алиса по-късно). Дръжката му я перна по брадичката и въпреки че горката Алиса веднага се разписка: „ох, ох, ох!“, то я бутна от седалката и я тръшна сред купчината папур.

Ала изобщо не я заболя и тя стана веднага. През цялото време Овцата си плетеше ли, плетеше, като че ли нищо не се беше случило.

— Чавка с чавка! — рече Овцата веднага щом Алиса седна отново, зарадвана, че все пак не успя да цамбурне във водата.

— А къде са? Не ги видях — отзова се Алиса и погледна любопитно към небето. — Ще ми се да си хвана едно чавче и да си го занеса вкъщи.

Но Овцата само се засмя презрително и продължи да си плете.

— Тук има ли много гарги? — попита Алиса.

— Гарги, чавки — всякакви ги има — отвърна Овцата. — Изключително богат избор, стига само да решиш. Е, какво искаш да си купиш?

— Да купя?! — повтори след нея Алиса колкото озадачена, толкова и уплашена. Защото и веслата, и лодката, и реката — всичко в миг бе изчезнало и тя отново се намираше в малкото схлупено дюкянче.

— Едно яйце, моля — рече плахо тя. — По колко ги давате?

— Пет пенса и един фартинг едното, два пенса за две — отвърна Овцата.

— Значи, две са по-евтини от едно?! — изненада се Алиса и извади кесийката си.

— Ала ако си купиш две, ще трябва да ги изядеш и двете — рече Овцата.

— Тогава моля ви, дайте ми едно — учтиво каза Алиса и остави парите на тезгяха. „Може да не са пресни“ — мина й през ума.

Овцата прибра монетите в една кутия и рече:

— Никога на никого не давам нещо в ръцете! Така не става — самичка ще си го вземеш!

И щом го каза, отиде чак в дъното на магазинчето и постави яйцето на полицата — изправено, с върха нагоре.

„Чудя се защо ли пък да не става — помисли си Алиса, докато се промушваше между маси и столове. В дъното на дюкянчето беше още по-тъмно. — Колкото повече го приближавам това яйце, то като че ли все повече се отдалечава. Я да видим — това тук стол ли е? О, ами че той има клони! Ама че работа — и дървета ли растат тук? О, ручейче! По-странен дюкян не бях виждала.“

Тя продължи да върви нататък и с всяка крачка се учудваше все повече и повече: в мига, в който се доближеше до нещо, то веднага се превръщаше в дърво, и Алиса реши, че нищо чудно и яйцето да направи същото.