Луис Карол
Алиса в огледалния свят (7)

Четвърта глава
Туидълдум и Туидълдий

Те стояха под едно дърво, всеки обгърнал с ръка врата на другия, и Алиса веднага позна кой кой е: на яката на единия беше избродирано „Дум“, а на другия — „Дий“.

„А пък сигурно и двамата имат по едно «Туидъл» отзад“ — си каза тя.

Стояха и не помръдваха — тъй че Алиса съвсем забрави, че са живи. И тъкмо ги заобикаляше, за да види дали отзад на яките им пише „Туидъл“, когато един глас я сепна. Идваше от онзи с „Дум“ на яката.

— Ако мислиш, че сме восъчни фигури — каза той, — трябва да си платиш, нали така. Восъчните фигури не се правят, за да ги гледат хората без пари. Никак даже!

— Точно обратното — добави онзи с „Дий“ на яката. — Ако си мислиш, че сме живи, би трябвало да кажеш нещо.

— Ама наистина много съжалявам — беше всичко, което можа да каже Алиса, защото в ума й зазвънтяха думите на онази стара песничка, все едно че тиктакаше часовник. И тя едва се сдържа да не я запее:

„Туидълдум и Туидълдий

решили да се тупат,

че Туидълдий на Туидълдум

дрънкалката му счупил —

нова хубава дрънкалка, а пък той я счупил!

Но гарга черна — жив катран

ги погнала веднага!

Зарязали си боя там и търтили да бягат —

и Туидълдий, и Туидълдум се юрнали да бягат!“

— Знам за какво си мислиш — рече Туидълдум, — ама изобщо не е така. Никак даже!

— Точно обратното — продължи Туидълдий. — Ако беше така, значи можеше и да е. А пък ако би било така, то би щяло да бъде. Ама тъй като не е, не е тъй. Има логика!

— Чудех се — каза Алиса много учтиво — по кой път е най-добре да тръгна, за да изляза от тази гора. Толкова тъмно стана… Моля ви, бихте ли ми казали?

Но дебелите човечета само се спогледаха и се ухилиха. Те така приличаха на страхотна двойка ученици, че Алиса не се сдържа и посочи с пръст Туидълдум:

— Номер първи!

— Никак даже! — извика рязко Туидълдум и веднага с трясък захлопна уста.

— Номер втори! — каза Алиса, като се обърна към Туидълдий, макар да беше съвсем сигурна, че той ще изкрещи само: „Точно обратното!“. Разбира се, Туидълдий точно това и направи.

— Започна грешно! — извика Туидълдум. — Когато се запознаваш, първо се казва „Приятно ми е“ и се ръкуваш! — и тук двамата братя се прегърнаха и протегнаха свободните си ръце, за да се ръкуват с нея.

Алиса не искаше да се ръкува с никого първа, защото се боеше, че ще обиди другия. И така, най-добрият начин да излезе от мъчното положение й се видя да хване и двете подадени ръце едновременно. След миг те вече танцуваха и се въртяха в кръг. Това й се стори съвсем естествено (сещаше се после тя) и изобщо не се учуди, когато чу музика. Като че ли идваше от дървото, под което танцуваха, а свиреха, доколкото тя можа да схване, клонките му — търкаха се една в друга също като цигулки и лъкове.

— Ама то си беше смешно (разказваше по-късно Алиса всичко това на сестра си), като се усетих, че пея: „Ей ни, обикаляме черничевия храст“. Не знам как съм започнала, ама някак си се чувствах сякаш съм пяла вече много, много дълго време.

Останалите двама танцьори бяха твърде дебели, тъй че не след дълго не можеха да си поемат дъх.

— Четири кръгчета стигат за един танц — изпухтя Туидълдий и те зарязаха танцуването също така внезапно, както го бяха започнали. В същия миг спря и музиката.

След това пуснаха ръцете на Алиса и се втренчиха в нея — цяла минута. Получи се доста неловка пауза, тъй като Алиса не знаеше как би следвало да се започне разговор с хора, с които току-що си танцувал.

„Изобщо не върви сега да казвам «Приятно ми е» — помисли си тя. — Това май някак си сме го прескочили.“

— Надявам се, че не се уморихте много? — каза Алиса най-накрая.

— Никак даже. И много ти благодаря, че ме попита — рече Туидълдум.

— Толкова съм ти задължен! — добави Туидълдий. — Обичаш ли стихове?

— Ами… кажи-речи — да. Някои стихове… ми харесват — колебливо отговори Алиса. — Бихте ли ми казали кой път извежда от гората?

— Кое да й издекламирам? — рече Туидълдий, като се пулеше невинно срещу Туидълдум, без изобщо да забележи въпроса й.

— „Моржа и Дърваря“ е най-дългото — каза Туидълдум и го дари с нежна братска прегръдка.

Туидълдий започна веднага: „Блестеше слънцето тогаз…“

Тук Алиса се престраши да го прекъсне с възможно най-учтив тон:

— А ако е много дълго, не бихте ли ми казали първо кой път…

Туидълдий се усмихна мило и започна пак:

„Блестеше слънцето тогаз

със всичката си мощ.

Морето беше гладко и

спокойно — ах, разкош!

И беше странно всичко,

защото бе среднощ.

 

Луната кисело изгря:

— Я гледай го — нахал!

Денят отдавна свърши — той

какво се е разгрял!

Че да си грее през деня!

Това е жив скандал!

И суха беше сушата,

водата мокра бе.

И облак се не виждаше

по ясното небе.

И птичка не прехвърчаше —

тя просто там не бе.

 

Дърваря се разхождаше

със Моржа по брега.

И щом видяха пясъка,

въздъхнаха с тъга:

— Ех, кой ли би измел оттук

тоз пясък и кога?

 

И сто прислужници с метли

година да метат,

как мислиш, биха ли могли

да го разчистят, брат?

— Че знам ли — рече Моржа и

потрепна му гласът.

 

— О, Стриди! — призоваха те. —

Елате с нас сега

да се разходим, да побъбрим

там долу, край брега!

Ще бродим чак до сутринта

със вас ръка в ръка!

 

По-старите надникнаха

от синьото море,

а после пак се гмурнаха

във синьото море. Защо да ходят някъде,

щом тук им е добре?

 

Но младичките бързичко

се втурнаха натам —

изтупани, излъскани

и със чепици — джам!

Туй беше странно — та нали

крака си нямат грам!

 

Отпървом четири, след тях

и още — пак и пак!

Дебелички, прескачаха

вълните на рояк.

И изпълзяха най-накрай

на пясъчния бряг.

 

Разходиха се двамцата

със стридите безчет,

след миля на скаличката

приседнаха подред.

В редичка се опънаха

и стридите отпред.

И Моржа рече: — Време е

да поговорим, брат,

за зеле, за крале, ботуш

и восъчен печат,

защо морето ври и как

прасетата летят.

 

— Почакайте! — извикаха им

стридите във хор. —

Нали сме си дебелички,

видяхме много зор!

— Спокойно — рече Моржа.

— Ах, какъв любезен морж!

 

— Филии — Моржа промълви —

най-вече трябват май,

а също и оцет, пипер

и магданоз комай.

Готови ли сте, стридки, а?

Да почваме гуляй!

— Ах, колко подло е това —

та нас ще ни ядат!

На обед канят ни, а после

все ние сме обяд!

А Моржа каза: — Вижте как

звездите днес блестят!

 

Така се радвам, че сте с нас

и че сега сте тук!

Дърваря кресна: — Бързо де,

подай ми малко лук!

Все трябва да повтарям — ти

какво, да не си глух?

 

А Моржа каза: — Май че зле

държим се — срам за нас!

Дошли са толкоз отдалеч —

да седнат, викам аз.

Дърваря рече само: — Май

че не вървят със праз.

 

Заплака Моржа: — Боже мой,

към вас сме толкоз зли!

Големичките, хълцайки,

набързо отдели

и със потоци от сълзи

обилно посоли.

 

Дърваря рече: — Стридки, май

се изморихте, а?

Да ви изпратим ли до вас?

Отвърна тишина…

Как иначе — изяли бяха

всички до една…“

— Моржа ми харесва повече — каза Алиса. — Защото, нали разбирате, на него му е поне малко жал за горките стриди.

— Да, ама той е изял повече от Дърваря — рече Туидълдий. — Нали разбираш, държал си е кърпичката пред устата, тъй че Дърваря да не може да преброи колко стриди е излапал. Точно обратното.

— Това е подло! — каза възмутено Алиса. — Ами тогава Дърваря повече ми харесва, щом като не е изял толкова, колкото Моржа.

— Ами той е излапал толкова, колкото е смогнал да докопа — каза Туидълдум.

За чудене си беше това. След малко Алиса се обади:

— Е, добре, и двамата са били много неприятни типове — и тук млъкна стреснато, защото чу нещо, което й прозвуча като пухтенето на голяма парна машина в близката гора — макар да се боеше, че май е по-вероятно да е някой див звяр.

— Някакви тигри или лъвове да се навъртат насам? — попита тя смирено.

— Просто Черния цар хърка — рече Туидълдий.

— Ела го виж! — извикаха братята, грабнаха Алиса за ръцете и я заведоха там, където спеше Царя.

— Не е ли мила картинка? — рече Туидълдум.

Алиса не би могла да потвърди подобно нещо, без да излъже. Той беше с висока черна нощна шапка с пискюл и приличаше на изпомачкана разхвърляна купчина. Хъркаше здравата — „така, че главата му ще хвръкне!“, както отбеляза Туидълдум.

— Боя се, че ще настине, както е легнал на тази влажна трева — каза Алиса (а тя беше едно много грижовно малко момиченце).

— Сега сънува — рече Туидълдий. — И какво сънува, как мислиш?

— Никой не би могъл да отгатне — отговори Алиса.

— Ами, тебе! — възкликна Туидълдий, като тържествуващо плесна с ръце. — А ако спре да те сънува, къде си мислиш, че ще си?

— Ами там, където съм и сега, естествено! — каза Алиса.

— Да, ама не! — надуто се заяде Туидълдий. — Няма да си никъде. Ами че ти си просто нещо си от неговия сън.

— И ако Царя се събуди, ти ще изчезнеш — хоп! — все едно, че са те духнали като свещичка!

— Няма! — възкликна възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само нещо си от неговия сън, то какво сте вие, мога ли да знам?

— Пак това — извика Туидълдум.

— Пак това, пак това! — разкрещя се и Туидълдий. Крясъкът му беше толкова силен, че Алиса не се сдържа и каза:

— Шшшт! Боя се, че ще го събудите, като вдигате толкова шум.

— Тъкмо ти няма какво да ни говориш за това — рече Туидълдум. — Че ти си само нещо, което той сънува. Много добре знаеш, че не си истинска.

— Истинска съм! — каза Алиса и се разплака.

— С плач няма да станеш и грам по-истинска — подхвърли Туидълдум. — Няма за какво да ревеш.

— Ако не бях истинска — продължи Алиса, която бе започнала да се смее през сълзи — толкова шантаво й се виждаше всичко това, — нямаше да мога да плача.

— Надявам се, че не мислиш тези сълзи за истински — прекъсна я Туидълдум с ужасно надут тон.

„Знам, че дрънкат глупости — помисли си Алиса, — и е глупаво да се плаче заради това.“

Тъй че тя си избърса сълзите и продължи с възможно най-бодрия си глас:

— Във всеки случай, по-добре е… Във всеки случай е по-добре да изчезвам от тази гора, защото наистина много притъмня. Мислите ли, че ще вали?

Туидълдум разтвори голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре.

— Не, не мисля — рече той. — Тук отдолу, не, никак даже.

— Но наоколо може и да вали, нали така?

— Може, ако си иска — каза Туидълдий. — Не възразяваме. Точно обратното.

„Ама какви егоисти са!“ — помисли си Алиса и тъкмо смяташе да им каже „лека нощ“ и да си тръгне, когато Туидълдум рипна изпод чадъра и я сграбчи за китката.

— Виждаш ли го това? — каза той със задавен от вълнение глас и в миг опули пожълтелите си очи, сочейки с треперещ пръст нещо малко и бяло под дървото.

— Ами че това е просто една дрънкалка — рече Алиса, след като огледа много внимателно малкото бяло нещо. — Не е гърмяща змия, да речем — добави бързо тя, защото си мислеше, че го е страх. — Просто някаква си стара дрънкалка. Стара и потрошена.

— Знаех си аз! — извика Туидълдум и започна да тропа лудо с крака и да си скубе косите. — Строшена е, разбира се! — тук той погледна Туидълдий, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.

Алиса го хвана за лакътя и каза успокоително:

— Няма какво да се ядосваш заради една нищо и никаква стара дрънкалка.

— Ама тя не е стара! — изкрещя Туидълдум, по-разярен от всякога. — Нова е, казвам ти! Вчера си я купих! Хубавата ми нова дрънкалка! — и гласът му премина в същински крясък.

През цялото това време Туидълдий усърдно се мъчеше да затвори чадъра така, че да остане под него — което си беше толкова необичайно занимание, че изцяло отвлече вниманието на Алиса от разядосания му брат. Но Туидълдий не успя да се справи съвсем както трябва — и всичко свърши с това, че се търкулна, опакован в чадъра, и само главата му стърчеше навън. И си остана да лежи там, като отваряше и затваряше уста и кокореше очи.

„Повече прилича на риба, отколкото на каквото и да било друго“ — помисли си Алиса.

— Та значи, решаваме да се тупаме — каза Туидълдум по-спокойно.

— Май че да — кисело отвърна другият, като изпълзя от чадъра. — Само че тя трябва да ни помогне да се облечем, така де.

Двамата братя тръгнаха ръка за ръка към гората и се върнаха след минутка. Мъкнеха какво ли не — кръгли възглавнички, одеяла, ковьорчета, покривки за маси, капаци за тенджери и кофи за въглища.

— Надявам се, че те бива в закопчаването на карфички и връзването на канапчета — подхвърли Туидълдум. — Всичките тези неща така или иначе трябва да влязат в работа.

По-късно Алиса разказваше, че през живота си никога не била виждала по-голяма бъркотия: как тези двамата припряно търчаха насам-натам; разните неща, които нахлузиха и нахлупиха върху себе си; многото работа, дето й отвориха, с връзването на връзки и закопчаването на копчета.

„Всъщност, когато станат готови, те ще приличат повече на вързопи от стари дрехи, отколкото на каквото и да било друго“ — си каза тя, докато нагласяше една кръгла възглавничка около врата на Туидълдий „да му пази главата от отсичане“, както той се изрази.

— Нали знаеш — добави Туидълдий много сериозно. — Това е едно от най-сериозните неща, които могат да ти се случат по време на битка: да ти отрежат главата.

Алиса се разсмя високо, но успя да се престори, че кашля — боеше се да не го обиди.

— Много ли съм блед? — попита Туидълдум, докато Алиса му завързваше шлема. (Той го нарече шлем, макар че със сигурност приличаше повече на тенджера.)

— Амиии… Е, да, малко — учтиво отвърна Алиса.

— Общо взето, аз съм много смел — продължи той по-тихо, — ама днес случайно ме боли глава.

— А пък мене ме боли зъб! — каза Туидълдий, който бе дочул забележката. — Много по-зле съм от тебе!

— Тогава по-добре е да не се биете днес — рече Алиса, като сметна, че това е една възможност да ги сдобри.

— Ние трябва да се побием мъничко, но не държа да продължи много — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?

Туидълдий си погледна часовника:

— Четири и половина.

— Дай да се бием до шест, пък после да вечеряме — предложи Туидълдум.

— Чудесно — отговори другият доста тъжно, — а пък тя може да ни гледа. Ама ти по-добре не идвай много близо — обърна се той към нея. — Общо взето, когато наистина се разпаля, аз удрям де що видя.

— Аз пък удрям де що докопам — обади се Туидълдум, — без значение виждам ли го или не!

Алиса се засмя.

— Ти май трябва доста честичко да удряш дърветата — каза тя.

Туидълдум се огледа с доволна усмивка.

— Не мисля — рече той, — че когато свършим, тук наоколо ще остане да стърчи и едно дърво.

— И всичко това — заради някаква си дрънкалка! — каза Алиса, като все още се надяваше поне малко да ги хване срам, че ще се бият заради такава дреболия.

— Сигурно нямаше да го взема толкова навътре — отвърна Туидълдум, — ако не беше новата дрънкалка.

„Ще ми се катранената гарга да идва вече!“ — помисли си Алиса.

— Имаме само един меч, нали знаеш — каза Туидълдум на брат си, — но ти можеш да вземеш чадъра. Той горе-долу е също толкова остър. Само че трябва да започваме по-бързо. Става все по-тъмно.

— И още по-тъмно — добави Туидълдий.

Притъмня така изведнъж, че Алиса си помисли: „Идва гръмовична буря!“

— Какъв е дебел и черен този облак! — каза тя. — И колко бързо идва! Ама… той е с криле!

— Гаргата! — изпищя Туидълдум в паника. Двамата братя си плюха на петите и дим да ги няма.

Алиса побягна навътре в гората и след малко спря под едно разклонено дърво.

— Тук няма как да ме стигне — говореше си тя. — Твърде голяма е, за да се промуши между дърветата. Ама по-добре да не пляскаше толкова с криле. Цял ураган направи в тази гора! Ето, понесла е нечий шал!