Луис Карол
Алиса в огледалния свят (6)

Трета глава
Огледалните насекоми

Разбира се, Алиса преди всичко трябваше добре да огледа страната, през която й предстоеше да пътува.

„Че то това си е като да учиш география! — помисли си тя и се изправи на пръсти с надеждата да зърне малко по-далече. — Най-важни реки? Ами, няма. Най-важни планини? Е, аз се намирам на върха на единствената планина тук, а тя сигурно си няма име! Най-важни градове? Я! Що за същества събират мед там, долу? Пчели да са, не са — че кой може да види пчела от цял километър разстояние, така де…“ — известно време Алиса стоя, втренчена в едно от насекомите, които се щураха сред цветята и мушкаха хоботите си в тях.

„Ама също като истински пчели!“ — рече си Алиса.

Да, но това беше всичко друго, но не и истинска пчела. Всъщност си беше истински слон, както Алиса скоро забеляза, но самата идея за това така я порази, че дъхът й спря.

„Ами цветята колко ли са големи! — зачуди се тя. — Цяла къща! Само че са й махнали покрива и са я набучили на прът… А колко ли мед пък събират! Да взема да сляза долу ли… О, не, не точно сега… — сепна се тя щом понечи да побегне надолу и се опита да намери някакво извинение за внезапно обзелата я уплаха. — Няма как да сляза долу, при тях, преди да съм си намерила някой по-дългичък клон, за да ги разпъждам… А като ме питат вкъщи дали ми е харесала разходката, какъв смях ще падне! Ето какво ще им кажа: А, хубава си беше… (тук Алиса си вирна брадичката, както много обичаше да прави)… само дето беше много прашно и горещо, пък и тия досадни слонове!“

„Май е по-добре да сляза по другия склон — рече си тя след малко. — Слоновете мога и по-късно да ги посетя. А само как ми се иска да се добера до този трети квадрат!“

И щом си намери оправдание, Алиса се спусна по склона и прескочи първото от шестте поточета.

— Билетите, ако обичате! — извика кондукторът, проврял глава през прозореца, и всички мигом извадиха билети. Билетите бяха големи горе-долу колкото хората и изведнъж във вагона стана страшно претъпкано.

— Хммм… Покажи си билета, момиченце! — кондукторът погледна ядосано Алиса. И изведнъж всички се разкрещяха в хор. („Също като припев на песничка“ — хрумна й.):

— Не го задържай, хей, момиченце! Знаеш ли колко му струва времето? Хиляда лири на минута!

— Боя се, че нямам билет — уплашено рече Алиса. — Там, където се качих, нямаше каса…

И хорът отново кресна:

— Там, откъдето се качи, няма къде да се построи каса! Знаеш ли колко струва земята там? Хиляда лири сантиметърът!

— Не се оправдавай! — скастри я кондукторът. — Трябваше да си купиш от машиниста!

А хорът кресна пак:

— От онзи, който кара влака! А знаеш ли само димът на локомотива колко струва? Хиляда лири за „пуф“! И още хиляда за „паф“!

„Тогава има ли смисъл да говорим…“ — помисли си Алиса.

Този път гласовете не креснаха, тъй като не го каза на глас, но за нейна голяма изненада всички до един си помислиха в хор (надявам се, че разбирате какво точно означава „хорово мислене“, защото аз, честно да си призная, не знам):

„По-добре не говори! Знаеш ли колко струва това? Хиляда лири за дума!“

„Ох, няма как тази нощ да не сънувам хиляда лири. Просто няма как!“ — помисли си Алиса.

През цялото това време кондукторът не откъсваше поглед от нея — разгледа я първо през телескоп, после — през микроскоп и най-накрая извади театрален бинокъл. И рече:

— Ами че ти си сбъркала посоката!

След това хлопна прозореца и изчезна.

— Едно малко момиченце като тебе — обади се господинът насреща й (беше облечен в бели хартии^[1]) — би трябвало да знае накъде пътува, пък дори и името си да не знае!

Козела, който седеше до господина в бяло, притвори очи и каза високо:

— Тя трябва да знае как се стига до касата, та ако ще и азбуката да не знае!

До Козела пък беше седнал един Бръмбар (доста чудновата компания се беше събрала в този вагон) и тъй като явно тук редът беше да говорят един подир друг, той добави:

— Трябва да я изпратят обратно като багаж!

Алиса не виждаше кой седи зад Бръмбара, но чу, че някой взе да кашля. Буха, буха и накрая рече:

— Да смени влака…

„Този ще да е някой бухал!“ — помисли си Алиса. И изведнъж чу в ухото си един тъничък мъничък гласец:

— От това става хубава шегичка: „Бухал, бухал, бухал си бухал“, нещо такова…

После от дъното на вагона се обади един много мил и нежен глас:

— И отгоре й трябва да напишат: „Внимание! Чупливо!“, защото, нали знаете…

А след него — и други.

„Ама колко хора има в този вагон?!“ — учуди се Алиса.

— Да я изпратят по пощата в колет! Щом няма билет!

— Не, по-добре като телеграма! Нали е дама!

— Ами! Нека тя да влачи влака! Вместо локомотив! И какво ли още не…

Господинът с белите хартии се наведе към ухото й и й прошепна:

— Не им обръщай внимание, миличка! Просто на всяка спирка си купувай обратен билет!

— Как пък не! — търпението на Алиса вече съвсем се беше изчерпало. — Притрябвал ми е този влак! Тъкмо бях в една гора… и искам пак да се върна там. Сред горските дебри!

— И от това става шегичка: „Де бре, дебри…“ или нещо такова…

— Хайде стига вече! — Алиса се огледа да види откъде идва гласецът, ала напразно. — Щом толкова ти се ще някой да измисля шегички, защо сам не си измислиш една?

В отговор тъничкият мъничък гласец въздъхна дълбоко. Толкова нещастна беше тази въздишка, че на Алиса й се прииска да му каже нещо утешително.

„Ех, поне да въздишаше като хората!“ — помисли си тя. Защото, нали разбирате, въздишката беше толкова лекичка, че тя сигурно изобщо нямаше и да я чуе, ако не беше почти в ухото й; усети в ухото си страшен гъдел, който разсея тежките й мисли за това, колко ли е нещастно бедното създание.

— Знам, ти си мой приятел — продължи гласецът. — Мил и стар приятел. И няма да ми направиш нищо лошо, нищо че съм насекомо…

— Какво насекомо? — занервничи леко Алиса. Всъщност най-вече я интересуваше дали то жили или не, но според нея да зададе подобен въпрос беше крайно невъзпитано.

— Ама значи ти не… — подхвана гласецът, но изведнъж пронизителната свирка на локомотива го заглуши и всички наскачаха разтревожено. Алиса също подскочи.

Един кон (същият, дето бухаше) подаде глава през прозореца, прибра я и невъзмутимо изрече:

— Няма нищо, ще прескачаме ручейчето!

Това като че ли успокои всички, макар че Алиса се притесни при мисълта, че влакът ще подскача.

„Както и да е, нали ще стигнем четвъртия квадрат. Все е нещо!“ — рече си тя. И в следващия миг усети, че купето се издига във въздуха, и от страх се вкопчи в първото нещо, което й попадна подръка — а това съвсем случайно се оказа брадата на Козела.

Но щом я докосна, брадата сякаш се стопи и Алиса се намери кротко седнала под едно дърво, а един грамаден Комар (тъкмо с него си беше приказвала тя досега!) се бе настанил на един клон точно над главата й и й правеше вятър с крилца.

Беше наистина огромен комар!

„Не комар, ами цяло пиле!“ — помисли си Алиса, но това не я притесни особено — нали вече толкова дълго си бяха приказвали!

— … ти не обичаш всички насекоми? — продължи той най-спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Онези, които могат да говорят, ми харесват — рече Алиса. — Но там, където аз живея, не съм чувала никое да говори…

— Ами ти на кои насекоми от вашите най-много се радваш? — попита Комара.

— Аз изобщо не им се радвам — обясни Алиса. — По-скоро ме е страх от тях… поне от по-големите. Но пък мога да ти кажа как се казват някои от тях по име.

— Но те, разбира се, идват, когато ги повикаш по име — нехайно забеляза Комара.

— Не съм ги виждала да идват.

— Че за какво са им имена тогава — рече Комара, — ако не идват, когато ги повикаш?

— На тях за нищо не им трябват, но пък на хората сигурно им трябват. Че иначе защо всичките неща да си имат имена?

— Знам ли? — каза Комара. — В онази гора долу си нямат… Както и да е — разкажи ми сега за вашите насекоми. Изреди ми няколко.

— Ами… То… има всякакви буболечки… — разпери пръсти Алиса.

— Аха — рече Комара. — Я погледни сега към ей онзи храст. Видя ли какво лази там? Това са бубоклечки! Целите са дървени и много тракат!

— А какво ядат? — полюбопитства Алиса.

— Талаш и трици — отвърна Комара. — Карай нататък.

Алиса се вторачи с голям интерес в бубоклечките и реши, че някой сигурно ги е лакирал — толкова лъскавички й се видяха. После продължи:

— Има и разни бръмбари… Например торен бръмбар.

— А я сега погледни ей там на пътечката, точно до краката си — посочи Комара. Алиса уплашено се дръпна назад. — Виждаш ли го онзи, дето се тътрузи? Знаеш ли какво е това? Тортен бръмбар! Тялото му е от сладко тесто, крилцата — от шоколадова глазура, а онова, което търкаля пред себе си, дето пламти, е фламбирана стафидка.

— Ами какво яде? — пак попита Алиса.

— Сметанов крем и счукани орехи — обясни Комара. — А гнезди в кутии от торти.

Алиса разгледа хубавичко насекомото и горящата стафидка, която то буташе пред себе си, и си помисли: „Чудя се дали затова насекомите така налитат на пламъчето на свещта. Сигурно го мислят за стафидка…“

След това продължи:

— А също и конска муха…

— Ей онова там, дето пълзи по клонката — посочи Комара, — е маслонска муха. Крилцата й са от намазани с масло филийки, тялото й е от кифличка, а главата й е бучка захар.

— А тя пък какво яде?

— Слаб чай със сметана.

Алиса се притесни за горката муха.

— Ами ако не намери?

— Тогава ще умре, естествено.

— Ами то сигурно им се случва много често — умислено забеляза Алиса.

— О, непрекъснато — отвърна Комара.

Алиса се замисли и минута-две не каза нищо. През това време Комара се забавляваше, като бръмчеше край главата й. Най-накрая кацна и рече:

— Сигурно на тебе не ти се иска да си загубиш името?

— О, не, никак даже! — разтревожи се Алиса.

— Добре де, знам ли — продължи Комара нехайно. — Само си помисли колко удобно ще е да се върнеш вкъщи без име! Да речем, гувернантката ти иска да те извика за урок. Значи, вика тя: „Ела тук…“ и после млъква — нали няма как да те извика, като нямаш име! И ти не отиваш, разбира се — откъде да знаеш, че вика точно тебе.

— Само че няма да стане, повече от сигурна съм — поклати глава Алиса. — Гувернантката ми хич няма да ме остави да си пропусна урока заради такова нещо. Щом не може да си спомни как се казвам, тя сигурно ще извика: „Ела тук, мила…“

— Ама ти не се казваш Мила — забеляза Комара. — Значи, няма защо да ходиш. Шегичка! Щеше ми се ти да я беше измислила.

— Защо пък аз да съм я измислила? — попита Алиса. Точно тази изобщо не я биваше!

Комара въздъхна дълбоко. Две огромни сълзи се стекоха по бузите му.

— Не трябва да се шегуваш, щом това толкова те натъжава — рече Алиса.

Последва нова скръбна въздишчица и този път Комара май съвсем се сдуха — защото щом Алиса вдигна очи, на клонката вече нямаше никого. Беше започнало да й става хладно от дългото седене на едно място; тя стана и продължи пътя си.

Не след дълго стигна до една ливадка, а в другия й край започваше гора. Видя й се доста по-тъмна от предишната и Алиса малко нещо се поуплаши, че ще трябва да навлиза в нея. Ала след като поразмисли, тя все пак реши да продължи нататък. „Защото няма да се върна, естествено!“ — помисли си тя. А друг път към осми квадрат нямаше.

— Това ще да е гората, в която нищо си няма име… — рече тя умислено. — Чудя се какво ли ще стане с моето, щом вляза в нея. Не, никак не ми се ще да го загубя — иначе ще се наложи да ми дават друго, а изобщо не се съмнявам, че ще е някое ужасно противно име! А какъв майтап ще падне после, когато тръгнем да издирваме намерил ли е някой старото ми име. Също като в обявите за изгубени кучета: „С меден нашийник на врата, отговаря на името…“ И после, представете си само — де що срещна, викам му: „Алиса!“ и накрая нещо вземе, че се обади! Само че ако има ум в главата, хич няма и да се обади…

И така си бърбореше тя, докато стигна гората. Изглеждаше много сенчеста и хладна.

— Е, все пак наистина е много приятно — каза си Алиса, щом навлезе сред дърветата — след тази жега да се намериш в… в… в какво?! — продължи тя, доста учудена, че думата й убягва. — Искам да кажа, да се мушнеш под… под… как беше… под ето тези! — и посочи едно дърво. — Ама как ли се казва това нещо? Ами… никак не се казва! Никак, убедена съм!

Помълча умислено минута-две. После изведнъж отново подхвана:

— Ама значи наистина си загубих името! И сега коя съм аз, а? Ще си го спомня, само да мога! Трябва да си го спомня! — но това, че трябвало, никак не й помогна и след като се чуди сума ти време, най-накрая успя да каже само:

— С „л“… С „л“ започваше, спомням си!^[2]

И тъкмо тогава от гората излезе една Кошута. Тя погледна Алиса с големите си нежни очи; никак не я беше страх.

— Пъци-пъци-пъци! — повика я Алиса и протегна ръка да я погали, ала Кошутата отскочи лекичко назад, спря се и отново я погледна.

— Ти как се казваш? — обади се най-накрая Кошутата. Какъв нежен, меден глас имаше само!

„Де да знаех!“ — помисли си горката Алиса и доста тъжно отвърна:

— Засега никак…

— Я си помисли пак — рече Кошутата. — Тъй не бива.

Алиса си помисли, ала от това не излезе нищо.

— Моля те, би ли ми казала ти как се казваш? — попита тя плахо. — Току-виж ми помогнало, поне мъничко…

— Ще ти кажа, само нека отидем малко по-нататък — рече Кошутата. — Тук не мога да си спомня!

И така, те тръгнаха заедно през гората. Алиса бе обгърнала с ръце мекичката шия на Кошутата. Най-накрая стигнаха до друга ливада. Тук Кошутата изведнъж подрипна във въздуха, отърси се и се освободи от прегръдката на Алиса.

— Аз съм Кошута! — радостно извика тя. — Олеле, но ти си човешко детенце! — изведнъж в прекрасните й кафяви очи проблесна тревога. Тя се стрелна и побягна колкото краката й държат.

Алиса се загледа подире й. В очите й напираха сълзи — много й беше мъчно, че така изведнъж изгуби милата си спътница.

„Е, сега поне вече знам как се казвам — рече си тя. — Все е нещо. Алиса… Алиса… Не, никога вече няма да го забравя! А сега се чудя — кой ли път да хвана? Я да погледна онези табели…“

Отговорът на въпроса далеч не беше труден: пътят беше само един. И двете табели сочеха него.

„Като стигна мястото, където потокът се разделя, ще реша — помисли си Алиса. — Тогава сигурно ще сочат в различни посоки.“

Само че изобщо не стана така. Алиса вървя, вървя, сума ти път извървя, но където и да се натъкнеше на разклонение, там неизменно стърчаха и двете табели и неизменно сочеха в една и съща посока. На едната пишеше:

А на другата:

— Като се замисля — рече си Алиса, — няма начин тези двамата да не живеят в една къща. Как не се сетих досега! Само че не трябва да се бавя много там! Ще мина, колкото да им кажа „здрасти“ и да ги питам как се излиза от тази гора. Ех, де да можех да стигна до осмия квадрат, преди да се стъмни! — и така, Алиса продължи да си върви по пътя и да си говори сама, докато най-накрая пътят свърна рязко и тя налетя на две дебели човечета, яки и набити като греди. Ама толкова изведнъж им налетя, че аха-аха да търти да бяга обратно, но само след миг се окопити и забеляза, че това не били две греди, а…