Луис Карол
Алиса в огледалния свят (5)

Втора глава
Градината на говорещите цветя

„Ще мога да огледам градината много по-добре — рече си Алиса, — ако се изкача ей там на онзи хълм. Ето ти тук една пътека, която води право към него… или… не чак толкова право… (Последното си го каза, след като за няколко крачки разстояние й се наложи да забие рязко поне три-четири пъти.) Ала предполагам, че все ще ме избеде дотам… Гледай само как се върти и суче! Не пътечка, ами същински тирбушон! Е, след този завой вече трябва да излиза на хълма… О, не! Пак се връщам към къщата! Я чакай тогава да пробвам наопаки!“

Така и направи. Обикаляше и нагоре, и надолу, завиваше и насам, и натам, но… правеше, струваше и все се връщаше към къщата. А веднъж успя да вземе един завой по-бързо от обикновено — и направо връхлетя върху стената.

— А, няма какво да ме придумваш — каза Алиса и изгледа къщата накриво, сякаш къщата се караше с нея. — Хич няма да влизам в тебе повече. Иначе ще трябва пак да минавам през огледалото и пак да се връщам в старата стая и… Край, отиде ми приключението!

И така, тя решително обърна гръб на къщата и отново тръгна по пътеката, решена да върви напред и все напред, докато не изкачи хълма. Известно време всичко си вървеше добре и тъкмо Алиса си рече: „Е, този път няма как да не стане“, пътеката изведнъж потрепна, хвърли къч (така го описваше по-късно Алиса) и в следващия миг тя изведнъж усети, че влиза през вратата.

— Ох, да му се не види! — изпъшка Алиса. — Никога не съм виждала по-досадна къща! Само ти се пречка из краката! Никога, ама никога!

Е, хълмът все така си стърчеше на хоризонта, така че не й оставаше нищо друго, освен да пробва пак. Този път се натъкна на някаква голяма леха. По края й растяха маргаритки, а сред нея се издигаше разклонен бор.

— О, Лилио! — обърна се Алиса към една Тигрова лилия, която грациозно се поклащаше на вятъра. — Ако можеше да говориш!

— Аз мога — обади се Лилията. — Всички можем. Стига да има някой, с когото си струва да говориш!

Алиса така се смая, че загуби и ума, и дума; чак дъхът й секна. Най-накрая — тъй като тигровата лилия продължаваше да се поклаща на вятъра, сякаш нищо не е било — тя отново се обади, но този път много плахо, почти шепнешком:

— А всички цветя ли могат да говорят?

— Не по-зле от тебе — отвърна й тигровата лилия. — И много по-_силно_!

— Нали разбираш, не е прилично ние да заговаряме първи — обади се Розата. — Аз пък тъкмо се чудех кога най-после ще ни заговориш. Виках си — все пак лицето й не е съвсем тъпо, макар и да не е от най-умните. И все пак, цветът ти си го бива, а това вече е нещо!

— Мен цветът много-много не ме вълнува — забеляза тигровата лилия, — ала ако Венчелистчетата й бяха само мъничко по-извити, никак нямаше да изглежда зле!

На Алиса никак не й се нравеше да я критикуват и затова се захвана да ги разпитва:

— А не ви ли хваща страх понякога? Растете си тук, а няма кой да ви наглежда…

— Ами борът в средата? — обади се Розата. — Какво си мислиш, че прави там?

— Но какво ли може да направи той, за да ви защити?

— Бори натрапниците — обади се Розата.

— Бори ги! Бори ги! — изписка една Маргаритка. — Всекиго може да пребори! Нали затова е Бор!

— Ама ти не го ли знаеше? — извика след бащата Маргаритка и тук всичките се разврещяха една през друга. Пискливи гласчета изпълниха въздуха.

— Я млък! — сгълча ги Лилията и се заклатушка бурно насам-натам. Трепереше от възмущение. — Ох, само да ми паднат! Само че те знаят, че не могат! — задъха се тя от яд и наклони трепереща глава към Алиса. — Иначе щяха ли да посмеят!

— Няма нищо — опита се да я успокои Алиса. Тя се наведе към маргаритките, които току-що бяха подхванали врявата отново, и им прошепна:

— Ако не млъкнете веднага, ей сегичка ще ви откъсна!

Мигом се възцари тишина. Няколко розови маргаритки побеляха от страх.

— Ха така! — доволно рече Тигровата лилия. — По-проклети от маргаритките няма, така да знаеш. Една да заговори — и всичките започват да приказват. Такава врява вдигат, че да увехнеш!

— Как така всичките говорите толкова хубаво? — попита Алиса. Надяваше се, че с похвали ще може да поразведри малко настроението на Тигровата лилия. — Много градини съм виждала, но никъде не съм чувала цветята да говорят!

— Я пипни пръстта — посъветва я Тигровата лилия — и ще разбереш.

Алиса я послуша.

— Много е корава! — установи тя. — Но не разбирам какво общо има това с…

— В повечето градини — заобяснява Тигровата лилия — прекопавах лехите. Те са ужасно меки. Меки са като пухени завивки и затова цветята постоянно спят!

Звучеше съвсем разумно. Алиса беше много доволна, че научи каква била работата.

— Изобщо не бях се замисляла — призна си тя.

— Според мене ти изобщо не мислиш! — скастри я Розата.

— Никога не съм виждала по-глупава физиономия — обади се една Виолетка^[1], която досега си мълчеше, толкова изведнъж, че Алиса чак подскочи.

— Я си дръж езика! — сряза я Тигровата лилия. — Като че някога изобщо си виждала нечия физиономия! Само се вреш сред листака и си дремеш ли, дремеш! Че ти знаеш какво става на този свят не повече от една неразцъфнала пъпка!

— Има ли в тази градина и други хора, освен мене? — попита Алиса, след като реши да пропусне покрай ушите си последната забележка на Розата.

— Тук има и едно друго цвете, дето се разхожда насам-натам като тебе — обади се Розата. — Чудя се как ли го правите…

— Че има ли нещо, на което да не се чудиш — подметна Лилията.

— Ама тя е по-переста от тебе.

— Но иначе е като мене, така ли? — попита развълнувано Алиса. „В тази градина има и друго малко момиченце!“ — мина през ума й.

— Е, има същата чудата форма като тебе — рече Розата. — Само че е по-тъмничка и венчелистчетата й май са по-късички…

— По-подредени са и са прилепени едно о друго като на Гергината — прекъсна я Тигровата лилия. — Не са такива смачкани и разбъркани като твоите!

— Ама то ти не си виновна — добави милозливо Розата. — Така е, защото си започнала да вехнеш. А това, като се започне, няма начин венчелистчетата ти да не се посмачкат.

На Алиса това хич не й харесваше, затова реши да смени темата и попита:

— Тя идва ли понякога насам?

— Според мене скоро ще я видиш — успокои я Розата. — Тя е от онези с бодлите. Има девет бодила.

— А къде са й бодлите? — любопитно попита Алиса.

— Как къде? На главата й отгоре! — отвърна Розата. — Тъкмо се чудех защо ти си нямаш бодли. Мислех си, че е присъщо на вида ви.

— Но тя идва! — извика Шибоя. — Чуват се стъпките й по чакълената пътечка — туп-туп-туп!

Алиса се огледа нетърпеливо и видя, че насреща й се задава Черната царица.

„Ей, че е пораснала“ — хрумна й веднага. Така си и беше: когато Алиса я видя сред пепелта, Черната царица беше висока някакви си пет-шест сантиметра, а сега вече беше половин глава по-висока от самата Алиса!

— Сигурно е от чистия въздух — обади се Розата. — Тук въздухът е много свеж!

— Ще взема да я пресрещна, та да се запознаем — реши Алиса, защото макар да й беше интересно да си бърбори с цветята, къде-къде по-забележително беше да си поговориш с истинска Царица.

— А, така няма да стане — обади се Розата. — Бих те посъветвала да тръгнеш в обратна посока.

„Що за дивотия?“ — помисли си Алиса, но нищо не каза, а веднага се завтече към Черната царица. За нейна огромна изненада обаче царицата моментално се изгуби от погледа й и — що да види пред себе си? — ами входната врата на къщата, естествено!

Леко ядосана, тя се дръпна назад и се заоглежда. Тук Царица, там Царица — най-накрая я мярна, ама тя беше ужасно далече. И реши, че този път наистина не би било лошо да опита да тръгне в обратна посока.

Абсолютен успех! Не повървя и минутка — и се намери лице в лице с Черната царица — и то точно под хълма, към който толкова отдавна се стремеше!

— Ти откъде идваш? — попита я Черната царица. — И накъде си тръгнала? Гледай ме право в очите! Отговаряй учтиво! И престани да си чупиш пръстите!

Алиса послушно изпълни нарежданията (тя и иначе си беше послушно дете) и обясни, доколкото можа, че се е загубила, ала смята да продължи по пътя си.

— Не зная какво искаш да кажеш с това „по пътя си“ — тросна се Царицата. — Тук всички пътища са мои! Ама какво изобщо търсиш тук? — продължи тя с малко по-приветлив тон. — Ако не знаеш какво да кажеш, прави реверанси. Спестява време.

Алиса се позачуди малко на това последното, само че Царицата й внушаваше такова страхопочитание, че не посмя да не й повярва.

„Като се прибера, ще взема да опитам — реши тя. — Следващия път, когато закъснея за вечеря…“

Царицата погледна часовника си.

— Време е вече да отговориш! Като говориш, си отваряй малко повече устата и не забравяй да добавиш „Ваше Величество“.

— Аз само исках да поразгледам градината, Ваше Величество…

— Точно така! — потупа я Царицата по главата, от което на Алиса ни най-малко не й стана приятно. — Макар че като каза „градина“… аз такива градини съм виждала, че в сравнение, с тях тази си е жив запустял двор.

Алиса не посмя да възрази и продължи:

— … и си помислих — дали пък да не изкача онзи хълм?

— Та като каза „хълм“… — прекъсна я Царицата. — Аз такива хълмове съм виждала, че в сравнение с тях този си е жива долчинка!

— А, не! — пресече я Алиса и изведнъж се учуди на себе си, че най-накрая се е осмелила дай възрази. — Един хълм не може да бъде долчинка. По никакъв начин! Що за глупости!

Черната царица поклати глава.

— Викай му „глупости“, щом искаш — рече тя, — ама аз такива глупости съм чувала, че в сравнение с тях тази е смислена като тълковен речник.

Алиса отново направи реверанс, защото тонът на Царицата много я стресна — от него си личеше, че е малко нещо обидена. И така, те продължиха в мълчание, докато най-сетне изкачиха хълмчето.

Известно време Алиса не пророни нито дума — само оглеждаше местността във всички посоки. Ама че интересна местност беше! Няколко поточета я прекосяваха от край до край, а земята между тях беше разделена с живи плетища на квадрати, които я преграждаха от поточе до поточе.

— Същинска шахматна дъска! — възкликна най-накрая Алиса. — Значи, и хора трябва да се движат по нея… Ама ето ги! — зарадва се тя и сърцето й се разтупка от вълнение. — Значи, тук разиграват огромна шахматна партия! В целия този свят — ако това изобщо е свят — така де… Ех, че хубаво! О, как искам и аз да мога да участвам! Ако ще и пешка да съм — но да участвам! Макар че най би ми харесало да съм Царица, естествено…

Щом каза това, тя погледна доста притеснено Царицата, но спътницата й само се усмихна любезно и рече:

— Това съвсем лесно ще го уредим. Ако искаш, можеш да станеш пешка на Бялата царица. Лили е още много мъничка за игра. Започваш от втори квадрат — същия, на който се намираш сега. Стигнеш ли до осми, ставаш Царица! — и точно в този миг, кой знае защо, хукнаха да бягат.

По-късно, докато си мислеше за всичко това, Алиса все не можеше да схване как така е станало — спомняше си само, че търчаха ръка за ръка, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса едва успяваше да я настига. И въпреки това Царицата не спираше да крещи: „Давай по-бързо! Давай по-бързо!“ Само че Алиса съвсем не можеше, ала не й беше останал и дъх да го каже!

Най-странното в цялата тази работа обаче беше, че докато тичаха, нито дърветата, нито всичко останало покрай тях не се и помръдваше — колкото и бързо да търчаха Алиса и Царицата, не успяваха нищо да задминат.

„Дали пък всичко не търчи заедно с нас?“ — зачуди се горката Алиса съвсем шашардисана. А Царицата сякаш й четеше мислите, защото кресна:

— Давай по-бързо! И не приказвай!

Не че на Алиса изобщо й бе хрумвало да приказва. Толкова се беше запъхтяла, че й се струваше, че никога вече няма да може да приказва; а Царицата продължаваше да си крещи: „Давай по-бързо! Давай по-бързо!“ и да я влачи подире си.

— Стигнахме ли вече горе-долу? — успя най-накрая да изпухти Алиса.

— Горе-долу! — тросна се Царицата. — Че ние го подминахме още преди десетина минути! Давай по-бързо! — и те продължиха да си търчат в мълчание. Само вятърът свистеше в ушите на Алиса. „Току-виж ми отвял косата“ — помисли си тя.

— Давай! Давай! — кресна отново Царицата. — По-бързо! Още по-бързо! — и те се понесоха толкова бързо, че накрая сякаш се плъзгаха по въздуха, почти без да докосват с крака земята, докато изведнъж — тъкмо когато Алиса вече съвсем капна от умора — спряха и тя се намери седнала на земята. Виеше й се свят. Царицата й помогна да се облегне на едно дърво и рече:

— А сега си почини мъничко.

Алиса се огледа и за малко да падне от изненада.

— И какво излиза?! През цялото време сме били под това дърво! Всичко наоколо си е същото!

— Ами че как — каза Царицата. — А ти какво искаш?

— Е, ами че там, където аз живея — обясни Алиса, все още леко запъхтяна, — общо взето, като бягаш доста дълго време, както ние сега, обикновено стигаш някъде другаде…

— Ама че на туткаво място живееш! — отвърна й Царицата. — А пък тук, нали разбираш, за да останеш на едно и също място, трябва да търчиш колкото ти краката държат. А ако искаш да стигнеш някъде другаде, то трябва да търчиш поне два пъти по-бързо.

— Ох, по-добре да не опитваме, моля ви се — рече Алиса. — Тук съм си много добре! Само дето е толкова ужасно горещо… и съм толкова ужасно жадна…

— Знам какво ти трябва — добродушно рече Царицата и измъкна кутийка от джоба си. — Едно сухарче?

Алиса си помисли, че би било страшно невъзпитано да откаже, макар че последното нещо, което искаше, беше сухарче. И така тя си взе едно сухарче и го загриза старателно, само че то беше страшно сухо — нищо не й бе пресядало така, откакто се помнеше.

— Докато се разхлаждаш — обади се Царицата, — аз ще поизмеря малко.

Тя извади от джоба си сантиметър и захвана да мери земята, като тук-таме забиваше колчета.

— Като измеря два метра — рече тя и заби едно колче, — ще ти кажа накъде да вървиш. Още едно сухарче?

— Не, благодаря — отвърна Алиса. — Едно ми стига.

— Надявам се, че вече не си жадна?

Алиса се видя в небрано лозе, но за късмет Царицата изобщо не я изчака да отговори, а продължи:

— Щом стигнеш третия метър, ще ти повторя накъде да вървиш — иначе току-виж си забравила. На четвъртия ще ти кажа „довиждане“. А на петия ще си отида!

Вече бе успяла да набоде всички колчета и Алиса с голям интерес загледа как тя се върна при дървото и тръгна бавно по редичката от колчета.

Щом стигна колчето на втория метър, тя се обърна и рече:

— При първия ход пешката прескача едно квадратче. Значи, трябва да минеш много бързо през третия квадрат — според мене ще е най-добре да хванеш влака и за нула време ще стигнеш в четвъртия квадрат. Е, този квадрат е на Туидълдум и Туидълдий. Петият е пълен най-вече с вода, а пък шестият е на Хъмпти-Дъмпти. Ама ти какво така се умълча?

— Ами аз… не знаех, че трябва… — запъна се Алиса.

— Редно е да кажеш нещо — смъмри я Царицата. — Например: „Извънредно любезно е от ваша страна да ми обясните всичко това.“ Както и да е, да приемем, че си го казала… Седмият квадрат целият е обрасъл с гора, но там един от Рицарите ще ти покаже пътя. А в осмия ще се срещнем и двете като Царици и ще празнуваме, и ще лудуваме, и ще…

При следващото колче Царицата се извърна и рече:

— Ако не се сещаш как точно да кажеш нещо — говори на френски! И като вървиш, не си криви стъпалата навътре! И помни коя си!

Този път тя не изчака Алиса да направи реверанс, а притича до следващото колче, обърна се, каза „Довиждане!“ и се спусна към последното колче.

Как стана това, Алиса тъй и не разбра, но щом стигна до последното колче, Черната царица изчезна! Във въздуха ли се стопи, към гората ли изтича („а тя може да тича, не ще и дума!“ — помисли си Алиса), нямаше как да се досети човек, ала изчезна! И тогава Алиса си спомни, че е Пешка и че скоро трябва да си тръгне оттук.