Луис Карол
Алиса в огледалния свят (15)

Дванайсета глава
Кой все пак го е сънувал?

— Ваше Черно Величество, не би трябвало да мъркате толкова силно — Алиса разтърка очи и продължи с уважителен, ала и сърдит тон: — Събудихте ме, а какъв хубав сън сънувах! И ти беше там, Кити — в Огледалния свят! Спомняш ли си, миличка?

Котенцата имат един много лош навик (както веднъж бе отбелязала Алиса) — каквото и да им говориш, те само мъркат.

— Ако например мъркаха вместо „да“ и мяучеха вместо „не“ — бе казала тя, — това все щеше да е някакъв разговор! Но как да си говориш с човек, който все ти повтаря едно и също?!

Тук котенцето само измърка и нямаше как да разбереш „да“ ли казва или „не“.

Алиса взе да рови из шахматните фигурки върху масата, докато най-накрая намери Черната царица. После коленичи на черджето пред камината и сложи Царицата пред котенцето.

— Признай си, Кити! — извика тя и плесна тържествуващо с ръце. — Ти беше, нали?

(„Но Кити изобщо не я погледна — обясняваше по-късно тя на сестра си. — Извърна глава и се направи, че не я вижда! Само че си личеше, че я е малко срам, затова според мене тя е била Черната царица!“)

— Я изправи гръбнак, миличко! — разсмя се весело Алиса. — И докато си мислиш какво да… какво да измъркаш, прави реверанси. Така пестиш време, спомняш ли си? — тя грабна котенцето и го целуна лекичко. — В чест на това, че си била Черна царица!

— Снежинке, котенцето ми! — продължи тя и погледна през рамо към бялото котенце, което все още търпеливо понасяше грижите за своя тоалет. — Кога ли най-после Дайна ще приключи с вас, Ваше Бяло Величество? Сигурно затова беше толкова чорлава в моя сън! Дайна! Известно ли ти е, че ближеш Бялата царица? Какво неуважение от твоя страна! Учудваш ме!

— Ами Дайна в какво ли се беше превърнала? — продължи да бърбори тя, докато се наместваше удобно на черджето, подпряла брадичка, и гледаше котенцата. — Кажи ми, Дайна, ти Хъмпти-Дъмпти ли беше? Според мене беше ти — ала не го казвай още на приятелите си, защото и аз още не съм сигурна…

Между другото, Кити, ако наистина беше дошла заедно с мене в моя сън, там имаше нещо, което със сигурност щеше да ти хареса — толкова стихотворения ми се изрецитираха, и всичките все за риби! Утре сутринта ще ти устроя истински гуляй! А пък докато си ядеш закуската, ще ти рецитирам „Моржа и Дърваря“, а пък ти ще си представяш, че ядеш стриди, миличко!

А сега, Кити, нека се размислим — кой все пак сънува всичко това! Въпросът е сериозен, миличко, така че престани да си ближеш лапата! Нали Дайна те ми тази сутрин! Виж какво, Кити, или съм го сънувала аз, или Черния цар! Та кой е сънувал всичко това? Наистина ли е Черния цар? Ти му беше жена, Кити, така че трябва да знаеш… Ох, Кити, помогни ми да го проумея, моля те! Лапичката ти може ида почака!

Ала това проклето котенце просто започна да си ближе другата лапичка и се направи, че нищо не чува.

Е, според тебе кой все пак е сънувал този сън?

„Алее слънце в юлски ден и

Лодка плува уморено.

И слушат три деца край мен

Със унес приказка… отдавна

Алееше небето в злато.

 

Приплаква есен. Бавно, бавно

Лъчите гаснат и заглъхва и

Ехото… Насън се мярка

За миг Алиса. После съмва.

А есен пак дойде след юли.

Но пак деца край мен се гушат

Със светнали очи. Отново със

 

Любов те приказката слушат.

И ново лято пак умира, и

Дните тихичко се нижат…

Ех, сън, прекрасен си, защото

Лек сън не е ли и животът?“