Луис Карол
Алиса в огледалния свят (11)

Осма глава
Това сам съм го измислил!

След малко грохотът постепенно утихна и се възцари такава мъртва тишина, че Алиса тревожно вдигна глава. Никой не се виждаше и първата мисъл, която й хрумна, бе, че е сънувала всички тях — и Лъва, и Еднорога, и шантавите англосаксонски Вестоносци. Обаче голямата чиния, на която се бе опитала да разреже питата, още лежеше до краката й.

„Значи, все пак не съм сънувала! — рече си тя. — Освен… освен ако всички ние не сме участници в един и същи сън! Надявам се, само това да е моят сън, а не на Черния цар! Никак не ми харесва някой друг да ме сънува! — продължи тя доста жално. — Ще взема да го събудя, та да видим какво ще стане!“

В този момент силен вик: „Хей! Хей! Шах!“ прекъсна мислите й и към нея връхлетя Черен кон. Яздеше го Рицар в черна броня, който размахваше дебела тояга. Точно когато я настигна, коня изведнъж се закова на място.

— Ти си моя пленница! — изрева Рицаря и скочи от коня си. Колкото ида беше стресната, в този миг Алиса се уплаши повече за него, отколкото за себе си и доста тревожно го наблюдаваше, докато той се качваше обратно на седлото. Веднага щом се намести, той пак започна:

— Ти си моя…

Но тук се намеси друг глас:

— Хей! Хей! Шах!

Алиса изненадано се огледа за новия враг.

Този път беше Бял рицар на Бял кон. Той спря пред Алиса и тупна на земята също като Черния рицар; после пак се качи на коня. Двамата Рицари взеха мълчаливо да се оглеждат. Алиса, доста объркана, местеше поглед от единия към другия.

— Тя си е моя пленница, да знаеш! — рече най-накрая Черния рицар.

— Да, ама после аз дойдох и я спасих! — отвърна Белия рицар.

— Значи, ще трябва да се бием за нея — каза Черния рицар, откачи шлема си (той висеше отстрани на седлото и беше с формата на конска глава) и го нахлупи.

— Ще спазваш ли Правилата на двубоя? — попита Белия рицар и също нахлупи шлема си.

— Че кога не съм ги спазвал? — отвърна Черния рицар и те започнаха да се млатят с тоягите толкова бясно, че Алиса се спотаи зад едно дърво — да не би случайно да пернат и нея.

Чудя се какви ли са Правилата на двубоя — рече си тя, докато наблюдаваше битката, надничайки плахо от скривалището си. — Май едното Правило е, че ако единият Рицар удари другия, го поваля на земята. А пък ако не го улучи, онзи сам си пада от коня… А другото Правило може би е, че трябва да държат тоягите също като Пънч и Джуди^[1], докато се млатят. Ух, ама какъв шум се вдига само, когато паднат! Като че някой замеря решетката на камината с ръжени! А пък конете как си траят! Онези си падат и си стават, пък нашите си кротуват като пейки.

Друго Правило, което Алиса не бе забелязала, май беше винаги да падат на главите си. Битката свърши с това, че и двамата си паднаха на главите един до друг. След това станаха, ръкуваха се, после Черния рицар оседла коня си и се отдалечи в галоп.

— Славна победа, а? — рече Белия рицар и задъхан се приближи.

— Знам ли — отвърна му Алиса със съмнение. — Не ща да съм ничия пленница! Искам да съм Царица!

— Ще станеш — рече Белия рицар. — Като прескочиш следващото ручейче. Ще те изпратя до края на гората, а пък после трябва да се връщам. Такъв ми е ходът.

— Много ви благодаря — каза Алиса. — Да ви помогна ли да си свалите шлема?

Очевидно беше, че той не може да се справи самичък; както и да е, най-накрая тя успя да му го смъкне.

— Е, сега се диша по-лесно — Рицаря приглади с ръце разчорлената си коса и се обърна към Алиса. Имаше мило лице и големи кротки очи.^[2] Тя реши, че никога през живота си не е виждала войник, който да изглежда толкова странно.

Беше облечен в тенекиена броня, която явно не му бе по мярка, а на гърба му висеше — с дъното нагоре — дървена кутийка за писма с много странна форма и с отворен капак. Алиса я огледа много любопитно.

— Виждам, че кутията ми ти харесва — рече Рицаря приятелски. — Това сам съм го измислил! Държа си в нея дрехи, и сандвичи. Нося я с дъното нагоре, за да не пада вътре дъжд.

— Ама всичко останало пада вън! — внимателно каза Алиса. — Знаете ли, че капакът се е отворил?

— Не го знаех — лицето му се намръщи от досада. — Значи, всичко е изпопадало навън! За какво ми е кутията без нещата? — и щом го изрече, той отвърза кутията и тъкмо да я метне в храсталака, го осени внезапна мисъл и той внимателно я окачи на едно дърво.

— Познай защо го направих? — обърна се той към Алиса.

Тя поклати глава.

— Може пък пчелите да си направят гнездо вътре! И ще си имам мед!

— Ама вие си имате кошер… нещо като кошер… Вързан е на седлото — посочи Алиса.

— Да, кошер е и то много хубав — рече недоволно Рицаря. — От най-добрите. Ама и последната пчелица не е припарвала до него досега! А пък онова другото е капан за мишки. Предполагам, че пчелите бягат от мишките, или пък мишките бягат от пчелите, знам ли.

— Тъкмо се чудех за какво ви е този капан — каза Алиса. — Мишките май не се срещат особено често по конските гърбове…

— Да, не се срещат — съгласи се той, — но ако наистина вземат, че дойдат, не ми се ще да ми се разхождат насам-натам.

— Нали разбираш — Рицаря продължи след малко. — Най-добре е да си подготвен за всичко. Тъкмо затова конят ми има гривни на краката.

— Те пък за какво са? — полюбопитства Алиса.

— Да не го хапят акулите — отвърна Рицаря. — Това сам съм го измислил. А сега ми помогни да се кача. Ще дойда с тебе до края на гората… Тази чиния пък каква е?

— Питата беше в нея — отговори Алиса.

— Я по-добре да я вземем с нас — рече Рицаря. — Ако намерим някъде пита, тъкмо ще ни бъде подръка. Хайде, помогни ми да я напъхам в тази торба.

За това им потрябва доста време, макар че Алиса държеше много внимателно торбата отворена, тъй като Рицаря беше страшно вързан в ръцете. Вместо да пъхне чинията, той на два-три пъти се напъха сам в торбата.

— Доста е тесничко — рече Рицаря, когато най-накрая успяха да тикнат чинията вътре. — Ама какво да се прави, торбата е натъпкана със свещници — и той я закачи на седлото, където вече висяха връзки моркови, ръжени, лопати и какво ли още не.

— Надявам се, че косата ти е добре закрепена за главата — продължи той, щом тръгнаха.

— Да, но само по нормалния начин — усмихна се Алиса.

— Не е достатъчно — разтревожи се Рицаря. — Виждаш ли, вятърът тук е ужасно силен. Силен е като бульон!

— Измислили ли сте някакъв начин за предпазване на косите от издухване? — попита Алиса.

— Още не — отвърна той. — Но пък съм измислил средство против косопад.

— Много бих искала да чуя какво е то!

— Първо вземаш един прът и си го забучваш на главата — заобяснява Рицаря. — А после косата ти започва да се вие около него като лоза. Виж сега, причината да ти капе косата е, че виси надолу — нищо не пада нагоре, нали разбираш. Това сам съм го измислил! Можеш да го пробваш, ако искаш.

„Май няма да е много удобно“ — помисли си Алиса и известно време вървя мълчаливо, чудейки се на идеята му, като сегиз-тогиз спираше да помогне на горкия Рицар, който съвсем не беше кой знае колко добър ездач.

Когато и да спреше конят (а това му се случваше доста често), Рицаря изхвърчаше напред, а когато и да тръгнеше (което той, общо взето, правеше много рязко), Рицаря се прекатурваше назад. Иначе се държеше на седлото доста сносно, само дето имаше навика чат-пат да се катурва и настрани и то най-вече на онази страна, от която вървеше Алиса, и скоро тя откри, че е най-добре да не върви съвсем близо до коня.

— Боя се, че не сте яздили много — осмели се да каже тя, когато му помагаше да се качи на коня за пети път.

Рицаря изглеждаше страшно изненадан и леко обиден.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той, щом се покатери обратно на седлото. Държеше се с едната си ръка за косата на Алиса, за да не падне на другата страна.

— Защото ако някой е яздил много, не пада толкова често.

— Много съм яздил! — тежко рече Рицаря. — Много, много!

— Така ли? — Алиса не можа да се сети да каже друго, но пък го изрече възможно най-сърдечно. После известно време продължиха мълчаливо. Рицаря бе затворил очи и си мърмореше нещо, а Алиса напрегнато очакваше кога той ще падне пак.

— Великото ездаческо изкуство — изведнъж подхвана Рицаря на висок глас и заразмахва десница — е в това, да пазиш… — и тук изречението свърши също толкова внезапно, колкото и бе започнало, а ездачът тупна на главата си пред Алиса. Този път тя доста се уплаши и след като го вдигна, тревожно запита:

— Надявам се, че нямате нищо счупено?

— Нищо, за което да си заслужава да се говори — отвърна Рицаря, все едно че не би имал нищо против да си счупи това-онова. — Великото ездаческо изкуство, както казах, е в това, да пазиш равновесие. Ето така, виж…

Пусна юздата и разпери ръце, за да покаже на Алиса какво има предвид — и този път се пльосна по гръб току под копитата на коня.

— Яздил съм много! — продължи да повтаря той непрекъснато, докато Алиса го изправяше на крака. — Много, много!

— Не, ама това е пълен абсурд! — възкликна Алиса; съвсем беше изгубила търпение. — Знаете ли какво ви трябва на вас? Дървено конче! На колелца!

— Те по-гладко ли вървят? — попита Рицаря с голям интерес и обгърна здраво шията на коня си с ръце — тъкмо навреме, за да се спаси от ново падане.

— Много по-гладко от жив кон — прихна Алиса, макар и да се опитваше да се сдържи.

— Ще взема да си намеря едно — рече замислено Рицаря. — Едно или две… а бе, няколко.

Последва кратко мълчание. След това Рицаря продължи:

— Страшно ме бива да измислям разни неща. Осмелявам се да предположа — забеляза ли, като ме вдигаше последния път, че изглеждах замислен?

— Да, бяхте се позамислили — отвърна Алиса.

— Е, тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане на стобор. Искаш ли да чуеш какъв е?

— С най-голямо удоволствие — учтиво каза Алиса.

— Та ето как ми хрумна — подхвана Рицаря. — Разбираш ли, рекох си: „Единствената трудност е с краката — главата си е достатъчно високо.“ Значи, първо си слагам главата на стобора — тя вече си е там, горе. После заставам на главата си — и тогава и краката вече са високо! И хоп! — прескачаме стобора!

— Е, сигурно ще го прескочите, ако успеете да направите всичко това — замислено каза Алиса. — Но не смятате ли, че ще е доста трудно?

— Още не съм го опитвал — сериозно отвърна Рицаря. — И затова не мога да ти кажа със сигурност… Но се боя, че наистина ще е мъничко трудно…

Изглеждаше толкова натъжен от тази мисъл, че Алиса побърза да смени темата.

— Ама че интересен шлем имате! — бодро каза тя. — И него ли сам сте измислили?

Рицаря гордо погледна шлема си, който висеше на седлото.

— Да — рече той. — Но съм измислил и много по-добър. Изглежда като фуния — един такъв висок. Като го сложа, падна ли от коня, той се забива в земята. И аз падам много малко, нали разбираш — обаче, да уточним, съществува опасност да падна вътре в него. Веднъж ми се случи — а пък най-лошото беше, че преди да успея да се измъкна, другият Бял рицар довтаса и си го нахлупи. Беше го помислил за своя.

Рицаря разказваше толкова сериозно, че Алиса не се осмели да се засмее.

— Тесничък ще да му е бил, боя се — каза тя с треперещ глас. — Нали вие сте били вътре!

— Е, наложи се да го посритам малко — много сериозно рече Рицаря. — А пък после той си го свали. Цели часове му трябваха, за да ме измъкне оттам. Бях заседнал яко, яко като… като шамар.

— Ама това е съвсем друг вид якост — възрази Алиса.

Рицаря поклати глава.

— Уверявам те, аз бях як по всякакъв начин! — той вдигна развълнувано ръце и щом го направи, моментално изхвърча от седлото и се заби с главата надолу в една дълбока канавка.

Алиса веднага притича до него. Падането доста я бе стреснало, защото известно време той се бе крепил доста добре на седлото, и тя се страхуваше, че този път наистина е пострадал. Ала въпреки че не виждаше нищо, освен стърчащите му подметки, тя си отдъхна, щом чу, че той продължава да си приказва по обичайния начин:

— Всякак бях як! — повтаряше той. — Трябваше повече да внимава. Да нахлупи чужд шлем! И то докато собственикът му си е в него!

— Ама вие как така най-спокойно си говорите, като сте с главата надолу? — попита Алиса, след като го измъкна за краката и го сложи да си легне на насипа.

Рицаря изглеждаше доста изненадан от въпроса.

— Че има ли значение къде е тялото ми? — рече той. — Умът ми продължава все така да си работи. Колкото по-надълбоко ми е главата, толкова по-дълбоки са мислите ми, ако става на въпрос! И все по-лесно измислям нови неща!

А пък най-хитрото нещо, което съм измислил — продължи той след малко, — беше, че веднъж, докато си ядях второто, измислих нов вид пудинг.

— И успяха да ви го сготвят за десерт? — попита Алиса. — На това му се вика бързина!

— Е, не за десерт — рече Рицаря бавно и умислено. — Не, не, за десерт не.

— Е, значи е било на другия ден. Предполагам, че не сте яли два десерта в един ден?

— Е, не беше на другия ден — повтори Рицаря, все така замислен. — Не на другия ден. Всъщност — продължи той, овесил нос; а гласът му все повече стихваше, — не мисля, че изобщо го сготвиха! Не мисля, че изобщо ще бъде сготвен някога! И все пак, много хитро го бях измислил!

— От какво се прави той? — попита Алиса с надеждата да го поободри, но Рицаря май още повече се вкисна.

— На първо място, от попивателна — отвърна той, хленчейки.

— Боя се, че май не е много вкусно…

— Не, само попивателната, естествено, не е вкусна — прекъсна я той с трескав глас. — Но нямаш представа какво става, като я смесиш с разни други неща — например с барут и червен восък. А тук се налага да те оставя…

Алиса успя само да го погледне озадачено — все още си мислеше за пудинга.

— Натъжи се — рече тревожно Рицаря. — Нека те утеша с една песен.

— Много ли е дълга? — подпиша Алиса. Доста стихотворения й се бяха насъбрали за този ден.

— Дълга е — кимна Рицаря, — но пък е много, много красива! Като ме слушат да я пея, всички се разридават… или…

— Или какво? — попита Алиса.

Рицаря изведнъж беше млъкнал.

— Или не се разридават, така де. Името на песента е „Рибешки очи“.

— О, значи това е името на песента, така ли? — Алиса се мъчеше да й стане интересно.

— Не, не разбираш — леко се нацупи Рицаря. — Това му е името на името. А пък името на песента е „Старец стар-престар“.

— Значи, трябваше да кажа: „Така ли се нарича песента“? — поправи се Алиса.

— Не, не, това е друго. Песента се нарича „Все някак“, но само се нарича така, нали разбираш?

— Е, ами коя е песента тогава? — вече съвсем шашардисана попита Алиса.

— Тъкмо до това бях стигнал — отвърна Рицаря. — Песента всъщност е „На порта покачен“. Пък мелодията сам съм я измислил.

И щом каза това, той спря коня си и пусна юздите. След това, като бавно си тактуваше с ръка, с лека усмивка, огряла милото му глупаво лице, той запя.

От всички странни работи, които се случиха на Алиса по време на пътуването й Отвъд Огледалото, това тя запомни най-ясно. Даже години по-късно Алиса си припомняше тази гледка, сякаш всичко се бе случило вчера — кротките сини очи и милата усмивка на Рицаря, лъчите на залеза, заплели се в косите му, и отблясъците им по неговата броня — толкова ярки, че я заслепяваха; коня, който кротко се разхождаше наоколо с отпуснати юзди и си погризваше тревица току до стъпалата й, тъмните сенки в гората. Всичко това тя запомни като чудна картина, докато, облегнала се на едно дърво и опряла ръка на чело, гледаше странната двойка и сякаш в полусън слушаше тъжната мелодия.

Ама тази мелодия не я е измислил той — рече си Алиса. — Аз я знам! Това е „Всичко ти дадох, вече не мога…“^[3]

 

Тя слушаше много внимателно, ама да се разридае не можа.

„Ще ти разкажа аз сега

за онзи чуден ден.

Как срещнах старец стар-престар,

на порта покачен.

Попитах: «Кой си ти, човече?

И как прекарваш дните?»

И отговорът му потече

като вода през сито.

 

— Аз пеперудките ловя,

в полята, дето спят.

На баници ги правя — пък

под път или над път

на капитани ги продавам,

що плават по море.

И някак тъй си преживявам,

кажи-речи добре.

 

Но мислех как да боядисам

аз веждите си рижи

и да ги крия зад ветрило,

че да не ми се виждат,

та малко в чудо се видях,

това като ми трясна.

«Та как живееш, не разбрах?» —

и в тиквата го фраснах!

 

Той меко приказка поде:

— Че ето как я карам —

попадна ли на вир с вода,

то мигом аз го паля!

А пък от нея после правят

един мехлем прочут,

но само грошове ми дават!

И то за толкоз труд!“

„Но аз си мислех — занапред

сутляш ще си накупя,

ще си го хапвам дни наред,

сланинка ще си трупам…

Та, поразтресох го така,

че стана син в лицето,

и: «Как живееш, старче? А?!»

му креснах на ушето.

 

Той рече: — Рибешки очи

ловя си в храсталака

и копчета тъкмя от тях,

щом вечер падне мрака.

За тях ни злато, ни сребро

не дават, та съм беден.

И как — нали за меден грош

ги давам по шест-седем.

 

Понякога изкопвам аз

по кифла или чига,

или намирам колела

в тревата — от талига.

Та някак (тук намигна!) все

успявам да се справя…

И с най-голяма радост

бих си пил за ваше здраве!

 

Туй чух — и тъкмо долетя

при мене светла мисъл

да пазя моста от ръжда,

във вино кат’ го кисна.

А после му благодарих

за разказа забавен,

но най-предимно за това,

че пи за мое здраве.

 

И днес, когато бръкна с пръст

в лепило, или в миг

от глупост аз натикам с хъс

крак десен в ляв чепик,

или пък пусна тежък чук

връз палеца си клет,

рева — напомня ми това

за стареца, такъв юнак.

Със говор бавен, с поглед благ,

с коса по-бяла и от сняг,

със мутра — същи главанак,

с очите — въглени сред мрак,

налегнат от кахъри пак,

поклащащ се като кривак,

със мънкащ глас, със фъфлещ грак,

като че лапнал е токмак,

ревеше като дърт котак

отдавна, в летния сумрак —

на порта покачен!“

И щом Рицаря изпя последните думи, той хвана юздите и обърна коня по пътя, откъдето бяха дошли.

— Имаш само няколко метра път — рече той. — Тръгни надолу по хълма, после ще прескочиш ручейчето и ще станеш Царица… Но преди това ще постоиш ли тук да ми помахаш за довиждане? — добави тихо той, щом Алиса нетърпеливо се обърна нататък. — Аз няма да се бавя много. Почакай мъничко и ми помахай с кърпичка, когато стигна до онзи завой. Иначе съвсем мъчно ще ми стане… Съвсем ще падна духом…

— Ще почакам, разбира се — отвърна Алиса. — И много ви благодаря, че ме изпратихте чак дотук… И за песента също… Много ми хареса.

— Надявам се — не много убедено рече Рицаря. — Само че не плака толкова, колкото очаквах…

И така, те се ръкуваха и Рицаря бавно навлезе в гората.

— Май скоро ще падне духом — каза си Алиса, загледана след него. — Ето го на, падна! И пак на главата си! Е, този път доста лесно се покатери на седлото — това е то да си си окачил толкова неща по коня!

И тя продължи да си говори самичка, докато гледаше как конят безгрижно си припка по пътя, а пък Рицаря си пада ли, пада — първо на едната страна, после — на другата. На четвъртия-петия път той стигна завоя. Тя размаха кърпичката си и изчака конникът съвсем да се скрие от погледа й.

— Надявам се, че това го е поободрило малко — рече си Алиса, обърна се и се втурна надолу по хълма. — Ето го и последното ручейче! Само да го прескоча — и съм Царица! Как величествено звучи!

Само след няколко крачки тя стигна брега.

— Ето го най-после осмия квадрат! — извика тя и прескочи поточето, после се хвърли по очи в меката като мъх трева на поляната, по която навсякъде бяха пръснати цветни лехички.

— О, колко се радвам, че съм тук! Ама какво е това на главата ми? — възкликна тя смаяно и напипа нещо много тежко, което стягаше в обръч челото й.

— Ама как се е появило там, без аз да разбера? — каза си Алиса, свали нещото и го сложи в скута си, за да го разгледа и да види какво е.

Беше златна корона.