Стефан Дичев
Пътят към София (71)

34

Все повече се смрачаваше. В прихлупеното от падналия таван скривалище на Андреа беше вече тъмно и той пипнешком чистеше револвера, купен в гетото, на връщане от Позитано. Сега имаше два. И достатъчно куршуми. Но щеше ли да има достатъчно смелост и хладнокръвие, та да изпълни успешно плана си? Смелост… О, отчаянието ми дава премного смелост, каквато не съм и подозирал в себе си. Но хладнокръвие?… Никога не съм могъл да се владея. А трябва. Да. Не е за мен — за нея е. Издам ли се, всичко пропада, казваше си с трескаво възбуждение той, сякаш не беше все още в скривалището си, а вече осъществяваше всичко, което бе намислил…

Щеше да чака нощта. Нощем има много по-малко хора в комендантството. И нощем Джани бей и Сен Клер няма да са там. Другите не са тукашни, не ме знаят. И с тия дрехи, с превръзката… Ще се промъкна. Влизам задъхан, крещя, рева: „Бързо, мюсюлмани!… Скоро тичайте към Язаджийската джамия — оня хаирсъзин (оня хаирсъзин съм аз!) нападна склада с десетина като него!“… Ще се уловят на тази въдица… Останалите двама-трима — лесно. Тряс!… тряс!… Третият да покаже стаята. Да отключи. Ще го тикна вътре вместо нея…

Той извади от джеба си шепа патрони и пипнешком започна да пълни втория револвер. Ако имаше помощници, поне още двама — майстор Велин или брат му Матея. Или синовете на поп Христо; синовете на бай Анани… Страхливци! Хванали се в полите на жените си… На два пъти беше ходил при тях. Увещава ги да се подготвят за решителния час; и те уж всичко разбираха и климаха и се просълзяваха, а пък само гледаха да си отиде по-скоро. И нито един не го попита де се крие, има ли нужда от подслон… Дванадесет души — нито един от тях не се сети или се бяха сетили, но се страхуваха и мълчаха.

И да бяха го поканили, Андреа щеше да откаже. Наистина, преди той все си мислеше: трябва да се махна от това мръсно място. Ала откак арестуваха Неда (не се съмняваше, че някак са разбрали за срещата им и искат от нея да го издаде), той нарочно, с отчаяна и безсмислена упоритост остана в шантана. Безумие беше — ясно. Но нима нещо имаше предишния си смисъл? Знаеше, че тя може би не ще изтрае. Че заптиите всеки миг може да нахълтат в изгорялата сграда… Да дойдат — да се свърши тоя кошмар… И за нея… и за него… Лудост, лудост наистина; самоубийство, безумие… Безумие… А нима я обичам с ума си? И ако тя страда, ако тя умре, защо да живея аз?…

Той се заслуша в гърмежите. Не престават. Още по-силни. Нощта ли ги прави така ясни или са приближили?… Никога нищо не бе желал така, както приближаването на тези гърмежи. Утре братушките ще са тук. Но тая нощ? Тая нощ!… Погледна през прозореца. И вън се бе смрачило. А от съседните улици все още се чуваха викове, мучене, цвилене. И в шантана нещо става! Ще заминават… Да вървят, където щат! Само Мериам да не забрави междинната врата. Не иска пак да се спуска долу, в тъмнината. Веднъж опита, едва не се преби.

Прибра револверите в джобовете на шинела си. Опита се да види часа. Не се различаваше. Рано е… Нетърпелив съм, още поне два часа. Той се сгуши в шинела си, зави се добре с чергата, опря се в стената. Отпусна тялото, а душата му беше все тъй напрегната. Да премисли отново своя план. Влиза, представя се за турски офицер… Мисълта му изведнъж се прехвърли на Неда… Видя я цялата. И само лицето й. Само очите й. Прегръща я пак… О, прегръща я!… Повече щастие от това не иска; няма повече… За цял живот… Има ли наистина по-много от това? Не знае… не иска да знае… По страните му се стичаха сълзи… Докато изведнъж изтръпна от ужасни мисли. Тя е в ръцете им! В ръцете им е!… Какво струват уверенията на тоя и на оня… Не ги ли познавам аз! Целият трепери. Надига се. Иска да се успокои — че всичко това няма значение; че важното е да е жива, да я прегърне пак — иска и не може… Отпъди мислите. Страхуваше се от тях. По-добре да се върне на войната… Позитано днес му каза, че Сюлейман е избягал… Не означава ли, че са се примирили със загубата на града… О, не примирили — гонят ги… Да кажа като Цицерон: дойде, видя и… избяга! Само дето толкова го чакаха, засмя се той злорадо. Но беше развълнуван… Сюлейман! Нали с това име започна любовта им… Бараката, припомняше си той и виждаше Неда как влиза, поруменяла до ушите… La neige est blanche… Но аз пак за нея… все за нея. Колко много мисли за толкова малко дни! Като да не беше живял, преди да я срещне; всичко се губеше в синкава мъгла…

Пак се опита да види часовника си. Трябва да запаля кибрит, затършува из джобовете си той за кутията. А се и заслуша. Долу, откъм страната на Солни пазар, дойде дрънчене на колела, тежък метален звук. Той все повече се усилваше. Скоро голите обгорели греди затрепериха… стените заръсиха хоросан… Какво е това? Неспирно… Оръдия! И то тежки, големокалибрени! Отиват или се връщат?… Въпросът не само го озадачи — стори му се тревожен. Означаваше: щяха ли да се сражават за града турците или го изоставяха?… Той дълго, напрегнато се вслушваше. Не чуваше дори гърмежите. Само тежкото непрекъснато дрънчене… Колко можеха да бъдат — оръдия, ракли — двадесет? Тридесет?… В тъмнината възбуденото му въображение нямаше граници. Внезапно — тъкмо така внезапно, както бе започнало — дрънченето пресекна, сподирено от далечен залп. Последва тишина и в тая тишина се чу — беше като недействителност — заглушен женски глас.

— Андреа!… Там ли Андреа?…

Еврейката. Той бързо се надигна, подаде се от своето скривалище, наведе се над тъмните греди.

— Защо ме викаш?

— Скоро… много скоро!

Той тръгна по гредите. Приближи междинната врата. Вървеше вече умело, бързо, без дори да гледа къде стъпва. А една неправилна крачка, и щеше да се стовари долу.

— Влизай — прошепна Мериам.

Той прекрачи. Озова се в коридора. Над тях, на горния кат трополяха крака… Нещо местеха… Чукаха… По дългия улей към кръчмата, като никога осветен от фенер, идеха женски викове и смях.

— В стая — тласна го Мериам.

Той се вмъкна в стаичката. Нямаше лампа. Една свещ само. Тя се разлюля от въздуха и едва не загасна.

Той затвори.

— За какво…? — В същия миг откри: стаичката беше празна… Нито нара… нито сандъка… нито батистеното перденце. — Заминавате!

Тя поклати отчаяно глава. Очите й бяха изплашени и страшни. Светлината люлееше облото й лице.

— Папа Жану иска… Папа Жану каза на момичета… Страшно, Андреа!

— Какво толкова страшно за вашия папа Жану…

— Турци казали сега запалват града…

— Запалват града?… Я повтори! Повтори! — сграбчи я той за раменете.

Тя кимна утвърдително.

— Консули казали: няма да запалиш!… Главен паша казал: няма да запаля… Обещал.

— Тогава какви ги дрънкаш…

— Ама папа Жану не! Не вярва папа Жану.

— Чакай… защо не вярва той? Разбрал ли е нещо друго? Чул ли е от някого? Кажи? Казвай по-скоро!

— Черкез Галиб бей тука, Андреа, бил… Много пиян… Много лош… София храна много, вика — хоп! на огън! Куршуми много, вика — хоп! — на огън!… Нищо за московци, вика…

Той не сети как я пусна. Черкез Галиб бей… Това име… О, да! Знае това име!… Неговите запалиха Горубляне.

А тя говореше:

— Папа Жану казва… бързо, казва, момичета — всичко огън, къща, стока, момичета… Да бяга Андреа! Да бяга! Иска с Мериам? — притисна се в него тя и виновно го загледа в очите. — Мериам казва папа Жану: или хубав Андреа или няма Мериам.

Някой приближаваше по коридора. Отваряше, викаше:

— Хайде бързо… Излязохте ли всички… — Беше папа Жану.

Тя веднага сложи куката на вратата. Андреа все още не помръдваше. Защо се учудвам, мислеше той; а миналата година Панагюрище, Копривщица, Клисура, Батак, Перущица… За учудване би било, ако не го сторят; ако този път не изгорят… Ясно, ясно. Консулите са се възпротивили, отказали са да напуснат града. Осман Нури е трябвало да се съгласи. А Черкез Галиб пак ще го запали… Отвън папа Жану блъсна вратата.

— Таз пък сега намерила… Я по-скоро… Ще те оставим, мисли му!…

Той отмина. Пискливият му глас стигна края на коридора. Върна се.

— Тръгваме! — изписка заканително той и задумка с юмрук.

Андреа и Мериам мълчаха.

— Върви — рече той, когато стъпките се отдалечиха.

Тя не тръгна. Гърдите й силно се надигаха. Гледаше го отчаяно. Плачеше.

— Никога… — каза тя. — Пак… никога…

— Върви, Мериам — каза той. Помисли: горката, наистина ме обича… Остро, мъчително чувство на виновност го прониза.

— Върви, Мериам — каза. — Сбогом… Мериам — много добра… Андреа — много лош…

— Не! Не!… Андреа много… много… — Тя се разрида, хвърли се върху него, прегърна го. Той дигна брадичката й. Целуна я по устните. И в неговите очи имаше сълзи. Тя не можеше да повярва.

— Сбогом — каза той, като я откъсна от себе си и внимателно я тласкаше към вратата. Махна куката. Отвори. — Сбогом, Мериам!

Затвори след нея. Тя постоя там миг и друг. Изведнъж изхлипа и се затича по коридора.

Да, да, отиде си… Отиват си… Дълго стоя насред стаята без мисъл. Най-сетне погледна часовника си. Седем. Докато стигна до комендантството, ще стане седем и половина… Изтръпна: кого ще изплаша вече там с Язаджийската джамия? Та те сами искат да изгорят всички складове… Тази мисъл го порази. А как ще се добере тогава до Неда? Черкезите на Галиб бей ще запалят града, който може да бяга, ще побегне, а затворниците? Не щяха ли да изгорят в пожарищата? Насреща в Топхане махала има склад със снаряди — ако не са ги изнесли, те ще разрушат и комендантството, и Черната джамия, и двора, дето са руските пленници. Какво да сторя с две ръце?…

Шантанът беше съвсем обезлюдял. Свещта догаряше. Той крачеше от единия до другия край на стаичката и нищо не можеше да измисли. Или не. Последната му надежда е да се скрие там някъде. Приближи ли пожарът, вмъквам се… стрелям по де кого завърна… Но турците и без това ще са избягали. Какво умувам тогава?… Тръгвам…

Той се присегна да вземе свещта, но тя затрепка пред него, загасна. Той се изправи. Пак не беше в пълна тъмнина… Не разбра… Някакво далечно сияние навлизаше през малкото прозорче. От оръдейните гърмежи? Не. Гърмежи в тоя миг не се чуваха. А на изток небето беше червено. Пожар! Пожар — започнали са…

Той се втурна в тъмния коридор, блъсна се в стената, препъна се по стъпалата. Разтрошени стъкла хрускаха под дебелите му обувки. А ако папа Жану е заключил? Не. Вратата е отворена — защо да заключва, щом шантанът ще изгори.

Спря се. Поколеба се. Откъде да мине? През гетото или да пресече българските махали? Където е по-къс пътят. Тъкмо ще мине край хана на Анани. Ще вика синовете му. Все е помощ. На Велина да потропа… Той се втурна и едва бе изминал петдесетина крачки, когато чу честа стрелба. Викове… Конници се измъкнаха от някаква порта. Диво крещяха. Стреляха. Препускаха насреща му… Премалял от страх, той се залепи о стената. Черкезите префучаха край него и той чак тогава стреля. Улучи. Видя как се прекатури от коня… Оттам гърмежи. Пак крясъци. Той побягна, но никой не го гонеше.

Нямаше фенери. Само далечното зарево, от което околните покриви тъмно моравееха. В един от страничните сокаци се мярнаха хора. Потънаха в тъмнината.

Той викна подире им:

— Братя… Ако сте българи… Спасявайте! Палят града!…

Никой не се обади. Той стигна хана. Както очакваше, затворен. И сигурно залостен. Задумка с дръжката на револвера.

— Анани!… Бай Анани!… Отвори… аз съм, Андреа… По-скоро!

Нещо мръдна зад вратата. И там се таяха. Бяха нащрек.

— Отворете, братя… палят града! По-скоро…

— Андреа, ти ли си наистина?

Нещо изтрополя вътре. Отлостваха. Врата се отвори.

— Влизай бързо!

— Не мога… Тръгвайте с мен!… Тръгвайте — викаше Андреа и се мъчеше да ги преброи в тъмнината. Изотзад извадиха фенер. Чак сега ги видя. Ханджията, синовете му, още петима съседи и с тях едрият Велин. Събрали се да се бранят наедно. Жените и децата им сигурно бяха навътре. Всички въоръжени. Кой с пушка, кой с пищов. А Великовият брат само с брадва.

— Гледайте… Виждате ли… пожара… Започнали са… И гледайте, от запад също… Ще запалят от всички страни… А вие сте се затворили!…

— Какво да правим, Андреа? Колко сме ние!…

— Колко сте… Осем… С мен девет… Да съберем още толкова съседи — и към тъмницата… Да отървеме нашите хора — там трябва да има двеста души! После на складовете… въоръжаваме се и започваме.

— Ама…

— Стига!… Димо! Тичай у поп Христа… трима сина има… Майстор Велине… Матеа… Вървете за Герасим… за Стойко… Хлопайте наред… Десет души искам да ми доведете. Вие, братя — Пане, Свитка… Михале…

Докато той ги разпращаше, жените изнесоха фенери, ямурлуци, шуби… Той хвърли шинела, хвърли феса. Скоро започнаха да прииждат мъже.

— Ей го и дядо поп! Късничко е за тебе, светиня ти!

— Видя аз… видя и на тъмно…

Дойде и Герасим. И още десет. Двайсет. Всеки имаше по някакво оръжие.

— Готови ли сме?

— Хей, женоря, да се залоствате там! — извика Анани. Все още мислеше само за в къщи.

Те се втурнаха. Разточиха се. Чукаха по вратите, викаха:

— Излизайте… спасявайте града.

Някаква лавина се движеше по улиците — настръхнала, ужасна, ужасена. Хора излизаха от портите, прикачаха се, сливаха се с нея. Някъде цели групи. Сякаш я чакаха.

Докато насреща им не изтрополяха конници.

— Ето ти черкезите… Ето ги разбойниците…

— Огън!…

Никой не чакаше заповедта.

И ония стреляха… Стреляха и бягаха.

— След мен!… След мен! Ура! — викаше Андреа и тичаше задъхан.