Стефан Дичев
Пътят към София (62)

25

Мъчително бавно се движеше разточилата се колона от оръдия, от ракли със снаряди, кавалерийски коне, обозни коли с патрони и сухари. Ни дребничките планински коне, ни биволите, наети от околните села, ни силните артилерийски коне можеха да помогнат вече — единствено човешките ръце, които теглеха, блъскаха, носеха крачка след крачка нагоре по заледената планина тези оръдия, ракли, сандъци, коли и товари.

— Теглѝ!… Раз два… Теглѝ — раздаваха се викове надлъж по разширената от сапьорите и лъсната от студа пътека към Чурек. Товарите се повдигаха. Няколко крачки и — хоп! — оръдието пак тръгне назад. Крясъци, викове, бързи, препречващи греди, камъни под колелата. Въжетата, прехвърлени около дърветата встрани, се изпъваха като струни. Измъчените хора поемаха дъх.

— Още малко, юнаци… хайде, братчета… мили!… — ободряваха ги офицерите и залитаха и те един към друг.

— Още малко — обаждаше се някой. — Само до превала… И после надолу.

— Да стигнем до превала, надолу е лесно — казваха.

Пак се залавяха. Пак теглеха. Тикаха.

— Я на ръце!… На ръце… Хайде, хоп…

Пет-шест крачки… десет крачки. И отново:

— Дръж… Дръж… — Викове. Псувни. Докато някой се строполи или диво изстене, притиснат от товара. Тогава цялата колона спираше.

— Е, два пръста! Колко е два пръста, братле… Отърва се ти, Иванич!… Хайде, тичай при сестричките, драги, върви ти на теб… ех, върви ти…

Като се превиваше от болка, Иванич се оглеждаше за превързочните на дивизионния лазарет или за летящите отряди на Червения кръст — напред ли са; назад ли са?…

А напред или назад пееха. Сред свирепата, враждебна балканска природа диво и величаво ечеше тази весела и завличаща и мощна песен, тя се разтягаше по колоната, ехтеше, смесваше се с виковете, със стенанията, със смеха, с псувните и заповедите…

— Теглѝ… теглѝ! — чуваше се. И пак песента.

— Раз два… Тегли!…

А вятърът фучи… Фюуу!… Сняг в очите. Ръцете мръзнат. С тия тънки шинели — майчице мила… Ако оживеем, момчета… Чакай, теглѝ! После ще мислим за оживяване…

С ботушите беше най-зле. Ботушите бяха тесни, все малки номера, като за деца, стягаха краката — и току, както върви, някой се олюлее, присегне надолу и се прекатури до насипа.

— Ами ти какво, Пархомий… Раничко е за почивка!… Върви!

— Краката… вцепениха се… ваше благородие.

— То е от ботушите, Пархомий. Хайде, хайде, гълъбче, хайде!

Но Пархомий не искаше да стане или не можеше да стане и тогава негово благородие псуваше като последен казак.

— И моите крака вече не ги чувствувам — намесваше се някой от войниците.

Други казваше:

— Вижте пък аз отпред ботушите как съм ги разпрал…

— Умен си, Брошка! Умен си, братко! — викаха. И сякаш подбудени от виковете на командира си, войниците ругаеха и те. Но интендантите. Ругаеше интендантите и той. Докато се сетеше:

— Хайде! Задържаме цялата колона… Ставай, Пархомий!

Дигаха Пархомий, помагаха му. А той едва крета. Мине се половин час и легне пак.

— Да чака санитарите — заповядваше ротният.

Отминават. Не могат повече да се занимават с него. Иначе всички ще налягат. А къде е върхът!…

Между това мъглата отново се сгъсти. Вятърът се усили. Стъмни се. Дойде нощта.

На един от завоите, тесен, остър корниз край отвесна скала, едно от тежките оръдия се подхлъзна, увлече хората, премаза едного, осакати трима. Другаде, напред, коне се подплашиха, прекатуриха се по острия склон наедно с казаците, които отчаяно дърпаха за поводите. Другаде пехотинци, отклонили се за минутка, затънали в пряспа… Като по някакъв телеграф това всичко се предаваше по колоната и се знаеше.

Не можеше повече. Хората бяха изтощени до краен предел. Трябваше да спрат. Заповедта се понесе от уста на уста — живият телеграф заработи пак. Преди още командирите да я бяха чули, измъчените, премръзнали войници вече сечаха клони от околните гори. На няколко места проблеснаха огньове.

— Гасете!… Забранено е… Строга заповед!… Ще ни открият… По-скоро! — крещяха вън от себе си офицерите. Но все по-много светлинки се виждаха тук и там. Студът беше така ужасен, че скоро целият път на колоната бе обозначен от ярко горящи огньове.

— Кой ще ни открие в тоя студ! — говореха си виновно войниците. — И турчинът има душа…

Ала колкото и да бяха големи, огньовете само грееха, не топлеха. Наобиколилите ги войници едва дочакваха да си сварят чай, просваха се върху снега и мигновено заспиваха. Но този отдих беше по-страшен за тях и от умората, и от безсънието. Началниците им, не по-малко изтощени от тях, тичаха от огън на огън, будеха ги, удряха ги, строяваха ги, караха ги да се занимават с конете, с товарите, да поправят разбития от хилядите крака, а все тъй скован в ледове път, докато изведнъж вятърът се усили, запищя, завея на всички страни, изгаси огньовете, зашиба с дребен леден сняг, който проникваше навсякъде, заслепяваше и вкочанясваше лицата.

— Конете… конете! — викаха в казашките стотни. А в пехотните роти:

— Не се делете… Ще се разгубите… Внимавайте… пропастите…

От време на време по пътеката, която вече едва се забелязваше, проблясваха фенери. Преминаваха отделни групички мъже в кожуси, с големи нахлупени калпаци. Зад тях други водеха коне. Бяха командири на отделни полкове, на дивизии и съединения, разузнавателни или генералщабни офицери, или подвижни санитарни отряди, които въпреки виелицата и невъобразимия ужас или пък тъкмо затова трябваше да се придвижват в ускорен ход напред.

Някъде ги разпознаваха. Заставаха мирно в тъмнината. Повтаряха имената им.

— Щабът на негово превъзходителство генерал Каталей… Ето го нашия Василий Василиевич… Разбира се, с него е и генерал Философов, господа? — говореха си оберофицерите, които знаеха за неизменната дружба между двамата генерали.

Думите им се разнасяха от уста на уста между войниците.

Още по-силно вълнение предизвика преминаването на летящ отряд от Червения кръст.

— Сестричките… Сестрички! — викаха те. — Мили… — викаха. — И вие ли светици наши… пазителки наши и добрички… — кръстеха се те.

Някои плачеха. Всички искаха да ги приближат и им помагаха, но не защото бяха жени, а защото бяха жени и бяха с тях в тоя ужас.

После се чу, че минава или е преминал вече Гурко.

— Самият Гурко, братя!…

— Ура!… Ура!… — зареваха с все глас хората, сякаш надвикваха бурята. Някой някъде запя:

Вспомним братцы как стояли

Мы на Шипке в облаках,

Турки нас атаковали,

И остали в дураках…

И други запяха… Всички запяха.

Гром гремит земя тресется —

Генерал Гурко̀ несется…

Надлъж, през бурята, нагоре към превала, Гурковата песен се носеше, настигаше го и го преварваше. И дълго-дълго я повтаряха с отчаяно и фанатично, и озлобено вдъхновение войниците, сякаш заплашваха някого или се убеждаваха и си вдъхваха един другиму смелост. Докато някъде напред ротите се раздвижиха.

— Тръгваме… тръгваме! — ревяха старите фелдфебели и унтерофицерите.

— Всички на пътеката! — викаха отвред и се брояха в тъмнината и пак се окуражаваха.

— Хайде… хващайте се за ремъците… Хайде! Теглѝ!…

Сутринта ги свари на път премръзнали и оредели. Гладни. Сухарите още вчера се бяха свършили. Чаят също. Колите с продоволствие останали някъде надире и сега войниците ругаеха не само интендантството; ругаеха всичко: и българите; и Гурко; и войната.

За преките си началници говореха:

— Да не се погрижат толкоз… Да не предвидят.

Някой по-разсъдителен казваше:

— Какво да се погрижат. Още снощи трябваше да сме в Чурек… Един господ е знаел само… Поледица!

Но отвсякъде започваха срещу него.

Към обяд по някакви незабележими пътеки из околните гори заприиждаха мъже, в овчи кожуси, с калпаци, с геги, някои препасани със старомодни пушки, да се бранят от вълците. Те мъкнеха дисаги, торби, бъклици и дамаджани, огънати в кожи.

Скоро надлъж по колоната знаеха вече какви са тези хора и всеки искаше да ги привлече към себе си.

— Братушки… тук… тук, братушки… насам — надпреварваха се войниците. Някои бързаха да ги пресрещнат. Да поемат претъпканите дисаги, торбите, увитите в кожи дамаджани. Не беше много това, което носеха българите, надошли от околните села, нито стигаше за всичките, но то будеше умиление в душите на измъчените войници и „Благодарим братушки!“, и „Само туй да е, пак заслужавате вие!“ се чуваше. Всеки гледаше да докопа залък хляб… късче сирене… да отпие глътка от греяното вино, запазило топлината си, подлютено от чушлетата, стрити в него.

— Ой, ради бога! — кривяха лица и се хващаха за гърлата войниците. — Че това вино ли е… отрова ли е… Огън.

Но виното веднага ги сгряваше. Ободряваше ги. Очите светваха.

Някои викаха:

— На негово благородие дайте…

Други:

— Лакома свиня си ти, братко!… Стига толкоз… За теб ли само са го донесли братушките!…

Някой успяваше да издърпа от ръцете на лакомата свиня дамаджаната. А другите започваха да броят на него:

— Едно-две… — До пет. — Стига! Стига!

Селяните гледаха, подсмихваха се и бяха горди. Говореха си помежду и с войниците. После се хващаха и те да тикат оръдията. Но войниците не ги оставяха.

— Не, не… ние сами… Вие вървете… вижте пак торбите, братушки… И дамаджаните, хей!

— Чудно вино — говореха. — Съживи ме…

Селяните климаха. Обещаваха. Отиваха. Някои се връщаха, някои не се връщаха.

Така мина целият ден, докато привечерта стигнаха най-сетне превала. Тук студът беше вече нетърпим. Понякога през мъглите и ниските облаци, които вятърът ту събираше, ту разкъсваше, от другата страна на планината и долу се виждаше далечното, блеснало в предвечерно слънце Софийско поле. Там някъде в равнината, под снега, беше София. Тя се струваше на измъчените люде като обетована земя и те я гледаха, без да я различават, кръстеха се и се питаха един друг кога ли най-сетне ще стигнат дотам. Защото слизането надолу към Чурек, за което по целия път говореха като за нещо желано и леко, сега внезапно се видя, че е двойно по-трудно от изкачването. И оръдия, и снаряди, и коли, и коне, та дори и хора трябваше да бъдат буквално спускани с въжета. Едно оръдие се прекатури в бездната.

След него две коли с муниции и още едно, което хората спряха с телата си. После заслиза кавалерията. Конната артилерия. И пак изтърваха ракла със снаряди; тя се плъзна по наклона, а един от войниците, заловил се за теглича й и не успял да отскочи, увисна на него. Той прояви необикновено присъствие на духа, смелост, ловкост. Стотици очи следяха затаено и безпомощно как постепенно се придвижва към спирачния лост с надежда да го дръпне. Оставаше му още едно последно усилие и той би бил спасен, защото раклата приближаваше гладка, удобна за спиране площадка, но неочаквано предното колело се натъкна на камък, раклата подскочи, завъртя се, прекатури се и затисна под себе си войника.

И така, цели две денонощия по-късно от предвидения в диспозицията срок, първите роти от авангарда на главния отряд най-сетне се спуснаха в заетото от слаби казашки части село Чурек. А първият и вторият ешелон все още не бяха достигнали превала. Генерал Гурко с целия си щаб отдавна вече беше в селото; хората на полковник Сердюк и генералщабните офицери разузнаваха усилено дефилето към Потоп и околните височини и се мъчеха да отгатнат открито ли е от турците появяването им и ако е открито, какви сили съсредоточават срещу тях.