Стефан Дичев
Пътят към София (58)

21

Както предписваше изпратената предишния ден диспозиция на генерал-адютанта Гурко, рано сутринта на 13 декември частите на Западния отряд започнаха рискованото и пълно с изненади преминаване на затрупания от снегове Балкан. Главната колона, в авангарда на която беше генерал Раух, трябваше да се отправи по пригодената от сапьорите (доколкото условията биха позволили) пътека, същата, по която минаха Климент и Коста. В челния ешелон на тази колона щеше да бъде и началникът на отряда със своя щаб. Дясната, по-малобройна колона, под командуването на Веляминов, трябваше да мине по новооткритата пътека под Мургаш и да се спусне в Софийското поле при селото Жилява. Нейната задача бе да пази откъм запад фланга на водените от Гурко войски, които щяха да се разгърнат при Чурек и Потоп, а също тъй и бързо да се придвижи към София. На трета една колона, Дандевиловата, бе заповядано да излезе от Етрополе и да върви към Буново през върха Баба. Нейната задача беше още по-трудна, защото войските щяха да действуват в открита местност. Ала, от друга страна, тъкмо от бързината, с която би се придвижила тази колона, зависеше ще пресече ли тя пътя за отстъпление на Шакировата армия.

Частите на Олденбургския принц и генерал-адютанта граф Шувалов, които действуваха сега фронтово срещу неприятеля в Арабаконашкия проход, трябваше „да останат на заеманите от тях позиции и зорко да следят за неприятеля, при което в случай на отстъпление на врага, незабавно да преминат в настъпление, като го гонят по петите“. Негово височество и старият, близък на императорската фамилия генерал-адютант бяха недоволни от задачата, която им се възлагаше. Те и без това не обичаха Гурко, подозираха, че той нарочно ги оставя настрана от активните действия, сиреч, че им няма доверие като военачалници, нещо, което беше вярно, що се отнася до Олденбургския принц, но не и до Шувалов. В диспозицията общото командуване на техните части и на тила бе възложено на дошлия преди няколко дни от Плевен, и по-нисък по чин от Шувалов генерал-лейтенант барон Криденер, командирът на девети корпус, и това ги правеше още по-недоволни.

Колкото до санитарните части и до дивизионните лазарети, в диспозицията се даваха най-подробни указания. Наистина, благотворителното общество на княгиня Шаховская оставаше в тила, но летящите отряди на Червения кръст се разпределяха между Веляминов и Дандевил. Ала както става с всички подробности на всички диспозиции, в последния момент дойде заповед, която отмени предишната заповед, и лекарите и сестрите на орханийския Червен кръст, дето работеше Климент, вместо да заминат за Етрополе (там той би срещнал брат си), бяха прикачени към авангарда на главната колона и тръгнаха за Чурек.

 

 

Утрото беше така мразовито и мъгливо и шосето към прохода дотолкова задръстено от войски, че линейките, с които пътуваше персоналът на Червения кръст, едва-едва се придвижваха.

Климент беше в една от задните коли, с които прекарваха медикаментите. Освен него, освен Бакулин и Григориевич, който не понасяше мъглата и се оплакваше, върху торбите с вата и бинтове, разположила се свободно и по навика си кокетно, седеше в своето кожено палто Ксения. И още една сестра имаше в линейката — мълчалива, необщителна, далеч не тъй красива като Ксения. Тя беше с три-четири години по-възрастна от нея, слабичка, руса, с хлътнали сини очи и с едно изражение в тях, за което Климент още щом я видя, си припомни думите на приятеля си: „Лед, братко; или не точно лед, чувствуваш, че там има някаква стена и че зад нея не можеш да преминеш“. Тая сестра беше Нина Тимохина, приятелката на Кареев. След като работеха вече заедно, Климент не би могъл да каже знае ли за онез нещо повече отпреди. Но той бе направил за себе си едно откритие. Мълчаливата, необщителна сестра Нина с ранените и болните се преобразяваше. Той я бе виждал как по цели нощи седи край тях и им разправя нещо и как те й се усмихват мимо болките и отчаянието си. Веднъж дори я чу да пее. Ала после, като дойде втори път в палатката и поиска да я заговори, той откри в очите й пак страшния израз, озова се пред осезаемата стена, за която говореше Бакулин, и му стана болно, а се и изненада, ядоса се за нея. Как може човек чак дотолкова да обича, питаше се той, като мислеше за непознатия Павел Петрович, годеника й, останал под снега край Плевен. Та тя ще се поболее… Непрестанно затормозвано подсъзнание, съпротивителната сила на организма отслабена…

Ала сега, докато пътуваха, той не мислеше вече за нея. Нито дори за Ксения, чието присъствие в линейката приятно го вълнуваше в началото. Съвсем други чувства изпълваха душата му. Той гледаше през малкото прозорче в гъстата мъгла, дето изплуваха отделни силуети, отделни мустакати лица, навъсени, засмени, стърчаха пушки… чуваха се гласове, цвилене на коне… Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той. Какъв час — съдбовен, велик! И като си помисля, че нашите по това време се събуждат, без да подозират… И че Андреа сигурно още спи!… Той се сети и за другия си брат, за Коста, и както през всичките дни, откак се бяха разгубили, смути се, разтревожи се къде е и какво е станало с него, но после си каза: и той ще е тръгнал като мен; в София ще се срещнем. Това го успокои и той пак се загледа в мъглата.

— Кой ли е тоя полк?

Бакулин погледна през другото прозорче.

— Нищо не се вижда…

— Май че са нашите съседи — изръмжа Григориевич.

— Охо! Усетихте ли как се разтупка сърцето на Ксенка? Слушайте!

— Стига, Аркадий!… Преображенският полк е най-напред!

— Я?… Осведомена!

— Би трябвало да го знаете, че Преображенци са винаги първи!

Бакулин направи шеговита, учудена гримаса, която в полумрака на линейката едва ли някой видя, провря глава през задното прозорче и извика:

— Какви сте, момчета? Кои сте?

— Исмаиловци! — отвърнаха от мъглата едновременно два гласа.

— Е, пак гвардия! — рече той успокоително — насмешливо, като се обърна.

— Ти защо все се заяждаш?

— А какво да се прави, Ксенка? За бога, как да минава времето?

— Намери си друго занимание! — рече троснато тя.

Насмешките на Аркадий Иванич засягаха болезнено и Климент. Защо все да чува? Да си припомня? Изпращането с файтона оная нощ ги беше сближило. Но, разбира се, не разкъса връзките между нея и княза. Нещо повече — понякога на Климент му се струваше, като че ли тя търси повод да му се довери. А какво по-тъжно за един влюбен от чувството, че искат да го превърнат в приятел? Не, не е щастлива тя — въпреки тези князе и принцове; и може би тъкмо за това; понякога съвсем осезаемо го долавям.

Григориевич извади часовника си, вдигна го към светлината и се взря.

— Една верста — два часа. Още оттук закъснение. — Той се дразнеше от неточността и неакуратността в живота.

Аркадий Иванич само това чакаше.

— Отде пък знаеш дали сме закъснели или не сме закъснели… Вървим. Можеше да тръгнем утре, нали? Тогава ще речеш: цяло денонощие.

— Диспозиция се издава, за да се съблюдава!

— Може би ти знаеш и тайните планове на началството?

През замъглените си очила Григориевич го стрелна с насмешлив поглед.

— Знам, което се полага да знам, господин Бакулин!

Аркадий не го остави.

— Но това е егоистично, мили! И как търпиш ти? Знаеш нещо и да не ни го кажеш!… Ксения… Нина… Хайде, Клементий, нима не се възмущавате!

Ксения и Климент казаха шеговито, че са възмутени и че не е приятелско от негова страна да крие една тайна, която при това засяга всички тях. Нина остана в своя ъгъл мълчалива и може би спеше.

Доктор Григориевич беше поласкан. Но не се предаде.

— Ще ви кажа за авангарда, в смисъл защото благоволиха да ни прикачат към него — рече той. — Е добре! Днес в три часа ние, сиреч авангардът, трябва да бъдем на билото!…

— И ще бъдем!

— Чакай, не го спирай, Клементий! Ти наистина ставаш интересен, гълъбче. А в Чурек?

— Довечера в осем.

Все тъй разпалено Климент потвърди:

— Напълно реално!… Аз с брат си изминах същия път, в обратна посока, почти за толкова време. А като имате предвид, че той си бе изкълчил крака…

— Да не беше само така студено и особено мъглата — рече Ксения.

— Е, да, да! Особено мъглата… Но тя е в наша помощ. Инак… денем… може и да ни забележат постовете им… А там, приятели… ще видите… Един турски баталион е в състояние да спре за цели дни напредването ни!

Бакулин каза:

— Моите пациенти от щаба… тези, модата де!… Та разправяха, че началството е взело предохранителни мерки. И в Балкана било изобщо топло… Можело човек по мундир… а някои дори се събличали по фланелки!

— За топло, до вчера и тука беше топло, Аркадий Иванич. Дори беше почнало да се топи. Но от тая нощ, вие виждате, студ! Скова̀!

— Ех, като казваш студ, че… Ще рече човек, у нас няма студ!… А пропо̀, мили, ти не ни каза най-важното за нас. Кога почва изкачването?

— По разписанието, което имах възможността да прочета, ние би трябвало след час вече да сме при така наречения Драгунски лагер. Разтоварваме там. Разпределяме товарите между войниците от ротата, която ни е предадена, и точно в единадесет часа започваме нашето изкачване, като се движим непосредствено след Кавказката казашка бригада.

— Охо! — сети се Бакулин. — Но всъщност… Ами да! Всъщност…

— Защо се смееш? Какво… Защо? — рекоха едновременно Ксения, Григориевич и Климент. Сестра Нина отвори очи и го погледна сухо.

— Ами че ти, братко, просто си прочел заповедта, която е получил Папаша…

— Е, та какво?

— А пък аз мислех, че направо имаш работа с началник-щаба…

Като продължаваха да се смеят, като се шегуваха и разговориха за предстоящото изкачване, за студа и кой какво научил и какво знае, въпреки честите осведомления на Григориевич те не забелязваха как тече времето. Постепенно мъглата в линейката и навън стана по-бяла, по-рядка. И вече не отделни лица, а цели отделения и взводове се мяркаха, разточили се пред погледа на Климент. Някои ги надминаваха. Някои те надпреварваха. И разговори, и смях, и закачки, и ругатни се примесваха в слуха му. А той слушаше, разделил се между приятелите си в линейката и другите, безименните, които се точеха вън покрай тях и които в чувствата си също наричаше свои приятели и братя. Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той пак, докато отнейде се зачу стройна войнишка песен и той цял се предаде на нея. Към десет и половина те напуснаха Софийското шосе и изведнъж се озоваха в прегръдките на планината. Пътят не беше още стръмен, ала изведнъж стана много по-труден, тесен и разбит. Колите се движеха мъчително бавно. Настигна ги батарея от лейбгвардейската артилерийска бригада. Изтрополя край тях, отмина ги. Но скоро колелото на едно от оръдията се счупи и трябваше да се изчака заменяването му. После две кавалерийски стотни избързаха напред. Пак ги настигнаха, пак ги обградиха плътно от всички страни пехотинци. И когато най-сетне линейките приближиха Драгунския лагер, отдето всъщност започваше не само стръмният склон, но и Климентовата пътека, часът минаваше дванадесет.

Григориевич не можеше да си намери място от възмущение.

— Кажете де! — говореше той. — Ето, виждате ли? Затова нашите работи ще вървят винаги така!…

Бакулин му отвърна нещо и разказа някаква приказка за един, който бързал, но Климент не слушаше вече техния разговор. Той провря глава през прозорчето и внимателно заоглежда местността. Мъглата беше значително по-рядка, отколкото долу, в равнината, но студът бе по-силен и по-остър. Самият лагер бе разположен на огромна, издута като гърбица и само тук-таме обрасла поляна и по нея, между разпрегнатите оръдия, лафети и ротни каруци гъсто се бяха стълпили хиляди и хиляди войници. Те палеха огньове, грееха се, ходеха насам-натам или мъкнеха от околните гори клонаци, а вгледаше ли се в тях, на Климент му се струваше като че ли ги вижда някак странни и смешни; те вървяха несигурно, клатушкаха се и се задържаха един в друг като пияни. Какво всъщност става? Какво има? Да са им дали водка повече, отколкото е допустимо? Не, не вярвам!… Но възможно ли е да е толкова хлъзгаво тогава?… Той скочи от линейката, направи две-три предпазливи крачки, една смела — и хоп — строполи се върху лъскавия, превърнал се в дебела ледена покривка сняг.

Приятелите му се разсмяха.

— Поледица, резултат от застудяването след топлите дни… — рече Григориевич, сякаш говореше пред ученици.

— Най-сетне и ти да кажеш нещо наистина умно! — извика Бакулин, ала Нина Тимохина едва стоеше на нозете си, той я хвана под ръка да я закрепи и занемя.

— Благодаря, мога сама — каза Нина и се отдръпна от него.

А Ксения се заливаше от смях.

— Е, това се казва пързалка!… Вижте, вижте, истинска пързалка!

Тя се затича и се плъзна по лекия наклон, ала скоро загуби равновесие, размаха ръце и закрещя:

— О… о… падам!…

Някакъв невисок офицер, с калпак и дигната яка, който правеше отдалече знаци на Нина Тимохина и приближаваше бързо линейките, присрещна Ксения, подаде й ръка, тя се хвана да се задържи, увлече го със себе си и двамата се строполиха на земята.

— О… извинете… извинете — викаше тя с прелъстителния си глас, като се надигаше и все пак чакаше той да й помогне.

— А, вие ли сте? — чу отново гласа й Климент и сега му се стори различен — изненадан, ала естествен. Това го накара да погледне офицера. Беше Сергей Кареев. Той държеше Ксения под мишниците, повдигаше я бавно и й говореше нещо, а в тъмните му, други път замислени очи имаше неприкрита насмешка.

— Здравейте — каза той, когато двамата с Ксения приближиха групата, към която се бяха присъединили лекарите и сестрите от другите коли. — Как мина пътят, Нина?

— За войниците е било по-трудно, Сергей.

— Оттук нататък всички сме пехотинци — усмихна й се той. Усмивката му беше мила, в нея нямаше нито помен от насмешка. — Но да, по-голямо нещастие не можеше да ни се случи!

— Нещастие?… — Смеховете изведнъж заглъхнаха.

— За какво нещастие става дума, корнет? — попита бързо Карл Густич, който приближаваше, подкрепян от двама санитари.

— Тъкмо за това, господин докторе!

— За кое това? Но изразявайте се, моля ви, малко по-ясно, господа! За бога, защо учите тогава граматика?

— Вие вероятно говорите за поледицата, Кареев, нали? — каза един от лекарите.

— О, да!… Сигурно… Сериозно ще ни затрудни поледицата — заговориха всички вкупом.

— Да ни затрудни?… Може да се каже и така. Но елате, елате… По-добре да видите сами.

— Къде?

— Какво… какво ще гледаме?…

— Стойте, господа!… Трябва да се разпределят медикаментите.

— Има време, уважаеми Карл Густич. Ето, всички чакат!… Прочее, ако има желаещи…

Корнетът — той изглежда беше един от хората, които се разпореждаха — тръгна, последван от повечето лекари и сестри, но още не стигнали доникъде, половината от тях се отказаха. Между тези, които продължиха с него, бяха Климент, Бакулин, Ксения и Нина, тръгнала може би само защото приятелят й ги водеше. Те пресякоха надлъж целия лагер. Климент вече разбираше къде отиват. Той със страх си представяше заледената, разширена от сапьорите пътека и как хората се хлъзгат и падат по нея. Но представите му бяха бледи и се давеха в собствените му страхове. Едва наближили мястото, което вече така добре си припомняше, и преди още да види, той почувствува, че нещо става там, дето мравунякът от сиви и сернисто кафяви шинели бе толкова гъст и разбунен. Ала нужно беше да отминат горичката вдясно с нейните високи, настръхнали букове и тогава изведнъж пред очите му се извиси познатият остър склон, тъй съдбовно свързан с неговия живот. О! — изпъшка той и затаи дъх, защото гледката наистина беше поразителна. Един до друг, един пред друг, един над друг по пътеката лазеха хора в шинели и тези хора не само че едва-едва се придвижваха, но те носеха на гърба си раници, торби, пушки, мъкнеха сандъчета с патрони, тикаха оръдия, лафети, пренасяха ги разглобени… Всяко дърво наоколо, всеки клон, най-малката скала и издатина служеше за място, около което се увиваха въжета и десетки и стотици ръце се протягаха към тях… Изведнъж някой отнякъде се изтърве, подхлъзне се надолу, увлече задния, след него който е — и като порой десетки и десетки люде се търкалят надолу… Викове… Пази се!… Дръж се!… И охкане, и смях, и озлобение, и мъка, които се чуваха и се чувствуваха дори оттук.

— За бога! Как ще можем ние? — рече изплашена и объркана Ксения. — И ето, вижте… носят ранени!…

— Какво да виждаме — кресна Бакулин. — Я по-скоро! Момчета, насам! Насам, момчета! — развика се той и като се хлъзгаше и залиташе, втурна се да помага, последван от останалите лекари и сестри.