Стефан Дичев
Пътят към София (52)

15

Ръководителят на английското разузнаване при западната турска армия, цивилният майор Джордж Сен Клер живееше вече от много години в европейската част на Отоманската империя и затова беше дълбоко убеден, че няма друг, който така изтънко да е запознат с психологията на българите и на турците. Още преди време заедно с един от своите приятели (тогава и той консул като него) Сен Клер бе написал книга, която се посрещна сред дипломатическите среди в Лондон с голям интерес. Тази книга, в двете й издания („A residence in Bulgaria“ и „Twelve years study of the eastern question in Bulgaria“), и досега неизменно лежеше върху масата на майора; понякога в свободните си часове той я вземаше и я прелистваше. Но той не я показваше вече на сънародниците си. И само от време на време помощникът му Лоуел, един безличен на вид йоркширец, когото обикновено вземаха за грък, споменаваше за тази книга или пък искаше да я прегледа.

И така, Сен Клер бе живял с увереността, че не само разбира отношенията между двата враждебни народа, но и като никой друг предвижда възможностите и развитието на тези отношения. А сега съзираше, че се е мамил.

Преди всичко той се виждаше измамен от един човек, към когото винаги бе изпитвал симпатия и когото бе бранил от подозрителността на приятелите и на неприятелите си. Но това беше маловажният, частният случай, при все че Сен Клер го чувствуваше като лична обида. Истинското, голямото, което се бе променило, беше смисълът на нещата, тяхното значение, ценността им. Като всеки фанатик, той не само вярваше в своите убеждения, но той живееше с тях, живееше за тях и дълбоко страдаше, когато обстоятелствата ги накърняваха или го караха да прави компромиси. Ала сега работата не беше нито до накърняване, нито до компромиси. Сега всичко се бе обезценило — като някаква едра банкнота, с която вчера е могло да бъде купено какво ли не, а днес инфлацията я превръща в нищо.

Всъщност подмолното крушение на неговите планове започваше година по-рано, но той не искаше и не можеше да го повярва. Дотогава — а и досега — Сен Клер бе живял все с тия същите планове: как да се заздрави Турция и как да се нанесе по-силна вреда на Русия. За него те бяха две страни на едно и също дело — отмъщение обществено и отмъщение лично. Той дори истински не си спомняше кога именно се бе зародило това неумолимо ожесточение у него и защо всъщност се беше зародило. Та той винаги се наричаше англичанин. Но от миналата година, след като турците с недалновидното изтребление на хиляди хора настроиха света срещу себе си, сиреч сами развързаха ръцете на Русия, дълбоко в душата си той ги възненавиди тъкмо толкова, колкото отдавна вече ненавиждаше техните непокорни раи.

И все пак, като всеки фанатик, който живее самотен в света на своите неизменими убеждения, Сен Клер беше уверен, че ще се намери изход и че всичко ще се оправи. Ала започна войната и нещата не само не се оправиха, а от ден в ден ставаха по-бедствени. На армията им той вече не вярваше. Единственото, което, според него, можеше да възвърне предишното положение, беше общата намеса на западните сили във войната… А колкото по-често говореше на своите сънародници и на консулите за единственото резултатно средство, толкова самият той все по-слабо вярваше и в това последно средство. Докато вечерта след годежа у Задгорски той получи от своите агенти известие, че Плевен е паднал. Това го пречупи, отчая го. Същата нощ научи и за доктор Будинов и тая капчица преля чашата. Гордостта му, студенината, презрението към хората моментално избиха в жестокост. Той съзнаваше, че слиза на равнището на презрения и омразния му Джани бей и че върши тъкмо онова, което бе отричал като непохватно и недалновидно. Ала резултатът вече му беше безразличен. Щом той губи смисъла на живота си, има ли тогава значение кой ще живее и кой ще умре?

Доктор Будинов и брат му ги нямаше; нека арестуват тогава третия брат. А той пък побягнал, крие се някъде или прехвърлил Балкана. Тогава докарайте баща им и го натикайте в най-тъмната дупка на Черната джамия… И не само него. Като да се бе отприщил пороят на благоразумието; сега довчерашните доверени чорбаджии му се струваха вече съмнителни и недостойни с тяхната предпазливост и изчакване… Заптийските команди начаса тръгнаха от къща на къща. Откараха богаташа чорбаджи Мано със сина му и със зетьовете му, които се намериха в къщи; откараха уважавания от всички Димитър Трайкович, откараха хаджи Коцев и владишкия наместник, и още мнозина други, най-вече учители или учили в чужбина, които се случиха налице или още отпреди бяха влезли в очи, като: бай Боне хаджи Бонев или като майсторите Станое и Димо Обущарчето. Които успяха да се укрият, укриха се; хората не мислеха вече ни за занаяти, ни за търговия. Градът изтръпна. Какво ставаше? Защо?… Откъде почна и докъде щеше да свърши?… Някой беше дочул: Плевен паднал!… После почнаха да бесят безпричинно горублянците — всяка заран нов човек… Сега вече всички бяха уверени, че Плевен е паднал… А една сутрин се пусна дума и за Сърбия: обявила и тя война…

Тогава именно пламна неочаквано сеновалът на кавалерийската казарма. А на другата нощ изгоря и голямата джамия в Карагьоз махала, дето бяха складирани хиляди чували с ориз и сандъци със сухари за армията. Единият пазач бе убит. Другият, местен човек, безуспешно се бе мъчил да залови подпалвача. От него Сен Клер научи кой е той: Андреа Будинов. Същия ден майорът получи и едно шифровано известие от своя агент в руския лагер, Гавелог. Между много новини от политически характер, някои от които бяха остарели, кореспондентът изказваше предположение, че Гурко в скоро време ще щурмува Арабаконак. Накрая той споменаваше за някакъв беглец, донесъл изключително важни сведения на руснаците — но какви бяха тези сведения и кой бе този беглец, Гавелог не знаеше, тъй като, пишеше той, „не ми се е удавало още случай да го срещна“.

Сен Клер сложи това писмо не в служебната каса, а в портфейла си. Странно наистина, мислеше си той със своето ледено озлобение, но и с някаква изненада, която го накара за миг да се спре. И как се случи така, че сам вкарах вълците в кошарата, а после им отворих широко вратите да излязат?… Не, тоя, най-младият, ще ми плати за всичките… Те още не ме познават мен; никой не ме познава.