Стефан Дичев
Пътят към София (4)

4

Ако на излизане от къщи Андреа не бе срещнал брат си, ако краткият отговор „все същото“ не бе дошъл тъкмо кога отчаянието разкъсваше душата му, ако най-сетне Климент не бе споменал така предупредително „оная“, тоест Мериам, една продажна жена от шантана на папа Жану (шантани наричаха хановете с червен фенер, които никнеха в тиловите градове като гъби), Андреа може би щеше да спази намерението си и сега нямаше да е при нея. Но всичко това се случи, обида и горчивина се примесиха в едно и като нямаше кому да ги изплаче, той самият не разбра как се озова в шантана на французина, как си поръча чаша мастика, а след втората и цяла стъкленица, не сети кога измина със стъкленицата в ръка мрачните коридори към задните стаи на жените и се вмъкна при оная, на която брат му дори не искаше да спомене името.

Сега той лежеше до Мериам уморен и заситен, обхванал с една ръка голия й гръб чак до гръдта, триеше брадясалата си страна в пълното й рамо и не бързаше да си отива.

— Хубаво… — каза тя — ах, много… — И галеше косата му.

— Много… — каза той.

Те помълчаха известно време, отпуснати, лениви.

— Пак мой Андреа иска пий?

— Остави… Не ща вече…

Те говореха по французки, но месеха и арабски и гръцки слова — езици, които Андреа бе понаучил при своето тригодишно скитане надолу из Близкия изток. Той само на турски не искаше да говори с нея и колчем тя подхванеше, веднага я прекъсваше.

— Или я чакай! — отметна се. — Я дай! Дай! — повтори той, подръпна разпуснатата й синкава коса и посочи с очи мастиката.

Мериам беше мелез, но еврейското в нея преобладаваше. Имаше нещо приглушено и тъжно във всяко нейно движение, в изражението й, в говора. Отде бе дошла тя? От вонящия лабиринт на софийското гето ли? Или папа Жану я бе докарал заедно с другите десетина жени от някое далечно пристанище? Андреа не знаеше. Не питаше. Война, това обясняваше за него всичко.

Тя сигурно беше негова връстница, но изглеждаше поне десет години по-възрастна. Лицето й, овално като яйце, се беше загубило под дебел слой помади и белила; веждите бяха сближени, нарисувани с чернило; чернило обкръжаваше и очите, малко изпъкнали и мътни; дълъг нос се спускаше над голяма месеста уста, от която сега беше избърсано червилото. Не, Мериам не беше хубава. Можеше да бъде наречена дори грозна — и такава я видя първия път Андреа. Но тялото й беше едро, с чиста кожа, гърдите й го караха да се забравя. През трите години на скитничество бе навикнал е подобни жени. А понякога я и съжаляваше…

Той отпи няколко глътки от мастиката и пак се отпусна на нара.

— Вода иска? — чу гласа й.

Не, не искаше вода! Гърлото и стомахът му горяха — нека изгорят… Той обходи с очи потъналата в мрак стая. Кои ли други са били днеска тук? Мислеше отпуснато, лениво, без ревност и дори без отвращение. Тия от железницата, то се знае… И от мисиите… А веднъж заварих тук италианския консул — дали не е идвал пак? Той поне има такава хубава жена… Или нашият уважаем съсед мосю Филип Задгорски?… Споменът за младия съсед Задгорски, приятел на надошлите в града чужденци, даде нова насока на мислите му. Всъщност различаваме ли се ние двамата с него? — запита се стреснато Андреа. И Филип безделничи по цял ден, макар че си е купил диплом в Париж. И аз безделнича… без диплом! Колко пъти вече го виждам, като иде с приятелите си в шантана. При Сара ходи… И При циганката… Не съм питал Мериам навестява ли и нея?… Не, не! Би било отвратително! Чудовищно ще е, изтръпна той, съзнал внезапно, че може би те двамата — тъй различни, тъй омразни един на друг — лежат с една и съща жена. Идеше му да скочи, да удари с юмрук напомаденото й грозно лице, ала неочаквано и пак тъй внезапно, както бе почнал безпричинният му гняв, той съзна, че всичко това е последствие на нещо случило се преди — дори преди самата война, — почувствува се безсилен, безпомощен, безполезен, отпусна се и отчаяно изпъшка. Омагьосан кръг! Какво друго мога да сторя? Да се върна в къщи? Защо да се връщам? Кому съм нужен там? На Климент? На Коста? На бащата? Всеки си знае работата, какво иска знае, от него какво се иска… А аз? Аз? Андреа Будинов, много науки започвал, сега учител в класно училище, което вече никой не посещава, член на несъществуващ революционен комитет… Скитал… Скитал… страдал… плакал… И ето къде съм! Ето какво съм!…

Той се насили да се засмее, но се видя като в огледало, жалък, пропаднал повече, отколкото искаше да вярва, сам се изплаши от себе си и гласът му беше глух, когато каза:

— Вчера бяха четири… Тая сутрин само две…

— Мериам не разбира — засмя се тя.

— За училището ти разправям…

Той гледаше към прозорчето, дето светлината бързо гаснеше в батистеното перденце.

— Кой ли си пуска децата в такива времена!

— Андреа… деца?

— Ти си глупачка — каза той раздразнен. Но си спомни, че в началото и тя както другите му искаше по две сребърни меджидии, а напоследък не приемаше от него пари. Това сега му се видя странно, смешно. Той се разнежи и силно я прегърна. Тя се отпусна на гърдите му, замряла и смутена от неочаквания му порив.

— Защо не искаш вече от мен пари?

Тя мълчеше. Той повдигна с пръст брадичката й и се взря в очите й.

— И пари, за пари казвам… Андреа — пари — Мериам! — подражаваше и той и повтаряше думата „пари“ ту по французки, ту по арабски.

— Андреа хубав… Мериам много хубав Андреа обича… — каза тя най-сетне и щом видя, че устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка, грабна ръката му и почна да я целува.

— Е, е… стига с тия глупости!

— Не глупости…

— Ох — рече той. — Що ми трябваше да те закачам.

— Не, не! — все по-силно протестираше тя. — Мериам много хубав Андреа…

— Млъкни! — извика той. — Не ти ли омръзна да повтаряш на всички все едно и също!…

Тя занемя и той дори не се запита разбрала ли го беше или не. Ала внезапно — и това се случваше за първи път в живота му — някакъв копнеж го прониза, едно чувство, което не можеше да назове. Той си представи, че е с друга тук, някоя, която няма име, която го обича истински, и той нея — недокосвана, чиста, само негова… Само негова… Смешно, опомни се, за какво съм се загрижил! От мастиката ще е… Но той вече не можеше да лежи до Мериам. Допирът на горещото й тяло му стана неприятен.

Той се извърна, седна на нара и отново взе мастиката. Ето докъде ме доведе бъркотията в главата ми! Надигна стъкленицата и пи жадно. Пи отчаяно.

— Мастика иска вода? — изправи се на колене до него еврейката, загрижена, че пие наведнъж толкова много.

— Стига с твоята вода! — блъсна я той, а сам остана да седи, отпуснал ръце, с глава, от която бяха избягали всички мисли.

Тя пак се притисна в гърба му.

През ризата си той усещаше еластичната мекота на гърдите й, дъхът й пареше врата му, ала всичко това сега за него беше безразлично, дори противно. Той сам не знаеше защо седи така, какво чака, а седеше и чакаше — и чакаше тревожно, с ожидание, сякаш нещо непременно трябва да дойде, нещо, от което зависи целият му по-нататъшен живот… Напразно, нищо не дойде, не се повтори дори и копнежът отпреди.

Стреснаха го ръцете на Мериам — теглеха го назад. Той се освободи от тях; изправи се рязко; задири жилетката си, палтото.

Тя изплашено го гледаше. Тясното му лице бе съвсем побледняло от изпитата мастика. Той напразно се силеше да улучи ръкава на палтото си и това непохватно, пиянско движение заедно с вечно падащия над челото кичур, й се струваше толкова мило, едновременно момчешко и мъжествено, че тя продължаваше да седи на колене върху събралия се китеник, сякаш застанала за молитва пред един капризен идол, гледаше го покорена и покорна и не помръдваше.

— Вече отива? — прошепна тя, когато Андреа ядосано успя да навлече палтото.

Без да я погледне, той забърка в джобовете.

— На̀… Плащам си… — И хвърли до нея няколко гроша с желание да я унизи, а да унизи и себе си.

Тя пак не помръдна. Чак когато той отвори вратата и излезе в коридора, Мериам грабна дрехата си и се втурна подире му.

— Тъмно! — задърпа го тя.

— Остави ме…

— Заптие фенер иска…

— Остави ме, ти казвам, махай се!

— Чакай!… Мой фенер вземи!

— И без фенер ще си намеря пътя. Но тя не го остави.

— Заптие… много заптие, Андреа!

— Шшшт! Млъквай!… Искаш целия град да научи, че съм тука ли?

Като не се чуваше, той говореше по-високо и от нея. В дъното скръцна врата, жълта светлина лизна изправения шкаф, чорлава женска глава надникна. От стълбището към горния кат се чу фалцетът на папа Жану:

— Недоволен ли е господинът?…

Андреа се дръпна силно и се затича, кой знае защо, изплашен, че ще го видят тука.

— Не, не… Там изгоряла къща… Ох! — застигна го еврейката тъкмо когато той се мъчеше да отлости вратата към горялата, все още не срината част на сградата. — Там страшно — каза тя. — Върви…

Тя го поведе по тъмния коридор, като го държеше за ръка.

Минута по-късно Андреа се измъкна през задния вход на шантана. Тръгна между сиви зидове, по смрадливи боклуци, из запустели, плесенясали срутини на къщи, останки от палежи през миналогодишното въстание.

Тук беше вече съвсем тъмно, а краката му все повече натежаваха и устата се схващаше. Е, хубаво де, пия. А какво друго да правя, тежко пристъпяше той по хлъзгавия стръмен калдъръм. Вече и училище нямаме… в бараки са ни сврели. Аз ли да събирам учениците от домовете им? Хубава работа! Той се засмя. „Господин хаджи Теодосие, дойдох да взема дъщеричката ви, че нали такова… вас ви е страх да я пуснете сама“…

Насили се да се разсмее отново, ала неочаквано се спря, облегна гръб о единия зид и се замисли. Мътни, червеникави кръгове се въртяха в тъмнината, нещо блещукаше сред тях, очи го гледаха и той замахна с ръка да ги отпъди… Страх, разсъждаваше той. Страх ги е, Андреа, нали виждаш, всичко е настръхнало! Като тогава, кога бесеха него… И като след въстанието… (За въстанието той научи в Кайро и докато се върне, то бе потушено.) Ами тебе не те ли е страх, признай, попита се предизвикателно, а после неочаквано мисълта му отскочи цели пет години назад… Ти забрави ли? Него беше ли го страх?… При спомена за човека, който бе разтърсил и преобърнал живота му с примера на собствения си живот, той цял потръпна. Най-многото и мене да обесят… и толкова, каза си веднага и запристъпя тежко по калдъръма. И толкова, да, и само толкова… А какво друго? Нищо, нищо… само толкова… Аз съм луд! Пиян съм, напих се като свиня, осъзна се той и тъкмо тоя мигновен проблясък на разума му го ободри. Значи не съм толкова пиян, щом мисля, че съм… Но не успя да изрече в себе си последната дума, нозете му съвсем отказаха да го държат, той само свари да се облегне о зида, после тъпо и безчувствено се свлече на калдъръма. Не съм!… Не съм! — настояваше някакъв глас в него. Дълъг резен сиво небе се мярна горе, между покривите… Звезди… И те се прекатуриха, срутиха се заедно с надвисналите стрехи върху му… Нещо се завъртя — и на другата страна… После той не знаеше вече къде е, какво е, но устните му продължаваха да тръпнат и само едно ниско продрано хъркане подсказваше отдалеч, че в тъмния сокак спи човек.