Стефан Дичев
Пътят към София (36)

36

Днешният ден бе за Климент наистина тежък, и то не само защото в болницата имаха много работа, а той не си бе отспал, но главно заради онова мъчително нравствено изпитание, на което го беше подхвърлил Сен Клер.

Външно всичко изглеждаше като случайност. Дори като израз на доверие… Ала случайност и израз на доверие ли беше?

На обяд, когато си отиваше към къщи, Климент се беше спрял да поздрави малката Сесил и Неда, които се връщаха с файтона от Позитанови. Неда му се стори затворена, неразговорлива. Затова пък малката бързаше да му разправи цял куп новини — и за баба си, която вчера отхапала крайчеца на една „люта чушка“; и за мадмоазел Д’Аржантон, която тя обявяваше за свой най-голям враг, тъй като била „неумолима в аритметиката“; и за чичо Виторио, който днес я спасил от гамите…

— Но най-важното! Най-забележителното! — сети се девойчето. — О, да! Бяхме при вашия брат!

— Разхождали сте се из чаршията?

— Защо из… чаршията (турската дума тя произнесе трудно). В училището бяхме! Леля Неда ще потвърди! Кажи, миличка, нали бяхме при господин Андреа?… Тя ме попита искам ли да видя… И аз: искам, разбира се!… Уви! Останах разочарована — каза Сесил и направи гримаса, от която нослето й още повече се вирна и кафявите очи станаха съвсем кръгли.

— Едно такова никакво училище — прибави тя. — Аз си мислех, че ще е поне като онова при черквата. И учениците… Само дето си играеха със снежни топки!…

Тя бъбреше засмяна — пъргаво, поруменяло зайче с кожухче от скъпа бяла кожа — и младият доктор, подпрял ръка о гюрука на файтона, й отвръщаше също тъй усмихнат и радостен, че я е срещнал…

Докато изневиделица към тях се бе приближил майор Сен Клер.

Всъщност нямаше нищо изненадващо в неговото приближаване; майорът обичаше да кръстосва пешком града и в това отношение той си приличаше с италианския консул. Но появата му учуди Климент. Стори му се, че англичанинът го е дирил в болницата, че е вървял подире му и че неслучайно го застига. Не, това е неоснователно; глупаво е, че мисля така, казваше си той. Ала вместо да затихне, съмнението му дваж повече се усили, щом се сбогуваха с годеницата и с дъщерята на Леге, защото Сен Клер още на мига и с любезна настойчивост го покани да обядват в клуба. Климент трябваше да приеме. А както нощес, когато го бе извикал капитан Амир, душата му се напрегна. Какво може да иска от него? Нима за оная история? Всеки път ли ще се страхува, че са открили нещо?…

Скоро се разбра. Сен Клер го диреше за друго. Искал да се възползува от руския му език. За какво? О, да, за една твърде лека, но донейде деликатна работа. Разчитал, че няма да стигне до консулите… или до някои от тия бърборковци, кореспондентите… Облекчен от страховете си, Климент веднага обеща.

И така, след обяда те се отправиха към оная част на града, зад Черната джамия, дето сред огромни засенени дворове живееха най-богатите тукашни турци и дето (Климент внезапно се сети) се намираше силно охраняваният пленнически лагер.

— Разбрахте какво е тука, нали? — попита с обичайната си усмивка Сен Клер, когато спряха пред триметров дебел зид с масивна дъбова порта в него.

— Предполагам… Тука са руснаците?

— Да. Но вие не трябва да издадете с нищо, че разбирате езика им!

— Мислех, че искате от мен…

— Не, напротив! Докато аз разпитвам по французки някои от офицерите, вие ще стоите настрана и ще подслушвате какво говорят помежду си другите.

Тоя път Сен Клер не попита доктора съгласен ли е, защото задачата, която му даваше, беше не само деликатна, но и непочтена. Ала и да го попиташе, Климент трябваше да каже и щеше да каже, че е съгласен. Не само страх; и любопитство имаше вече в това съгласие; и нужда да види, да узнае нещо за съдбата на пленените руснаци. Но щом се озоваха от другата страна на дебелия зид, щом ги пресрещна гъмжилото и вонята на стотици и стотици люде, гъсто населили продълговатия неравен двор, щом съзря как всички тия дрипави и оголени, тия осакатени и останали само кожа и кости мъже се стремяха като някакви подивели животни към навесите на къщата и на прилепените към нея яхъри и курници, как зъзнеха незащитени от студа, и как лежаха на разкаляната от снега земя, Климент ужасѐн почувствува, че тая гледка е свръх силите му, че той не може да владее вече лицето си и че жалостта и потресата му ще го издадат…

Ами те са в по-страшно положение от ранените в болницата… Какво ранените, десетки пъти по-страшно, мислеше той трескаво, докато Сен Клер заповядваше на някакъв изцъклен чауш да извика по-скоро началника на стражата. Ония са на закрито, нахранени… лекарства… Надежда имат! А тези клетници — братя наши, руски! — и уж войната е свършила за тях, говореше си той, все по-мъчително разпъван между жалостта си и страха.

— Да, доктор Будинов! Лошо нещо е войната!…

Гласът на Сен Клер! Нима ме е издало вече лицето, стресна се Климент. Но не, майорът също гледаше към пленниците; дори обичайната усмивка бе избягала от устните му.

— Няма да се учудя, ако и тук е избухнала някоя епидемия — рече Климент.

— Да, вече няколко пъти обръщам внимание на полковник Джани бей… Но порядки, доктор Будинов, порядки!

Това вече беше ново! Сен Клер да иронизира своите приятели?

Окуражен, Климент каза:

— Като лекар, мога само да препоръчам…

— О, оставете препоръките! — прекъсна го дружелюбно майорът. — Войната е жестоко нещо, да!… Но тия тук поне още живеят… За това и аз имам дял, можете да бъдете уверен!… Да, да! Умението в играта, доктор Будинов, е да се жертвува малкото за голямото, и то, подчертавам го, без да се пренебрегват правилата! — каза той напътствено, самодоволно, ала не поясни думите си, така че Климент не разбра за каква игра и за какви жертви говори. (А майорът настояваше да докарват пленници и да ги държат в града, та да уверява консулите и кореспондентите, че Турция води хуманна война, сиреч, че не избива всички пленени руснаци.) Но докато Сен Клер изричаше тези думи, докато се усмихваше и пушеше, вземал между дългите си гледани пръсти една от ония ароматни честерфилдски пури, които пораждаха у него добро настроение, Климент с удивителна яснота почувствува, че човекът насреща му е обладан от някаква фиксидея. Че всичко, което той върши с привидно хладнокръвие, всъщност води към някаква определена и само нему известна цел. И че заради постигането на тая цел на Сен Клер е безразличен животът на тия хора тук и животът изобщо… А може би той е по-страшен и от Джани бей, каза си неочаквано Климент. И после си каза, че не трябваше да идва тук, че онова, което иска от него Сен Клер, ще бъде не само нечестно и не само подло към тези страдалци, но може би и в ущърб на ония, които се бият и мрат там някъде, в заснежените балкански проходи…

 

 

Така бяха започнали мъчителните часове, за които сега, докато вечеряха, докторът с овлажнели очи и с вълнение, каквото рядко се бе виждало на лицето му, разправяше на своите домашни.

— Какви страдания, боже мой! Какви страдания! — повтаряше той. — Накъдето се обърнеш… И всеки те гледа в очите… С омраза! С презрение!… Мисли сигурно: а аз за такива като тоя оставих дом и деца; кръв дадох, живот дадох!…

— Може пък да не са разбрали, че си българин, бате.

— Разбраха, Коста. Чух ги, шушукат и ме гледат: сволоч!… За мене това: сволоч!… А аз не смея да им продумам, знак не дръзвам да им сторя… че съм от техните… и че ми се е стегнало сърцето…

— Тъй, тъй, сине… Като е дошло… Добре, че не си се изтървал!

— Да — въздъхна докторът. — Мъка человеческа — и за тях… че и за мен. Какво да правя? Заповядано ми е да ги подслушвам… Подслушвам ги и се чудя как да извъртя думите, които чувам… А оня не престава да ги разпитва.

— Добре де, какво, ги пита той? — не изтрая Коста, като от вълнение все доливаше чашата си с вино.

Докторът иронично се усмихна.

— Какво ги пита ли? — рече той, припомнил си странните въпроси на Сен Клер. — Дето няма и да предположиш…

Ала отварянето на вратата го прекъсна. Той се изви, погледна — беше Андреа. Извърнаха се и го огледаха и другите, сякаш забравили, че е навън. А Андреа, някак особен, странно замаян, влезе в стаената кухня, притегли свободния стол, седна между майка си и Женда и бързо, машинално започна да яде.

Наблюдателен както винаги, на доктора сега се струваше, че съзира по братовото си лице някаква промяна, но каква бе тя, защо грееха така очите му, той нито искаше, нито можеше да реши. Онова, което разказваше, дотолкова го бе завладяло, че всички странични мисли му се струваха неважни… С няколко думи той го осведоми за какво разправя, като очакваше тъкмо от него най-силно да се развълнува; но Андреа само рече: „А, тъй ли!“ — и засегнат от безразличието му, Климент продължи, неволно овладял се, дори охладнял и той… Да, разпитът на майора изненадал и него самия. Въпросите му не целели числеността и въоръжението на Гурковия отряд. Дори и за бъдещите намерения на руското командуване не подпитвал. Единственото, от което се интересувал Сен Клер, била разкладката, сиреч дневната дажба на офицерите и на войниците в отделните части на отряда. И още какво облекло получават — долно и горно… ботуши, завивки…

— В началото тези въпроси ми се видяха дотолкова еднообразни и безсмислени, че ако положението не беше така трагично, бих се засмял — каза Климент и протегна ръце да си отсипе от яхнията, но майка му го превари, напълни чинията му, а после без нужда допълни чинията и на Андреа, който я погледна и смутено се усмихна.

— Руските офицери (а те въпреки нещастието си бяха все едни хубави мъже!), та те, разбира се, кривяха истината — продължи докторът, като умело си служеше с ножа и вилицата, сякаш се намираше на операционната маса. — А и Сен Клер го очакваше, да, нали за това ме беше довел!… Изглежда те му казваха само официалните данни. Онова, което е в наредбата им… или кой знае къде; защото техните данни удивително си схождаха едни с други. На войник толкова хляб, сухар, толкова каша, месо, мазнини… толкова захар и чай… И за ботушите по чифт на краката и друг в раницата. И за долните дрехи… и за горните…

— Бре!… Защо му е всичко туй на вашия англичанин? — засмя се Слави. А с него се засмяха и майката, и Женда.

Но Коста веднага се обиди:

— Отде накъде пък наш!

— На Климент де, не твой! Ти, дето се казва, очите му не си виждал…

— Кой ти каза, че не съм го виждал!… Колко пъти!…

— Е, стига! Теб не слушаме сега… Разправяй, Климе — подкани го старият Слави не само защото искаше да знае какво се е случило по-нататък, но и защото беше уверен, че каквото да се бе случило, тоя му син, докторът, не може да не е постъпил разумно и както подобава.

Да, Климент бе постъпил разумно, както подобава. Но в постъпките му бе имало и смут, и страх, съмнение и объркване — все чувства, които баща му не подозираше у него и които той сега по първом отчасти издаваше в думите си, тъй като случаят беше наистина многозначителен… В началото Климент не проумявал защо му е на Сен Клер тоя разпит и защо брадясалите и измъчени руснаци тъй упорито прикриват истината. Шушукането на останалите офицери, на които и през ум не минавало, че ги подслушват, рисувало пред него съвсем друга картина: дажбите на армията двойно и тройно по-малки; облеклото и ботушите в мизерно положение… За миг той се залутал в лабиринт от съмнения и подозрения. Не го ли изпитва по тоя начин английският майор? Не са ли поставени някои от лицата, които шушнат, и то тъй, че той да ги чуе и да не знае после кое от техните думи да прикрие и кое да съобщи на Сен Клер?

— Не, прекалено бе дотолкова да подозирам!… Та това значи заради собствената си особа да подозирам и тези мъченици. Как мога! — казваше възмутен от себе си той. — Съвсем близко до ума е, при тая кал и зимата… да, съвсем естествено е, че тяхното снабдяване е затруднено… Москва и Петербург са на хиляди километри. И всичко да се докара по една-единствена железопътна линия… После през Дунава… И с обози! — в нашите планински краища… А на османлиите продоволствието им е зад гърба! И ако щете, индустрията на целия свят работи за тях. Пибоди-Мартини, Хенри-Мартини… Шнайдер, Винчестер, Ремингтон, Круп — изреждаше той и по всичко личеше, че не един път беше изреждал тези имена в ума си. — И всичко се стоварва в Солун, в Деде Агач, в Цариград… Виждате на какво са обърнали София. Склад!

— Склад… че няма кой да драсне един огън! — обади се най-сетне Андреа, но всички бяха така погълнати, че дори и бащата не обърна внимание на думите му.

— Добре де — рече нетърпеливият Коста. — Ама защо му е тогаз на оня? И ти какво каза? Каза ли му какво си чул.

— Казах му.

— Е, че тогаз… Ти какво? Нали уж…

— Тъкмо това, Коста… Тръгнахме си, той ме пита, и аз: уж съм чул да споменават за някакви войници (казах там един от гвардейските полкове, първия, който ми дойде на ум, исмаилския)… разменяли със селяните във Видраре неприкосновения запас ботуши за ракия!… С други думи, че имат такъв запас… И че често залавяли интенданти, които срещу златни турски лири продавали чували с брашно… със захар…

— Тъй, тъй! Добре си го наредил… Хем да се измъкнеш, хем той да мисли, каквото ще! — смееше се Слави. — Е по този случай я подай дамаджаната, жено… Дай да се чукнем пак!…

Бащата напълни чашите. Чукнаха се. А Климент не можеше да се освободи от своите мисли… Ето, заблудил бе Сен Клер — видя как оня се хвана на лъжата, как се ядоса, видя… Сигурно очакваше да научи чрез мен, че продоволствието им е лошо и че зимата ги е заварила без топли дрехи и без ботуши. За него това би значило, че руското командуване не ще се реши на скорошна… на зимна офанзива! Тънко измислено… Деликатна работа, както сам казваше в клуба той… Да, радвам се, че го заблудих и че му отнех спокойствието!…

Но моето спокойствие? Или не спокойствието; и не само моето — надеждата ни, очакването ни!… Та ако руснаците са толкова зле с продоволствието… та те тогава наистина няма да бързат… няма скоро да настъпят!… И ето как ще дадат време на Турция да се съвземе… Да, да! Особено на тоя фронт, най-важния. Неслучайно главнокомандуващият иде, сети се той за наученото преди час от Андреа. И всеки ден пристигат обози, резерви. А това още не са резервите на Сюлейман!… Само да знаех колко ще са тия резерви! Ако знаех… Да можех да предупредя генерал Гурко!… Андреа иска да върви утре — какво може да направи той сам! Не знае езика. И какво ще им съобщи? Голи сведения; докато аз бих могъл най-подробно за всичко… И болниците… и за пленническия лагер. Двамата е най-добре! Разбира се, моето отсъствие веднага ще се забележи и нашите може да пострадат, но ще измислим нещо! Или това за Копривщица… или пък, че се е наложило да прескочим за два дни до Ихтиман… нещо при родителите на Женда, за операция… За два, най-много за три дни ще се върна — Андреа като иска, нека остане оттатък, за него дори е по-добре, но аз трябва да се върна, реши той, избърса с кърпата устата и мустаците си и се облегна в стола.

Майка му тъкмо казваше загрижено:

— Само внимавай нещо да не се научи, че лошо, майка.

— За кое, мамо?

— Ами… дето разправяш за англичанина, синко! Ако се чуе, че не си му казвал, каквото трябва… Лоши хора има!

— Да си затваряте навън устата! — каза стреснато и Слави. — Андреа!… Коста!… Разбрахте ли?

Андреа само го погледна. Но Коста рече високо:

— Какво аз! Аз си знам…

— Бе, виждал съм те колко знаеш… Като тръгнеш из чаршията…

— Това Женда да не го разприказва на комшийките, аз…

— Ти, снахо, чуваш ли! — обърна се строго и към нея Слави.

— Че аз, тате, кога съм приказвала?

— Хайде, хайде да не я разправяме много… Я най-добре иди да нагледаш детето!… Какво, повечеряхме вече. Майка ти ще раздигне софрата.

Коста слушаше и хем се подхилкваше, хем му беше неудобно за Женда. Е чак пък толкоз; тате прекалява! — казваше неговото весело кривоносо лице, докато той гледаше пълното, преляло из дрехите тяло на жена си, и погледът му издаваше, че му се иска да си е час по-скоро с нея в стаята.

Женда тръгна да излезе, но личеше си, че е засегната, и свекърва й, която веднага го почувствува, стана и я последва.

— Вие си поговорете по мъжки — рече тя от вратата. — Аз после ще прибера…

— Е това е! — рече Слави, щом и двете напуснаха кухнята. — Жените от такива работи по-далечко ги дръж… То всъщност каквото е било, изприказвахме го май. Само дето изпратихме Женда — прибави той, като се подсмихваше. — Сега, Коста, я ни свари ти по едно кафе и кажете какво се чува из града?… Разправят, нашият Илия ефенди отзарана събирал чорбаджиите; нещо пари сме трябвало да внасяме… За какво пак? Няма край…

— И аз го видях по едно време муавинина — каза Коста и приклекна при огнището да раздуха жарта. Както в много други домакински занимания, той беше майстор и във варенето на кафе. — С хаджи Теодоси и с нашия бай Радой бяха! А подире им господин Трайкович и чорбаджи Мано…

— Ето!… Да видим каква ще я измътят пак… Какво, Климе? — погледна го изненадан бащата. — Нещо искаше да кажеш ли?

— Да, тате. Коста, ела и ти тук, остави кафето!

— Ама какво…? Слово ли ще държиш…

Климент остана сериозен.

— Ние с Андреа имаме да ви съобщим нещо важно! — каза той.

 

 

Като чу името си, Андреа (беше се изправил до кухненското прозорче и гледаше безпричинно вън) учудено се извърна. Той смътно слушаше разговора им, смяташе, че те още си приказват за муавинина и чорбаджиите. Но щом срещна погледа на Климент и почувствува затаеното вълнение и решителността му, неговите последни думи като ехо се върнаха в паметта му. Това важно нещо не може да бъде друго, освен известието за пристигането на турския главнокомандуващ в София.

Гласно той рече:

— Чакай първо да ти кажа и за подкрепленията им.

— Подкрепленията ли?

— Сюлеймановите, да.

— А?!

— Четири пехотни дивизии. И към тях колкото се следва артилерия и конница.

— Не може да бъде… Това е грамадна войска!… Цяла армия!

Андреа дигна рамене.

— Добре де, ти напреди в двора нали уж не знаеше?

— Узнах.

— Узна! Сега?… Преди малко?… Слушай! Ти сега ще ми кажеш от кого научаваш всичките тия…

— Няма да ти кажа.

— Но, Андреа, наистина ли е сигурно! С тая работа не бива шега!… Може би някой те заблуждава и ние ще заблудим!

— Кълна се, че тия сведения са от най-сигурен източник.

— Но кажи го тогаз…

Андреа упорито отбягна погледа му и Климент почувствува, че има нещо в лицето на брат му, което красноречиво му казваше: напразно питаш!… Но как тогава да повярва? А всъщност самото упорство на Андреа му се струваше най-голямата гаранция… И не подкрепяха ли тия сведения загатванията на консула Леге, на Джани бей и още на двамина турски военни, които тая сутрин бяха минали да инспектират болницата? Да, тъй или инак, Климент вярваше. Ала в мисълта си продължаваше озадачен да рови и да търси… От кого?… От кого наистина е чул?… До новини като тия Андреа може да се добере само чрез някоя високопоставена личност… И не я казва! Значи наистина е жена… Дали не чрез Филаретова — от виконтесата? Защо тогава ще крие от мен! И после, как ще иде у Филаретова за толкова кратко време? Или може би оная, бялата англичанка, дето се пошегувах вчера? Да се вмъква в някой харем? Кой го знае, и на Осман Нури паша в харема може да се вмъкне!… Глупости… Наивни предположения… Това е жена, която е наблизо. Умна жена, може би чужденка… Маргарет!… (Нещо го жегна: тъкмо брат му ли?) И защо се учудвам — каквато е тя, такъв е и той; не подбират… Тя сигурно научава новините от своите приятели, а Андреа ги изсмуква от нея… О да, да! — това е… През нашата задна вратичка, през тяхната задна вратичка, направо в пристройката… Може би оная, грозната слугиня му отваря… Или пък изключено ли е с това страшилище да има работа?… Но тая мисъл се стори на Климент вече съвсем неподходяща, обидна не толкова за брат му, колкото за самия него, за фамилията им, той я пропъди веднага и се върна пак на Маргарет Джаксън… Тя ще е! Заменил е един шантан с друг; виж го, цяла вечер не продумва, възмущаваше се той от поведението му, а все пак си казваше: Поне тоя път има полза… О да! Може и занапред да изкопчва от нея…

Без да отделя очи от очите на Андреа, той каза:

— Успя ли да научиш кога ще дойдат.

— До края на декември ги чакат!

— До края на декември — повтори Климент. И мислеше: дали ще подсилят преди края на декември своето продоволствие нашите?

— И откъде ще дойдат? Знаеш ли? — попита Коста.

— Прехвърлят ги от Русенския фронт. През Варна. Имало и нови части. Щели да ги прегрупират в Цариград и тогава с железницата…

— Бе, вие за какво…? Какво ви занимават тия… — развика се разтревожен старият. — Ей, слушайте! Напредишното беше друго, но това… Усещам аз, усещам!… Андреа!

Андреа се усмихна: то се знае, че ще почне с него.

— На прав път си, тате — каза докторът. — Наистина, тези сведения са много важни! Аз даже мисля, че са от изключителна важност за нашите освободители. Помниш ли го оня Дяко? Той беше оттам…

— Оня?… Що думаш! И какво искаше той от вас? — попита пребледнял, с разтреперани устни бащата.

— Сведения му дадохме за турския тил.

— Сведения… за турския… Ама вие подлудели ли сте! — викна Слави. — Вие бесилка ли искате! Андреа, ти го докара тоя!… И какво? Какво ми го навирате?…

— Ако той беше жив, по него щяхме да ги известим.

— Само че той не е жив — вмеси се с настървение и Коста. — Хванали го и той, за да не издаде бати…

— Няма какво да го усуквате! — прекъсна го възбудено Андреа. — Тате, такава е работата, утре аз заминавам при руснаците!

За миг старият занемя, наведе побелялата си глава като бик, загледа го с недоверие и отчуждение.

— Ти пак ли си пиян? — попита той ниско.

Андреа бръкна в джоба си, извади тескерето и му го показа.

Старият се олюля, залови се с ръка в края на масата.

— Не!… Не!… Не разрешавам… — извика той. — Ти ум имаш ли! Сърце имаш ли! Клименте, Коста, кажете му на тоя безумец!…

— Какво ще му казваме — обади се откъм огнището Коста; той се бе навел да свали кафето. — Щом трябва, ще иде… Ей го къде е!

— Ох, господи боже, света Богородице… Какви времена, какви времена! Големи мъже, глупави мъже… Какво мълчиш и ти, Клименте? Ти си най-голям, кажи им…

Изражението на доктора стана твърдо.

— Да, Андреа, ти наистина не трябва да заминаваш.

— Я стига и ти!… Виждаш, че съм си извадил тескере.

— Не, няма да ходиш… Ще останеш тук.

— Ти луд ли си!…

— Трябва да продължиш, Андреа!

— Какво да продължа?

— Сведенията… Явно, само ти имаш достъп до тоя източник.

Слабото лице на Андреа се издължи, очите му заблестяха… Ала тъкмо защото брат му засягаше най-чувствителното място и слагаше пръст в раната му; тъкмо защото цялата му душа заехтя: ще останеш!… Ще я виждаш всеки ден, всяка нощ! — той изведнъж се почувствува унизен, гордостта му избуя, надигна се; той приближи и удари мрачно с длан по масата.

— Ти няма да ми се месиш! — извика той.

— Аз не ти се меся. Мисля, че ще е от обща полза.

— Тия сведения са нужни на тях! Не ние да си ги бърборим помежду си тука!…

— Разбирам го, любезни, не по-зле от теб.

— Тогава не се меси!… Бъди спокоен, все ще се промъкна. Ето, карта съм взел, тук съм си начертал пътя… И изобщо… сами виждате, че вече в София нямам никаква работа! — рече той с горчивина и с желание да се самоизмъчва, нещо, което Климент разбра в буквалния смисъл и си помисли: сигурно се е отегчил вече с нея!

Но това не му попречи да каже:

— Престани с детинщините си, Андреа! Ако ти не беше нужен тук, най-малко аз ще настоявам да останеш… когато ми е ясно, че всеки миг можеш да се забъркаш в някоя каша. Но ти не искаш да кажеш източника си, нали? И както ми се струва, друг няма достъп до него… Или има? Например аз? А? Защо мълчиш!… Ясно, ясно… Е, тогава още ли мислиш, че за руснаците ще си по-полезен в Орхание, отколкото тука?…

— Но те трябва първо да научат това, до което сме се добрали вече, после другото!

— Ще се намери кой да го занесе.

— Кой ще го занесе?

— Аз.

Кръвта избяга от страните на Андреа. А Коста остави кафеничето на масата, но се сети, че го е сложил върху покривката, и пак го взе.

— Клименте! — каза старият с глас, сякаш светът се сриваше. — Клименте, и ти ли, сине… и ти ли? Как можеш тъкмо ти!…

— А защо да не бъда аз, тате? Я помисли! — Ония доводи, с които преди, докато си спомняше за Сен Клер, докторът бе увещавал себе си, че трябва да замине при руснаците, сега нахълтаха отново в ума му и той ги заизрежда убедено и убедително. — Аз имам униформа, помислете… Документ имам, че съм военен лекар… Мога да се приближа до самите позиции. После, аз знам руски! На мен ще повярват — да! Уверен съм… И там е гвардията, а гвардията е от Петербург и не е изключено да намеря познати…

— Тогава ще вървим двамата — хвана се в думите му Андреа. Но чувствуваше се раздвоение в гласа му и настоятелността му не беше тъй буйна.

— Разбери, братко. Казах ти защо трябва да останеш… Защо си нужен тук!

— Ами ти не познаваш планината! Ти никога не си вървял дълъг път!…

— Ох, господ да ви е на помощ! — изпъшка баща им. — И двамата я знаете еднакво вие!… Слушайте, момчета, чувайте!… Аз, види се, вече власт нямам върху вас, но послушайте ме, макар че сте по-учени от мене. Аз съм стар. Това не е шега работа, зима е. Ще ви усетят… Ще ви хванат!

— Като се върна, ще приказваме, тате — потупа го ободрително Климент. — Тогава пък ти ще отидеш, Андреа — говореше докторът, сякаш брат му се беше съгласил, и се преструваше, че не забелязва гневните му откази. — Отваряй си добре очите и ушите! Каквото научиш, помни го… И най-добре всичко си бележи с условни букви!…

— Но вие как си я представлявате тая… отивам — връщам се! — изпречи между тях пълната си, настръхнала снага Слави. — Ама вие сте луди, бе! Да знаехте някоя пътека… При Чурек има една… и още една има през Умургач… Ама как ще я намерите вие! Аз, дето съм я минавал толкова пъти, в тоя сняг ще се забъркам!…

— Чакай! Чакай! — хвана го за ръката най-големият му син. — Андреа, ти някаква карта показваше… Това ли е? А, австрийската… Ела, тате, гледай сега… Ей ти го тука Арабаконак… тук, дето показвам с молива, са укрепленията им. А пък тук наляво е селото Чурек. И къде казваш ти, че има пътека през Балкана?

Те се бяха надвесили над картата. Светлината на окачената лампа се сипеше върху тях и ги събираше със сенките си в едно. И всичко за миг така подведе стария, че той сложи очилата си да вижда по-добре.

— Не, нищо не ви разбирам — рече той, след като дълго се взира в картата. — Така не може. Има там една рекичка… и като се тръгне по нея… Не! Не! — опомни се той. — Нищо няма да ви кажа… Тук ще си седите — и единият, и другият. Когато дойде време да ни освобождават, ще освободят и нас, както всичките!

— Тате… Тъкмо се разбрахме с Андреа, сега и ти!…

— Нищо не си се разбрал с мене!… Или сам отивам, или двама — упорствуваше и Андреа. — И без това за самичък човек е невъзможно в планината! И да не срещне турци, вълци ще срещне!

— Чувайте сега аз да ви кажа — намеси се Коста. — Какво, какво ме гледаш така, тате! Че те… на братушките този фронт им е най-важният!

— Какво искаш пък ти? — изръмжа ядосано баща му.

— Тая пътека, дето я разправяш, тате — за Врачеш де и оттам за Орхание…

— Какво с нея?…

— Ами че аз я знам много добре!

— Минавал ли си по нея? — попита веднага докторът.

— Охо!… Че ние, когато се е случвало да ходим в Орхание, нали все по нея… А, тате? — рече помирително усмихнат Коста.

— Хайде стига и ти! Тъкмо видяха, че е луда работа…

— Как тъй луда работа!… Че те, братушките, ако не им трябваше…

— Ти пък отде ги знаеш какво им трябва и какво не им трябва! — кипна бащата.

— Знам аз! Знам…

— Остави сега разправиите, Коста — спря го докторът. — Я вземи молива. Ела да начертаеш пътеката. Андреа, донеси отгоре другите карти.

Андреа изтича, а Коста взема молива, надвеси се над картата, но тия безброй тънки линийки, които се виеха или се преплитаха по жълтата хартия като разпилени женски коси, само го объркваха.

— Как да ти покажа така? — ядосваше се той. — Ако съм там, то е друга работа. Ще си припомни човек скалите, дърветата… онуй поточе… Не, не мога така. Не знам как ще дойде на картата — рече той, когато Андреа разгъна пред него още две — едната руска, другата английска.

— Като не можеш, хич не се обаждай! — извика загубилият търпение Андреа.

— Ама чакай, защо се сърдиш, бе Андреа! Аз ще ида с бати и ще я намеря пътеката — каза Коста и чак когато изрече тези думи, когато видя смаяните очи на баща си, изведнъж съзна какво говори. Не, не го е изрекъл случайно. Всъщност през всичкото време, докато вземаше страна в спора им, той може би търсеше тъкмо тези думи; ето, че те сега му идеха на езика… И защо да не отида, разсъждаваше си той с разтуптени от гордост гърди. Че брат ми е учен човек, без мене де ще може да намери пътеката? И после, хем работа ще свършим, хем братушките ще видя — колко е то до Орхание, за два дни отиваме и се връщаме, уверяваше се усмихнат Коста и колчем мисълта му се докоснеше до войната, до турците и до постовете им в планината, побързваше да я отдръпне. Казваше си, че пътеката е сигурна, че брат му има офицерска униформа, и не искаше да мисли за никакви опасности, макар да знаеше, че те съществуват.

Той съвсем забрави баща си. Не само Коста — и тримата го бяха забравили. Те не забелязаха как безпомощно се отпусна старият на миндерчето — затихнал, сломен, обладан от предчувствия… Каква стана тя? И сега какво излиза? — мислеше съкрушено Слави, като гледаше и слушаше синовете си, млади, силни мъже, изпълнили кухничката чак до тавана, неудържими и погълнати, презрели търпението, на което ги бе учил толкова години… Излиза, че Климент и Коста заминават — уж да се върнат, а дали ще се върнат? — и че Андреа остава тук; остава да се занимава с някаква по-опасна и от тяхната работа — Ох, времена, времена, повтаряше той и бършеше незабелязано сълзите си.

А Андреа слушаше заръките на доктора (кому какво да каже и как да обясни, ако се случи да закъснеят) и мисълта му несетно се раздвояваше; той беше тук и не беше тук; представяше си Неда и цял тръпнеше от предсещания за утрешната среща… Как ще се смае тя, когато го види! Срам ме е да призная, а толкова съм щастлив! И как може, как може! Та аз не го заслужавам това щастие… А сега братята ми отиват вместо мен… Но ако аз заминех, какво щеше да стане тогава с нея? Не, аз оставам, оставам, ехтеше в душата му. И той пак потъваше в предсещания за утрешния и за всички следващи дни — някак мъчително и радостно, някак победоносно и дръзко — с една надежда, на която не искаше да види края…

— Запомни ли всичко? — попита Климент.

Андреа се усмихна.

— Горе-долу, да!…

— Виждам, че умът ти е другаде… Добре, ще ти го напиша на един лист… Да, да, съжалявам, братко!

И Климент седна, облегна се. В светлите му очи имаше горчива ирония. Той неволно пак свързваше Маргарет с брат си.

— Какво? — озадачи се Андреа.

— О, нищо… А и ти ще съумееш, знам. Ти не държиш много… Но защо ли говорим за това! Сега разлъка ни чака — засмя се той, придърпа недоизпитата си чаша и като гледаше през искрящото вино и го полюшваше, усмихна се и тихичко запя:

Гусарь, на саблю опираясь,

в глубокой горести стоял…

— Всъщност, не! — рече той и сложи обратно чашата на масата. — Това, което изпитвам, е съвсем друго… Шест години живях с ония хора!… И езика им, и душата им знам… Колко разговори сме изприказвали за нашата страна… А те сега с хиляди са тук — разбираш ли, Андреа? Струва ми се, като че са ми дошли на гости… а пък аз, стопанинът, още не съм излязъл да ги посрещна… Сантименталност, нали?

Андреа се усмихна, но думите на брат му пак го бяха раздвоили и той отбягна погледа му.

— Като казахте за стопанин, че се сетих за моята стопанка — засмя се и Коста. — Я чакай да й кажа, преди да е легнала… Нещо по-топлички дрехи да ми приготви. Балкан е това, хей! — прибави той въодушевено и се запъти навън.

 

 

Когато стигна вратата на стаята си, Коста неволно се вторачи в пролуката, отдето струеше тясна ивичка светлина. В стаята говореха. Чуваше се тъничко засмяно гласче и друг глас, който се преструваше на строг, а въпреки това беше весел… Как познаваше той тия гласове! Не се мъчеше да различи думите, добре можеше да си представи за какво говорят; но каква наслада беше за него да ги слуша!… Ето, веселата камбанка пак се смее!… И строгият глас: „Мисли му, ще кажа на баща ти!“… Какво става там? Какво правите? — питаше и се топеше от щастие той, защото добре знаеше какво става там и какво правят… Докато внезапно се спря… Какво беше това? Каква мисъл го прониза — че може да не ги види вече?… Отпъжданите напреди опасности, ония опасности, за които той не искаше да мисли и които така лесно бе прикривал зад братовата си униформа и сигурната пътека, сега налетяха с грак върху му, заглушиха милите гласове, пропъдиха спокойствието на душата му. Не, тази работа не е за мен, мислеше той изтръпнал и не помръдваше. Ако, не дай боже, се случи нещо по пътя… или да ни хванат… или нещо, докато минаваме, да ни опушкат… И вълци има, цели глутници… Не, тати е прав — луда работа е! Аз съм женен човек, дете имам… друго чакам… Какво ще прави Женда без мене? И той се канеше да се върне при братята си и да им каже точно тъй: „Какво ще прави Женда без мене?“… Те ще го разберат; не може да не го разберат. Най-сетне по своя воля е решил, по своя воля може и да откаже… Но какво ще прави пък бати без мен? Ще се оправи ли самичък?… И знае ли човек какво ще излезе от всичко?… Тая мисъл го стресна. Той се опомни, каза си, че каквото е решено, решено е, махна с ръка и влезе в стаята.

Жена му беше до миндера, дето лежеше Славейко. Като чу стъпките му, тя извърна глава и стана права.

— Събудил се — рече тя. — Не иска да спи! Я му се скарай…

Да му се скара… Как ще му се кара тая вечер!

— Де е мама? — попита той, колкото да прикрие вълнението си.

— Отиде да разтреби на братята ти…

Коста пристъпи към миндера и седна на столчето, отдето бе станала Женда. Седалото беше топло от нейната топлина; тази топлина се преля в него и увеличи мъката му.

— Защо не спиш, Славейче? А? — попита той.

— Не ми се спи, тате!

Момченцето го гледаше с големите си очи. Е, какво да му каже сега?…

— Трябва да спиш — рече той. Гласът се силеше да е строг, а ръката милваше челото и косицата на детето.

— Разправи ми една приказка де!

— Той, чичо ти Андреа може да разправя, аз не мога. (Андреа ще е тук, той ще му разказва приказки.)

— И ти можеш, можеш, можеш!

— Ама не знам… Не помня…

— Ами за Крали Марко?!

Да, за Крали Марко знаеше… Но разправяха ли му се сега приказки? Мислите му се пилееха, после се заплитаха във възел… Той започна, позапъна се, а след това се увлече и почна сам да притуря за вила самовила, за черния Арап и за каквото му дойдеше на ум…

— Спи ли? — приближи го жена му.

— Не… още не спи.

Но равномерното дишане на Славейко му подсказа, че е заспал, и той се надвеси да го завие. При това движение ръцете му се срещнаха с ръцете на Женда, тя го погледна, но вместо желание погледът и усмивката й само му припомниха неговата тревога.

— Иди… Приготви ми топли дрехи за път — каза той, като избягваше очите й.

— За път ли? — изправи се тя. Де в тия времена, бе Коста?

— Ами по работа — каза той все тъй, без да я погледне. — За няколко дни само… С бати Климента отиваме!

Името на Климент видимо я успокои и тя се отправи към шкафа. Докато му отбираше топли гащи и дебели чорапи, тя му заразправя нещо за бременността си — не, не за детето, което чакаха, а че била погрозняла. Но това не беше истина; тя го знаеше и го говореше, та да му се хареса повече. А той щеше да я харесва дори и да беше погрозняла, макар често да споменаваше на шега пред нея бялата Катина терзийката и гюзел Таска, и още две-три други градски хубавици, които бе позаглеждал на пътя… Колко глупаво е било всичко, мислеше си той сега. Ами че тя, моята, е къде по-хубава от тях… И нима се минаха вече седем години!… Ако не беше Славейко, нямаше да го повярва — като че вчера беше… Спомни си как я видя за първи път в Ихтиман, с оная, розовата кърпа на главата… И сега отива ужким в Ихтиман. Ами ако не се върне?… Че аз съм бил голям страхливец, бе! — рече си възмутен Коста. Пътеката нали я помня; и брат ми не е кой да е… Веднаж само да се доберем до руснаците, там на ръце ще ни носят! Да, но ако, не дай боже, турците узнаят, че сме прескокнали оттатък? Откъде, кой ще им каже, лесно се успокояваше Коста. Тоя път и Женда ще си затваря устата! Пък и след два-три дни ние сме си тука…

— Да ти приготвя тогава и за ядене — попита жена му.

— Чакай! — спря я той, разтревожен, че в кухнята тя ще се разговори с баща му или братята му. — Утре, преди да тръгнем… Тескере имам да вадя, и кой знае още колко ще се въртим, докато намерим някоя каруца за нататък…

На Женда и без това й се спеше. Но тя се извърна към мъжа си, учудена от настойчивостта му.

— Ама аз и сега мога — рече тя.

— Не, не… Стой си тука!… Да си лягаме, а, булка? — прибави той по-меко, с разнежена усмивка, която се разля по цялото му черновеждо, хубаво, кривоносо лице.

Тя не каза нищо, не кимна дори, а се върна при шкафа и заразкопчава роклята си. В другия край на стаята той също се събличаше и от време на време очите му се спираха на пълните й рамене, на наедрелите гърди, които се надигаха под ризата, и на тежката плитка, която тя бавно сплиташе. Спираха се и на корема й, който още не личеше, но щеше да проличи — и тая мисъл превръщаше сега страстта му в умиление и нежност… Той се съблече преди нея, приближи иконостаса. „Запази ги… жена ми, сина… другото… Пак да се върна при тях, само това те моля“… — шепнеха беззвучно устните му. Други път той само се кръстеше, но сега се надигна и целуна посребрената десница, с която Богородица беше прегърнала младенеца си.

— Угаси! — рече Женда, когато видя, че мъжът й се обърна и тръгна към леглото.

Той духна лампата и легна. Под тежестта му дървеният креват изскрибуца, а хладните постелки пропъдиха мислите му. Той се зави по-добре, отпусна се. Очите му свикнаха с тъмнината, а и кандилото в ъгъла пръскаше трепетлив зрак. Там се мяркаше силуетът на Женда. Една мисъл в две души, мислеше си той, като я гледаше, че се надига да целуне и тя иконата, и я чакаше да приближи в тъмнината. Тя легна до него, но той провря ръка под врата й и я прегърна. Пръстите му докоснаха меката й гръд, а тя цялата се притисна към него… Не, нямаше го желанието, бягаше страстта. Той чувствуваше туптежа на сърцето й и му се искаше да остане така, неподвижен, без да спи и без да мисли. Вън, в отвода, се отвори вратата на кухнята, чуха се гласове, стъпки — на братята му, които се качваха по стълбата към горния кат; и други стъпки се чуха по-късно, и покашлюването на баща му, този път задавено, уморено; после пак нещо изскърца в нощта, някой приближи, спря се от другата страна на вратата им, сякаш се взираше през процепа и се ослушваше.

— Коста! — чу се приглушен женски глас.

— Майка ти… — трепна Женда.

Майка му — старият й е казал и сега вече сън не ще я хване.

— Няма ли да й се обадиш? — прошепна учудено в лицето му Женда.

— Утре — прошепна той. — Знам за какво ме вика…

Гласът зад вратата не се повтори; стъпките се отдалечиха, заизкачваха се тихо по стълбата. Отива да придумва бати, помисли Коста и беше доволен, че не се обади. Нека Климент й обясни, Климент по̀ умее… А аз? Нали трябва да кажа на Женда? Не, да не я тревожи сега, щом тя и без това утре ще научи всичко. Но минута по-късно и мимо решението си той се чу сам да казва:

— Жендо! Ние с брата… при руснаците отиваме… Ако, не дай боже, се случи нещо, рекох да знаеш.

Замълча, заслуша се. Какво щеше да отвърне тя? Но тя не се обади, не помръдна. Само дъхът й равномерно и влажно го пареше по ръката.

— Спиш ли? — попита Коста, като едва-едва надигна глава.

Тя не отвърна и сега. Спеше. Той се отпусна на възглавницата, заслушан в диханието на жена си, което се преплиташе и се сливаше в мрака с диханието на сина му.