Стефан Дичев
Пътят към София (3)

3

Него ден Андреа Будинов си наложи и целия следобед остана в къщи. Искаше да изпита волята си; веднъж завинаги да скъса с живота, който водеше напоследък и който живот, Андреа мъчително го чувствуваше, срамеше и него, и близките му.

Той се залови за книгата, която четеше, чете упорито, с предаденост, със страст, но скоро тъкмо тая предаденост и тая страст, така присъщи на всичко, което младият мъж вършеше, събудиха в душата му предишните терзания. Той се отпусна на леглото и вторачи очи в потона. Лежеше, пушеше цигара след цигара и искаше да не мисли за нищо. А колко странно! Тъкмо това го караше да мисли за войната с нейната неизмерима надежда и с бездната от отчаяние, която зина, откак руснаците бяха спрени при Плевен; за себе си в тая бездна… Малодушие, недоверие, говореше си той по оня безгласен начин, при който само силно очертаните му вежди ту се събираха над носа, ту изведнъж и високо се надигаха. Всичко е в моята глава. Те там се бият, мрат за нас… а аз тука преценявам какво е… защо е… колко ще трае…

Но той не преценяваше. И да искаше, не можеше да прецени, защото бе така пристрастен, целият строй на мислите му така нагласен, че залиташе в една или друга посока, а после разочарованието опустошаваше и сърцето, и душата му — до нова надежда и до още по-мъчително стремление… Ако можехме ние тук да помогнем с нещо, разсъждаваше възбудено той и се обвиваше в дим. С някоя чета… Или да нападнем обозите им? Но с кого? — питаше се горестно. С кого, щом всеки го е страх и от предишния ни комитет, речи го, не е останал никой…

Той продължаваше да крои и да се лута, докато внезапно се опомни и отчаяно махна с ръка. Не падне ли Плевен, всичко ще отиде нахалост. Брат му Климент, лекар в една от болниците на английската мисия, споменаваше за преговори в Лондон; преговори за примирие по почин на Русия — чул го от самия Сен Клер, английския съветник на коменданта. Руските войски щели да се оттеглят зад Дунава…

Тая непоносима мисъл съвсем го разстрои. Той скочи. Запали нова цигара. Тръгна мрачен из стаите. Спря се, пак тръгна… Беше черноок, двадесет и пет — двадесет и шест годишен, тънък и слаб, с дълги крайници, от което изглеждаше по-висок, с лице напрегнато, твърде тясно и бледо — лице на постник, както казваше насмешливо баща му, но което жените винаги забелязваха. Някаква изразителност криеше всяко движение у тоя младеж, една широка амплитуда от нежност до грубост, в която нямаше преходи. В класното училище той преподаваше отечествознание и история на света, а напоследък, защото тъй се случи, че много бе пътувал, още и французки език. Понякога той тайно пишеше и стихове. Каква нужда на душата му засищаха те, какви достойнства имаха, защо се срамуваше от тях и бързаше да ги скрие дори от брат си Климент, той не се запитваше. Ала както в тези съкровени часове, така и в училището той биваше все същият — спонтанен, пламенен. По-старите учители неведнъж го предупреждаваха да внимава пред учениците; чуят ли дума, те я носят в домовете си, а навсякъде има турски уши. И с ума си той се мъчеше да бъде благоразумен. Но това само увеличаваше хаоса от противоречия, в който живееше напоследък. Колебания, съмнения, тъй неприсъщи на характера му, го препъваха на всяка крачка; той се чувствуваше самотен и неразбран…

Излезе от стаята си. В салончето, залепили се на издадените към съседския двор прозорци, бяха жената и момчето на другия му брат Коста. Като ги видя, той се обърна да се върне, но Славейко викна подире му:

— Чичо, бързай да погледаш, чичо!

— Нищо не искам да гледам…

— Ела, ела, Андреа! — повика го и Женда, без да откъсва очи от онова, което с такова любопитство наблюдаваше вън.

Женда беше светлолика и цветуща, жена съвсем по вкуса на Коста, който я бе довел от ихтиманските села, при това беше и бременна в началните месеци. Макар по-млада от девера си, тя го наричаше направо по име, както по неизвестни причини всички наричаха Андреа.

— Какво има? — спря се недоволно той.

— Ела да видиш каква важна госпожа пристига у бай Радоеви! Само колко джамадани има! И слуга!… И слугиня!…

— Аз я видях отблизо, чичо! Аз я показах на мама! Баба Тодорана разправя, че била мириканка!

— Не мириканка, а американка — поправи по навик детето Андреа и заинтригуван, защото ставаше дума за жена, пък и за първи път в препълнения с чужденци град идеше лице от такава народност, бързо приближи прозореца.

Долу, пред голямата порта на съседите им Задгорски, бяха спрели два файтона. Наоколо се трупаха дечурлига, жени, стари турци с броеници в ръце, чирачето от хаджи Данчовото кафене (изпратено сигурно да гледа, та после да разправя) и дори един циганин на магаре и друг, евреин, вехтошарин, с мръсно кожено калпаче и панер в ръце. Всички зяпаха прехласнати високата чужденка с късо карирано палто и малка спортна шапчица, която разговаряше с младия Задгорски (хубавецът Филип беше тикнал пръст в джебчето на своята нова синя жилетка, кимаше с глава и важничеше повече от всеки други път). Оглеждаха с удивление и големите кожени куфари; тях махленският хамалин сваляше внимателно от файтона под зоркото око на дребничкия секретар и на мис Далайла, която, ако не беше толкова грозна и суха, тълпата също би я взела за господарка.

— Сигурно е някоя графиня! — каза с копнеж Женда.

Откак в града дойдоха няколко титулувани дами и господа, на първо място председателката на английската санитарна мисия, виконтеса Стренгфорд, софиянци бяха наклонни да виждат във всеки пристигащ чужденец я лорд, я граф или друго някакво величие, за каквито цариградските вестници, получавани преди войната, често споменаваха.

— Върви им на съседите — додаде със завист Женда. — И само те ли са! Ами у чорбаджи Мано — в двете къщи; и у господин Трайкович… А пък у Госпожата е самата милостива леди!

— Да си ги търкат на главата! — рече злобно Андреа. — Виж го оня пуяк Филип какво се надува, като че не той на нея ще слугува, ами тя на него!…

— Их, и ти с твоите… Все такива! Че да бяхме си взели и ние бе Андреа! Ей вие с бати Климент ще се сместите в салончето, пък в стаята ще настаним…

— Ти тия ги разправяй на мъжа си! Мен не ми минават — рече той неприязнено и преди да тръгне, хвърли още един изпълнен с омраза поглед навън. — Ей ти го и бай Радой — зърна той стопанина на съседската къща. — И дядо хаджия, може ли без него! Остава още и Неда да излезе да им се кланя… тпу! Какво племе сме — те дошли на турчина да помагат, а ние: да се сместим, да ги поканим!… Смести се! — викна. — Изритай мъжа си, пък сложи някой от тях да спи при тебе в леглото!

— Не те е срам — дръпна се тя. — Какъв човек, всичко наопаки!…

И Женда се залепи пак о стъклото, а Андреа ядосано тръгна назад към стаята си.

Какъв човек съм, мислеше си той. Наистина — объркан! Седя в къщи, разсъждавам, философствувам, с жените спорове водя… И чакам, разбира се, чакам наготово. А какво друго ми остава, освен да чакам, попита се внезапно, когато влезе и тресна вратата на стаята си. Какво друго мога да направя?… Въпросът го запокити пак в предишния хаос. Той забрави чужденците — те само бяха прибавка, — забрави, че от седмици вече бездействува, тъй като училището бе разпръснато по разни бараки и къщурки, а и учениците все по-рядко идеха. Съзнанието, че стои и чака, че чака в безсилие и неизвестност, се бе превърнало в някаква страшна примка. Предпочитам да знам, каквото и да е, но да знам! Собственият му глас го стресна. Внезапно той съзря толкова жестокост в своите думи (Какво да знаеш, Андреа? В какво да се увериш? Дали ще сключат мир с Турция? Дали ще се оттеглят зад Дунава?), че той сграбчи с две ръце косата си и дълго остана сред задимената стая прав, прегърбен, с мъчително, страдалческо изражение на небръснатото от седмица лице, с един ням ужас в очите, които сякаш бяха видели отново, както след въстанието, хиляди и хиляди безкръстни гробове. По-добре да не мисля! По-добре да направя като другите и да не мисля… да не мисля! — повтаряше си той и все не помръдваше. Какво мога аз един? По-добре да не мисля…

И наистина, за миг като че ли всичко изчезна. Глуха, няма празнина завладя ума му, цялото му същество. Това беше толкова изненадващо и непознато, че Андреа се изплаши. Колко просто било и как ми е леко! Но веднага, сякаш разбудени от гласа му, терзанията го налетяха на цели орляци. Все тъй ли ще бъде? И докога? — припомняше си минали народни страдания, започвали и те с песни и свършвали с кръв и пепелища. Не мога повече… не искам… Задушавам се тук! Грабна феса си и се втурна надолу по дървената стълба.

На вратата се сблъска с Климент. Както винаги, докторът носеше със себе си миризма на карбол, просмукала се в мундира му.

— Какво ново? — сграбчи го веднага Андреа.

Климент сви уморено рамене.

— Още два обоза ранени.

И гласът му издаваше прекомерна умора. Но той се усмихна. Като мобилизиран лекар и за да не дразни ранените, заповядано му бе да носи турска офицерска униформа и той я носеше със странна смесица от насмешка и суета. В мундира той изглеждаше още по-строен, представителен. Топлият оливно зеленикав цвят на сукното отиваше на неговото светло, винаги избръснато лице, украсено с меки кестеняви мустаци. Сравнени, двамата бяха почти еднакви на ръст, Климент само три години по-възрастен от Андреа, с типичните за цялото семейство високи, малко полегнали назад чела, които придаваха поривист израз на лицата им, ала докато всяко движение у Андреа подсказваше енергичен характер, докторът видимо беше човек въздържан и принципен.

— И двата обоза са от Плевен — поясни той. — Забавили са се по пътя…

— Остави обозите им!

— А, щях да забравя! Англичани дойдоха…

— За войната те питам? За преговорите?

— Все същото.

— Все същото — повтори глухо Андреа, пусна го и понечи да излезе.

— Чакай!

— Какво?

— Ти пак ли при оная? — погледна го Климент остро, с неприкрит упрек и досада.

Бледите брадясали страни на Андреа станаха керемидени.

— То си е моя работа! — блъсна гневно ръката му той, пресече дворчето пред къщи и силно затръшна портата.