Стефан Дичев
Пътят към София (50)

13

По същото време, когато Климент обещаваше на своите приятели да доведе от Врачеш брат си, Коста пък се запъти да дири него в Орхание. Наистина, тръгването му стана някак непредвидено, но пътят до града беше един-единствен и нямаше опасност да се разминат.

Откак ги бяха освободили и им върнаха вещите, Коста живееше все край псковския полк, сиреч край полка на Мойсенко и Иванушка, с които през оная, първата нощ (когато навън всички ликуваха) той игра на дама и на кости и играта ги сприятели. По-късно той се сдружи още с неколцина от тяхната рота; а ротният фелдфебел Егор Егорович Егоров, човек на правилника и реда, макар че като външен го гледаше намусено изпод рунтавите си вежди, понякога се спираше да чуе какво разказва на момчетата за „оттатък“, кимаше замислено или пък се кръстеше.

През този ден следобед Коста беше отишъл да си купи от маркитантките тютюн. Тютюн нямаше, но имаше сакъз и той, като си спомни с болка за своя Славейко, комуто неделен ден на връщане от черква неведнъж беше носил тъкмо такъв подсладен сакъз, купи си сега няколко зрънца и задъвка. Дъвчеше и мислеше за дома. Заплел се бе в тая каша, както във всичко се заплиташе, без да разсъждава много, отведнъж, а ето, че му беше тежко и болно. Какво ли правят там нашите? Кахърят се, как няма да се кахърят… И булката, тя хубаво не ме пускаше… Ех, ех, въздъхна той с копнеж, пресече широкия двор на черквата „Свети Димитър“, дето беше влязъл да разгледа скоро поставените кръстове, тръгна надолу към Осеница; и тогава именно видя, че се задава неговият, псковският полк. С музиката напред, със знамето, батальоните се точеха по кривите улици в походна колона, слизаха от Чеканица, дето в снега, между редките церове, бяха разпънати досега палатките им, бързаха надолу към шосето, което съединяваше прохода Арабаконак с града.

— Братушки, ама на куда?… Где… на бой? Начиная ли, а… братушки? — питаше разтревожен Коста, повдигаше се на пръсти и диреше своята рота.

— Ах, Мирон Потапич! — откри той най-сетне правите източени мустаци на унтерофицера. — Куда, брат?… Ама на куда отивате, бе?…

Коста всячески показваше на строгия унтерофицер, че е забравил предишните недоразумения, но Мирон Потапич продължаваше да се държи неприязнено към него. Причина беше кесията на Коста — когато унтерофицерът я бе върнал, от нея липсваше една златна лира и Коста безцеремонно си я поиска… Сега в отговор на развълнуваните му въпроси Мирон само посочи с глава някъде напред и повече не го погледна. Но в същия миг от редиците се зачуха познати гласове. Викаше Фрол кривокракият, и Иванушка, и хубавецът Тимофей, и Мойсенко с мечия си глас. Всички казваха, че заминават, че дошла заповед да вървят към Правец или дявол знае къде, и че изобщо сбогом, остани със здраве, драги Костя, викаха те и си протягаха ръцете, а той вървеше с тях просълзен и им разправяше нещо на своя комичен руски език; и все им разправяше, и все вървеше.

Така той стигна до разкаляното шосе. А когато полкът се построи и пое към Орхание, той внезапно реши да изпрати приятелите си и дотам. Каза си: хем ще намеря бати в града; той е в щаба, знам го де е… А може да го срещна по пътя, какво ще стоя да го чакам тук, разсъждаваше той… И така продължи с полка.

В щаба на отряда един от преводчиците, услужливият Хранов, му каза, че докторът е бил за известно време при тях, но че си е отишъл още преди няколко часа. Отишъл си? Как ще си е отишъл — той не беше го срещнал. Останал е да обядва някъде или на разговор… Все така уверен, че ще го намери, и с мисли за приятелите си от полка, с които току-що се бе разделил завинаги, Коста се запъти към хана на Думбаз Петко, дето се бяха отбивали с брат си вечерта, след като ходиха да покажат на полковник Сердюк пътеката. Вътре беше така препълнено със селяни и свободни от наряд руснаци, беше така задушно, че докато се провре до укрепилия се с тезгяха ханджия, прежълтял и изнервен старик, Коста цял плувна в пот.

Ханджията познаваше Коста (преди войната той неведнъж бе отсядал в хана му), но Климента не помнеше.

— Ами как може да не го помниш, бе Думбазе! — изненада се Коста. — Я!… Че ние бяхме с него ей на оная маса… Доктора, бе! Доктора, бе!… Един такъв хубав мъж, хваща окото.

Хубави мъже имаше много и Думбаз Петко не беше жена, та да ги заглежда. Но той веднага се сети, че около обяд в хана му имаше един доктор българин.

— Само че той замина с Дандевиловите линейки.

— Какво… заминал?

— Ами замина, така беше… Помня го… Много хубаво го помня. Тъкмо бях отишъл… — и той разправи къде му се наложило да иде набързо. — Та на връщане… Такъв един хубав мъж, вярно! Качи се на една от Дандевиловите линейки, те нали всеки ден докарват ранени и се връщат… Чух го даже като казваше: довчера, вика, сме в Етрополе?…

— Какво Етрополе ми разправяш ти!… Нали за Врачеш става дума!…

— Толкоз знам — рече ханджията и се извърна да налее ракия на един от руснаците, широкоплещест вахмистър, с превързано чело и зъбата, ухилена уста.

Тоя ханджия е луд, говореше си ядосано Коста, като се провираше навън. Ще върви Климент в Етрополе… Отде накъде! И щеше да ме предупреди някак… Е, ако да беше Андреа, разбирам, но бати!… Той излезе от хана, а пак го човъркаше съмнението. Добре, но като казва, че е доктор и както го описа… Чул го е, дявол да го вземе, чул го е!…

— Хей! — викна той на един от салепчиите, които се въртяха пред хана и подрънкваха с тенекиените си канчета. — Ти откога си тука, бе, отдавна ли си?

— Жежък е, па̀ри! — приближи салепчията.

— Па̀ри той, ама май ти е загаснал огънят!… Я налей едно канче де… Та ти отдавна ли си тука?

— От сабахлаймта, комшу, ей там в бараката ни е производството…

— Я го гледай ти… Че вие хубави парици изглежда си докарвате, а? Съдружие!

— Братя — рече салепчията и му подаде тенекиеното канче, над което се дигаше облаци пара.

Коста изпи салепа, гърлото му, хранопроводът, стомахът се сгорещиха, защипаха го, той постоя минутка неподвижно, сякаш да изпита насладата от тая топлина, после изведнъж бръкна да плаща и попита:

— Бе, тука някакви линейки да е имало? Как ги рекоха, Дандилови линейки… За ранени де!

— Дето на обяд ли?… А, заминаха те! За Етрополе!… Хем празни!…

— Празни ли, каза? Съвсем празни ли? Никой нямаше с тях?

— Ами… Бе Дончо! — извика салепчията на брат си, като него момък с току-що избуяли мустаци, прегърбен и той под казана с врящия салеп. — Бе, не мога да си спомня имаше ли някой в линейките, тия, етрополските.

— Че нали един братушка беше, офицерин, и тоя нашият… дето го казаха, че е доктор.

— Сигурен ли си, че е доктор… Че е българин, знаеш ли? — вторачи в него изплашени очи Коста.

— Бе, че е българин, българин е… Има си хас да не знам, нали и той пи салеп. Пък дали е доктор, братушката тъй го наричаше… Разбрах само, че не е тукашен, дошъл е оттатък Балкана… Нещо разправяха щели да правят в Етрополе, ама какво ще правят, не знам… А!… Братушка, салеп… парих… чай, братушка, турски чай! — затича се Дончо към войниците, които шумно се появиха от близкия сокак. Брат му веднага го последва. А Коста постоя още някоя друга минута учуден, объркан, без да знае какво вече трябва да предприеме.

Ами той, бати… да беше ми поне казал, разпъваше се между яда и огорчението си Коста. Заради него беше оставил жена и дете — да му помогне, да не е сам; и ето му благодарството… Отишъл… остави ме, повтаряше той, докато нова мисъл го осени. Може пък тъй да се е случило! Да са му заповядали!… Нали рече тоя: с един братушка… И за колко ли време?… Ако го слушам този, някаква работа ще вършат в Етрополе. Значи няма да е съвсем за кратко!… Ами тогаз да вървя там, ей го къде е Етрополе… Пък и колко град е; ще разпитам, ще го намеря, съобрази Коста и щом тази мисъл му мина през ума, веднага тръгна. Шинелът и фесът му останаха във Врачеш и бай Стойчо ще рече, не си ги вземаха тези хора… Но пък защо му е турски шинел! Че ние като се върнем, турски дрехи ли ще носим, размишляваше той и това, изглежда, беше последната му задръжка, тъй като веднага забърза; а не се минаха десетина минути, и излезе от града.

— Ама какво е това там! — спря се възрадваният Коста, вторачи очи. Някъде напред, сред снеговете, се виеше дълга сива колона. — Че това е моят полк!…

Той скоро го настигна. Намери своята рота, намери приятелите си. И пак здрависвания, пак прегръдки. А ротният фелдфебел, като го видя, подръпна строго побелелия мустак, после се усмихна и рече: „Е, като толкова не можете да се разделите… ще доложа на негово благородие. Сега отивай в обоза!“

Коста отиде в обоза и дори в началото не проумяваше думите на Егор Егорович Егоров. Войник ли мислят, че иска да се пише? Чак толкова не си е загубил ума… Те отиват в Правец — дотам пътят им е общ, — а той ще продължи за Етрополе, при брат си… Но когато стигнаха селото и се разбра, че е дошла нова заповед, сиреч, че и полкът отива за Етрополе, Коста видя в това пръста на съдбата. Радостен, ухилен, той се примъкна пак в ротата и закрачи дружно с приятелите си. Вижда се, че наедно ще вървим за София, мислеше въодушевено и разчувствувано той, докато запевачът Никитка подхващаше нова песен. Е какво пък, и през Етрополе има път за София… А като стигнем — ех, да стигнем веднъж! — цялата рота ще настаня у дома… цялата, и Мирон Потапич и него…