Стефан Дичев
Пътят към София (27)

27

— Дяволска работа!…

— Какво пак, Андреа?

— И на другата ми ръка излезе пришка.

— Ама пукна ли се?

— Не е още — изправи гръб Андреа, подпря се задъхан на мотиката и загледа зачервената си, подпухнала и кална ръка.

— На… Увий и нея — подаде му кърпата си Коста, който ринеше след него.

— Ех, даскале, даскале! — обади се един от мъжете, някакъв роднина на бай Анани, жилав, чепат шоп, отскоро погражданил се, с късо кожено кожухче, което не сваляше от гърба си, макар че челото и вратът му бяха плувнали в пот. — С тия, меките ръце, за писалка си ти, не си за мотика…

Околните се разсмяха.

— Стига, Тодоре! — смъмра го ханджията. — Бива си го той, нашият даскал… Те тия, с меките ръце, останаха в града, братовчед!

— Че е тъй, тъй е! — намигна шопът. — Само казвам, да беше сложил ръкавици…

— Чакай, бе! Я!… Той да не е госпожица, бе Тодоре! — закискаха се пак мъжете.

Бай Анани измърмори нещо, погледна със свъсени вежди към братовчеда си, после към Андреа и внезапно също се разсмя.

— Бе, ще навикне той… Ще видите после, какъвто е млад…

Андреа слушаше мълчаливо, обвиваше дланта си и не се извръщаше.

— Дай да ти помогна — рече зад него Коста.

— Няма нужда.

— Цигара искаш ли?

Андреа се хвана за мотиката и не му отвърна.

Втори ден вече работеха. За проклетия през нощта бе валяло и те едва движеха краката си. А трябваше да копаят, да дълбаят безкрайните ровове, да издигат насип след насип; трябваше да укрепяват с колове размекнатата земя и да зидат дебели каменни подпори — все разбъркани, неопределени занимания, в които бяха впрегнати стотици люде и които, според специалистите на барон Хирш, щяха да превърнат старата слатинска табия в непревземаемо укрепление. Същото сигурно се вършеше и на другите шест табии, някои от които смътно се различаваха в сивата далечина на предиобеда.

— Чаушът! — извика предупредително един от по-далечните.

Мъжете усърдно се заловиха да копаят.

От тая страна хълмът не беше така стръмен и край пътя, който минаваше непосредствено зад старите укрепления, бяха стоварени купища дървен материал. Волски и биволски коли сновяха нагоре-надолу; от време на време преминаваше файтон, отрупан с любопитни кореспонденти, които зяпаха с бинокли наляво и надясно; техници прекосяваха, спираха се за миг при тоя или оня бруствер или се взираха в някакви нарисувани със синьо планове, като разпалено разговаряха по французки, по немски или по италиански.

Наблизо до каменните постройки, дето се виждаха дулата на старомодни топове, димеше огън и оттам именно се зададе нисък заптийски подофицер с разтворен шинел, с пищов в пояса и вместо пушка с дълга тояга в ръката. Лицето му беше черно и сипаничаво.

— Хайде… хайде… — викаше той, като минаваше покрай облените в пот мъже. — Ама вие какво се пипнете, бре катили такива!…

И безпричинно, просто за да знаят, че минава, стоваряше пътем тоягата по ония, които му се изпречеха пред очите.

— По-чевръсто, по-чевръсто… А-а… Нали го видяхте бея — мислете му! (Преди час бе минал на кон Джани бей.) Ами ти, бре?… Ами оня, другия… Ей, свиньо! — викаше по навик чаушът и удряше с тоягата.

Кундурджията Герасим си втелеса един по гърба; Коста — и той.

— Е, стига си скимтял, Герасиме!… С малко се отървахме тоя път! — разсмяха се мъжете, щом турчинът отмина към по-далечните валове; но те се смееха, тъй като нямаше как другояче да изкарат яда си.

— Добре, че не удря силно!… — ухили се и? Коста. — Бе, аз на тоя крастав чауш ще му го върна някой ден, ама да видим…

— Стига, стига! Само до теб ли е! — спря го винаги предпазливият ханджия. — Ей го, Герасим си го преглътна, сега ти почваш…

Друг, с големи челюсти и тънък врат, задъхано каза:

— Тоягата не е бой, момче… Сто тояги като станат, тогаз е много!

— Ти аслъ̀ знаеш… Ей го защо си давал най-много зор Бостанджията! — захихикаха потъналите в кал и пот дюкянджии.

— Да не дава господ и вие да узнаете, момчета!

— Говорете си вие… Ще му го върна аз с горницата! — закани се отново с озлобление Коста.

— Те други вече им го връщат — без да се обърне, рече брат му.

Обиден, защото го бяха взели на подбив, Андреа от сутринта не се вмесваше в разговора им. А сега изрече тия думи предизвикателно; изрече ги с гневно убеждение, че всичките тия мъже, които му се бяха хвалили с коравите си ръце, всъщност не само са предпазливи, но и страхливи в душите си.

И наистина, за минутка край него всички се смълчаха. Те сякаш премисляха думите му и се оглеждаха още веднъж един друг — ей оня, с русия перчем, е непознат; а другият, по-далечният, е шуря на онова турско мекере, чорбаджи Теодосий…

— Говорят, че нещо ставало и към Орхание — престраши се най-сетне майстор Велин, едър мъжага с малка глава, на която фесът килнато и алено стърчеше. Той беше правил чиновете на класното училище и добре се знаеше с Андреа.

— Ставало! Да става, Велине, каквото ще! — пресече го като с нож бай Анани и пак се огледа бързешката. — Тя, нашата работа, нали я видиш каква е…

— Тя нашата… Ето я каква е нашата работа! — обадиха се едновременно неколцина.

— Нашата работа, страхлива работа! — каза язвително Андреа.

Пак мълчание изпрати думите му.

— Какво да направи човек с една лопата в ръце, бе даскале? — рече намусен единият син на бай Анани, Димо.

А другият, Лазар, веднага добави:

— Ех, ще свиваме уши, ще чакаме!…

— Я млъквайте! Млъквайте… — изръмжа изплашено баща им. — А-а… Още остана барабана да бием… Стига! Копайте там!…

Изпълнен с недомлъвки, с прекъсвания и закани, разговорът беше стигнал до задънен сокак и за известно време всички продължиха да копаят и да ринат тежката кална пръст, залисани в мислите си.

В същото време откъм подуянския склон един след друг се зададоха файтони с важни господа. Имаше и дами, мисис Джаксън, в карирания си пътнически костюм, и много младата, жълтокоса жена на фон Валдхарт, австрийския консул. Срещу им седяха адютантът Амир и барон фон Хирш и ги забавляваха. И файтонът на французкото консулство се виждаше в тая процесия. Срещу Леге и маркиз Позитано се беше настанил Сен Клер, завърнал се снощи от фронта. Тримата бяха погълнати от подхванатия още в града разговор за смяната на Мехмед Али с Шакир и за предстоящото пристигане на главнокомандуващия заедно с големи войскови подкрепления; новина, която англичанинът им бе доверил под секрет с надеждата да ги спечели на своя, сиреч на турска страна, нещо, което беше отдавна негова цел.

Те все повече напредваха по хълма. Въпреки разкаляния път охранените коне с лекота теглеха файтоните и ако от време на време спираха, то беше само защото господата искаха да разгледат по-добре тоя или оня вал, брустверите, траншеите, отделните укрепени легла за оръдията. Всъщност тях сам никой не би могъл да открие, ако да не беше услужливото усърдие на инженера австриец (най-добрият измежду хората на Хирш), който се прехвърляше от файтон на файтон и обясняваше кое как ще бъде…

— Ей ги! Ония пак се заточиха — каза един от мъжете край Андреа.

Останалите надигаха глави.

— Кои, бе Пене?… Къде?…

— А… Че тез са други!

— Други са, вижте конете…

— Вярно, че са други.

— Майка им… — рече Тодор, погражданилият се братовчед на Анани. — Знайме ги ние, все кърлежи — кръв да смучат. Ако не са били тези ингилизи, досега братушките да са видели работата на турчина.

Предпазливият ханджия щеше да каже нещо, но Андреа го превари.

— Тоя път нищо няма да му помогне на турчина!

— Ама вие пощуряхте ли?… Даскале!… Тодоре!… Големи мъже, глупави мъже… Че тук ли се говорят такива приказки, бе хора! — втурна се към единия, после към другия бай Анани.

— Я стига! — отблъсна го Тодор и малките му пъстри очички святкаха. — Докога ще им мълчим… Ама ха!… Те само една душа, дето са ни оставили… че и нея искат в миша дупка да врем… Казвай, даскале… Разправяй… дето питаше майстор Велин… Вземаха ли го Орхание братушките?

— Взели са го, бай Тодоре! — отвърна веднага Андреа, разтърсен от неочаквания обрат на разговора. — Взели са го… А до Орхание има едно село. Врачеш му е името. Там им били складовете с брашно… И него взели!

— И брашното!… Е, тогаз…

— Чаушът! — кресна внезапно наплашеният Герасим. С появилия се изневиделица сипаничав турчин вървяха още двамина други.

Мъжете мигновено се хванаха пак да копаят. Само Тодор и Андреа продължаваха да се гледат един друг, да се подсмихват и да си говорят с очи. Ама че ти си бил харен мъж, бе даскале! Пък аз от сутринта да се глумя с тебе, казваше веселият поглед на шопа. Ех, отвръщаше усмихнат Андреа, кой ти гледа вече глуменето, бай Тодоре… Важното е, че те намерих измежду тези страхливци… Един, и ние трима — четирима!…

— А, пипнах ли ви! — ревна примъкналият се като котка чауш и в същото време силно стовари тоягата си върху Тодора, който бе по-наблизо.

Шопът отскочи като ужилен, врътна се заплашително и вторачи озлобени очи в турчина.

— Стига с тая тояга… че ако я хвана…

— Що?… Що рече? — запристъпя към него и закриви от изненада черното си сипаничаво лице чаушът.

— Върви си по пътя. Нищо не ти правя…

— Остави го, чауш ефенди!… Прости го… — завикаха и замолиха другите. — Той е кротък човек… Случило се… Покорен…

— Да го оставя ли? Хаирсъзин… непокорна глава… Я, аркадаш! — направи чаушът знак на другите двама заптии, настръхнали и те като него, а същевременно пак силно замахна и жестоко удари шопа по главата. Тодор се изметна, тоягата се отплесна към рамото му. Той я сграбчи и я изтръгна от ръцете на турчина.

— Кого биеш ти, бе!… Защо биеш!… — развика се той, като сам заплашително я размаха. Пъстрите му очи потъмняха, станаха зли. Лицето му се напълни с кръв. Но той не свари да направи нова крачка, когато с изплашен жест чаушът измъкна пищова от пояса си и без да се цели, стреля. Рани ли го, не го ли рани, не се разбра; защото избиколилите заптии се нахвърлиха връз шопа, затеглиха го към земята, повалиха го. Мъжете наоколо се развикаха, запристъпяха в кръг, други побягнаха…

— Пуснете го! — кресна с несвойствен глас Андреа и като обезумял се втурна да помага на Тодора, но отнейде се препречи бай Анани и здраво се вкопчи в него.

— Стой тука… Кротувай… — ръмжеше и шепнеше, и викаше той, като се боричкаше с Андреа и го дърпаше, колкото има сили. — Лазаре! Димо!… Дръжте да завардим тоя, пощръклелия…

— Оставете ме!… Какво мене… — дърпаше се и пъхтеше Андреа, не разбираше какво става и защо те го дърпат. До синовете на ханджията се мярна кривоносото лице на Коста, но и той не му помогна да се отскубне, и той го държеше.

Виковете наоколо се усилваха. От околните валове на цели вълни заприиждаха мъже. А вляво някои разблъскваха тълпата и ревяха по турски:

— Махайте се!… Път правете…

— Правете път или ще стреляме…

И хълмът отново се огласи от силен гърмеж, а след него тълпата се спря за миг втрещена, после се втурна назад да бяга…

Втурна се да бяга и ханджията със синовете си.

— Хайде… да се махаме и ние… Върви! — заблъска Коста брат си.

Но Андреа само махна безмълвно ръце и не помръдна от мястото си, нерешителен вече да пристъпи ли натам, дето двамата заптии бяха свалили Тодора в калта и дето прииждаха все нови и нови заптии. Чаушът разправяше нещо на някакъв кривокрак офицер и сочеше като доказателство тоягата, която отново бе вземал. Неколцина от специалистите на Хирш, руси, объркани мъже, и те притичали в суматохата тук, без да знаят защо, учудено го гледаха и видимо не разбираха нищо. А сега? Сега какво да направя? Как да постъпя, мислеше като в треска Андреа, почувствувал безсилието си.

— Вържете го! — чу той да се разпорежда кривокракият офицер.

— Не!… Пуснете го… Не! — викна той, отвратен от себе си, от бездействието си.

Турците се извърнаха изненадани.

— А ти какво, бре гяурино! — пристъпи недоумяващият офицер.

— Той не е виновен, ефенди… Той…

— Теб кой те пита? Да не искаш и ти да вървиш подире му?

— Но той само се спря да почине! Чаушът се нахвърли.

— А! — размаха насреща му тоягата разкопчаният сипаничав чауш. — Познах те! И ти беше!… Оня вика да не работят… Псува падишаха и вярата… а тоя с него, ефендилер, и той!…

— Дръжте го тогаз и тоя — заповяда офицерът.

— Това е незаконно!…

Ала преди още Андреа да изрече тези думи, неколцина от придошлите заптии го наобиколиха, откъснаха го от разтреперания Коста и го заблъскаха към поваления в калта шоп.

— Че вие защо… Защо брат ми…? — мушкаше се между заптиите Коста и ту умоляваше, ту гърчеше страшно лице. — Пуснете го, бе!… Че какво ви е направил той…?

— Вържете го с другия! — разпореждаше се офицерът.

А в това време, привлечени от гърмежите, файтоните приближиха по пътя с галоп, извиха насам и остро се врязаха в оредялата тълпа.

— Какво става тука? — скочи веднага Амир.

— Тоя гяур, бей ефенди…

Амир погледна бегло поваления мъж и другия, наполовин закрит от заптиите, и върна ядосания си поглед на офицера.

— Глупак! Не видиш ли, че минават чужденци!… Консулите са тук!

— Той… бунтува другите да не работят, бей!… — изплаши се съвсем кривокракият. — И другият, тоя, правият… Заплашва ни!… Луд човек…

— Откарайте ги в тъмницата!… И да се докладва всичко на полковник Джани бей!

Към гнева на Амир, към яда му, че това се беше случило тъкмо когато той развеждаше важните чужденци, се притуряше и суетност. Той чувствуваше, че мисис Джаксън гледа и оценява всяко негово движение, всяка постъпка и от това неволно биваше по-рязък от други път.

— Какво става там, капитане? — посрещна го тя, изправена във файтона и отместила мигновено мъжките погледи към себе си.

— Едно неприятно произшествие, госпожо! — отвърна той високо, та да чуят и в другите файтони. — Някакви московски агенти… Подстрекават гражданите да не работят.

— О! — извика тя. — Нима? — И веднага извади бележника си и започна да пише.

Ала мъжете от другите файтони бяха слезли да се поразтъпчат и да разберат как точно стои работата.

— Но оня там…? Но, капитане! — извика внезапно Позитано.

Амир беше залисан с дамите и не го чу. Маркизът веднага се извърна към Сен Клер и Леге.

— Но тоя младеж, господа… правият… дето го блъскат… Той е нашият приятел… вижте сами!

— Наистина… Господин Будинов! — позна го изненадан и Леге. — Не, как може? Това е вече много, майор Сен Клер! — рече той с разтреперан от възмущение глас, като гледаше англичанина право в очите, сякаш му казваше: „И то след нашия разговор… След вашите уверения, че ще се спазва законността… хуманността…“

— Ще разуча — кимна Сен Клер. — Капитан Амир!

Различил гласа му между другите, младият адютант се освободи от дамите и приближи. Двамата се отстраниха.

— Наредете веднага да пуснат брата на Будинов — каза тихо майорът.

— Как? Брата на доктора? — изненада се адютантът.

— Там, правият. — Най-добре го освободете от работа — каза Сен Клер. — Консулите го познават… И изобщо съобразявайте се сега!

Амир внимателно срещна очите му. Като адютант на коменданта, той беше убеден, че разбира от голямата политика. Кимна.

— А другият? Той ги е бунтувал да не работят?

— Предполагам, че Джани ще се погрижи за него — рече неопределено Сен Клер.

Той се върна при консулите, каза, че е разучил случая и че младият Будинов ще бъде пуснат. След това предложи да продължат.

Но Леге извади часовника си и го погледна.

— Забавихме се, отива на единадесет. Аз трябва да се връщам — каза той замислено, спомнил си, че в дванадесет часа го викат на телефона от Цариград.

— Имате време да обиколим табията! — настоя Сен Клер. Не му се искаше да прекъсне разговора за войната, подхванат от самия него с надежда, че най-сетне ще сломи упорството на двамата консули, сиреч, че ще ги убеди да изпращат на своите правителства възможно по-благоприятни за турците доклади.

 

 

Андреа слизаше напряко по хълма, поглеждаше от време на време към града, спираше се и пак тръгваше… Другия, шопа, пребит и вързан, бяха откарали с някаква каруца. А той си отиваше в къщи… Отиваше си, съпроводен от погледите на приятелите си, тия насмешливи, озлобени, тия завистливи погледи, които сякаш още пробождаха гърба му. Какво искат от мене? Страхливци, мислеше той. Аз каквото можах, направих — и мен ме чакаше същото като Тодора… Виновен ли съм, че консулите се застъпиха?… А ако бяха те на мое място, нима щяха да рекат: не, не ме пускайте!… Знам ги, признавам ги… о, достатъчно вече ги познавам! И защо се срамувам сега от тях?…

Той стигна пътя, който се виеше край табията, и неусетно тръгна по него. Горкият бате Коста, само него съжалявам… Беше се побъркал от страх за мене… Той тръгна по пътя, а мисълта му не се откъсваше от Коста. Представи си изплашеното му лице и как после го прегърна, разплакал се като някоя жена от радост… От радост — докато другия го откарваха… Каква е тя, такава радост? И Андреа пак чувствуваше срам, и пак продължаваше да успокоява сам себе си и да си казва: поне направих, каквото ми беше по силите; а ония побягнаха…

На завоя вятърът го пресрещна, вледени изпотеното му тяло; той цял изтръпна и се разкърши. А като погледна към по-долния завой, видя каруцата с вързания Тодор и с двете заптиета… Ако бе револверът му тук, отгоре би могъл да стреля в едното заптие, в другото… Не, оня е вързан, каруцата вече влиза в Подуяне; после хората по табията; и другите, които слизат, които се качват по пътя… О, какви безплодни мисли! Какви безумни мисли, говореше си Андреа и не отмахваше очи от вързания, притиснат между заптиетата Тодор. Откарват го. В Черната джамия или в Каракола? По-вероятно в джамията — при горублянците; и при предишните от Ихтиман и от Ташкесен… Няма да лежиш дълго, брате! Както вървят работите, месец-два и други ще влязат на ваше място…

Сетил се за руснаците и за тяхното напредване, той се ободри. Случилото се вече не му се виждаше така тягостно. Той закрачи по-бърза, енергично… Срещаше коли, натоварени с дървен материал и камъни, отминаваше ги. Не, не, няма да остане повече в града! Непоносимо е да стои тук. Ще се прехвърли някак при руснаците. Иска да участвува в сражения… Чета ще съставим с други такива като мен. Или пък най-добре в руските части — ех, щом съм там!… И тъкмо си представяше как ще изглежда в руски мундир, с пушка, със сабя, когато ритмично подрънкване на звънци зад него пропъди въображението му.

Той се отстрани неволно, обърна се да погледне кой иде. Видя белите кобили на консулския файтон. Калимерата седеше горе на капрата между разветите байрачета; отзад Леге бе сам, облегнат, сложил крак връз крак. Той забеляза Андреа, позна го и веднага извика на файтонджията да спре.

— Качете се — предложи му той.

Да се качи! След всичко и с файтон ли да си иде!

— Ще изкалям седалото!…

— Нищо, нищо… Качете се!

И Леге покровителствено му направи място до себе си, но Андреа седна срещу него.

Известно време двамата мълчаха. Най-сетне консулът попита:

— Какво се случи всъщност там?

— Нищо особено — рече Андреа, без да го погледне.

— Но адютантът споменаваше някакви московски агенти?

— Московски агенти?…

— Да.

— Говедо!… Извинете… Който не иска да се покорява, е московски агент… Или… Впрочем, да! Като размисли човек, вижда, че те всъщност имат основание.

Консулът кимна и те пак замълчаха; а всеки незабелязано оглеждаше другия.

Симпатичен младеж, мислеше Леге. Тогава (на приема) ми се видя духовит… с темперамент… А колко е смел! Да, смел е, щом е дръзнал срещу тези озверени простаци… Трябва да разправя на мама: нейният кавалер вързан! Как го наричаше тя? Фараонът! За бога, как разказа той тогава оная история. Каква спонтанност!… Да, той също ми помогна да я убедя (о, сега вече е друго — колко съм щастлив, че цени Меда!) И добре, че ми се удаде повод да се реабилитирам… Но аз не изпълних дълга си за другия, сети се Леге. Ще трябва да говоря пак със Сен Клер… Или ако видя Джани бей!? Може би най-добре ще е тоя път с Джани бей… Майорът си развали настроението накрая; разбра, че усилията му не донасят резултат…

Не трябваше да се качвам във файтона му, мислеше Андреа. И изобщо… това застъпничество, тая милост! Бих предпочел да бе само от италианеца. С италианеца някак си всичко е естествено… При това тъкмо от Леге… от Леандър! — спомни си той горчиво — подигравателно как Неда го бе нарекла в началото на приема. Нечестно е от моя страна! Та тоя човек аз го ненавиждам… Не, не го ненавиждам — нищо не ми е направил… Помогна ми… Но колко пъти го наричах стар… че не й подхожда… Добре де, а малко ли тукашни госпожици се мъжат за по-възрастни от бащите си… Глупости! Консулът изглежда съвсем добре… Ами това, дето Буботинов го разправяше, сети се той. Дето по въстанието се застъпвал за нашите пред мютесарифа!… Как ми е срамно… обидно…

— Пушите ли, млади, приятелю?

Андреа посегна, поколеба се, като видя изкаляните си ръце, после решително взема цигара. Консулът също запали.

— Трябва да ви благодаря за застъпничеството пред господин Сен Клер — рече намусено Андреа.

— О, нима сте видели? Справедливостта го изискваше. Впрочем маркиз Позитано пръв ви откри, той му обърна внимание — рече все тъй покровителствено Леге. — А лично аз бих искал да ви дам един съвет! Мога да си го позволя, нали? Е добре! Няма да кажа с думите на мюсюлманите: каквото е писано, това ще бъде… Ще ви кажа само, че при дадените обстоятелства всяка изява на протест е повече вредна на каузата ви, отколкото полезна! — завърши той и се почувствува удовлетворен от своите думи.

Но Андреа духна кълбо дим и погледна към първите къщи на Подуяне, в което вече навлизаха.

— Такава е изглежда съдбата ни, господине — каза с ирония той. — Да протестираме — после да чакаме от тоя или оня милост… и да благодарим!…

Леге се окашля.

— Имате предвид и войната, нали?

— Всичко… целия живот. Или впрочем… Впрочем не! — каза Андреа убедено и както му беше в характера, не се поколеба да се отметне изведнъж точно на обратната страна. — Вие сам виждате кой ни подкрепи и в кого ни е надеждата — прибави той, забравил, че говори с чужденец.

— О да! — засмя се донейде сдържано, донейде изненадано консулът. — Макар че съображенията на Русия не са само тия, които вие мислите, драги ми Будинов!

— Съображенията са работа на дипломатите.

— Вие, струва ми се, погрешно ме разбрахте. Аз не оспорвам!… Напротив, аз съчувствувам!…

Но Андреа вече не го слушаше.

— За нас, българите, са важни фактите, господине! — говореше той, без да съобразява, че наблизо беше един от складовете на железницата, сиреч, че хората наоколо може да разбират французки. — А фактите са красноречиви, нали? Колко месеци вече!… Несгоди, кръвнини, жертви — сигурно десетки и десетки хиляди! Не съм ли прав? Кой друг ще ни го направи?

— Прав сте! Аз ви казах, не оспорвам!

— Прав съм, да! Помислете само за Плевен! И сега Орхание, Правец, Врачеш…

— О, та вие в това отношение знаете не по-малко от мен! — засмя се изненадано консулът. — Значи Орхание, Правец. Горкият мистър Сен Клер! А той е уверен, че християнските поданици на негово императорско величество са в пълно неведение…

Докато говореше, консулът не преставаше да наблюдава със смътно любопитство младежа пред себе си. Как е оживено лицето му! Тая усмивка на устните, която е ту иронична, ту горчива… Леге разбираше много добре защо майка му наричаше младия човек charmant. Но отде иде тогава неприязънта на Неда към него? — Тъкмо у нея, толкова благосклонната към всички други! Не е справедливост нейна страна, казваше си той, макар да му бе приятно, дето тя не се е повлияла от тъй силното очарование на Андреа. Не й отива да следва брат си в омразата му към техните съседи; защото аз неведнъж вече откривам, че по някаква причина Филип наистина ненавижда симпатичния доктор Будинов, пък и цялото му семейство…

Те стигнаха калния мегдан пред Чауш паша капу (той и сега гъмжеше от покрити с чергила обозни коли), и по моста над рова влязоха в града.

— В това отношение вие сте прав за Русия — каза Леге, щом отминаха моста и между буренясали гробища, между боклуци стигнаха опушената сграда на военната фурна, заобиколиха я и поеха към Сияуш паша джамия. — Всъщност ние виждаме само повърхността, формата, да… Кога и къде е нямало съображения! — продължи той, вече от любов към разговора, тъй като лесно се увличаше от такива теми. — Да вземем у нас революцията. Първата империя, втората империя… Последната война с всичките й ексцеси…

— И сегашната ви политика към нашата война!

— Така да кажем: и сегашната, при все, че тя не е толкова неблагоприятна, колкото вие предполагате — настоя той и му подаде отново цигара.

— Една лястовица не прави пролет, господин консуле!

— Лъжете се, драги Будинов! Но да оставим това. То е външното, формата, за която ставаше дума… В едно вие сте прав: същността е важна, така да се изразя, субстанцията на събитието. Иска ли народът войната, чувствува ли я като нужна, готов ли е да се жертвува за някакъв идеал, за някаква свещена кауза?…

— За братята си, господине! За братята си по кръв, по език, по вяра…

— Но да!… Ето!…

— И не само защото са братя! А защото страдат… Страдат… а светът е глух! И вие… и другите — всички сте глухи!

— Глухи… не, силна е тая дума, млади приятелю! Невярна!

— А, така ли? Добре, чувате, разбирате, дори речи държите, във вестниците статии… И това е то! Това е!… А кръв да пролеете? Да сложите собствената си съдба?…

— Разбирам, разбирам — заклима Леге, подведен от тона му.

Той бе подхванал разговора покровителствено благосклонно, тъй както говори човек възрастен, образован, високопоставен; при това обективен както винаги, Леге бе склонен и сега да обяснява и да оправдава всекиго от позициите на историята. Но ето, че младият Будинов излизаше само от чувствата си, макар да имаше основание; той беше пристрастен, вълнуваше се и се измъчваше, и това вълнение, тая горчивина и мъка така напомняха на консула за Неда при подобни разговори, че той неусетно се вдаде напред и като продължаваше да клима съчувствено, каза с нов, доверителен глас:

— Уви! Краят е още далече, мой драги! И знаем ли ние какъв ще бъде тоя край?… Особено за нас, в София. Предстои да дойде тук една от техните най-важни персони; подкрепления предстои да дойдат, и то грамадни… Това значи, че ще превърнат града във втори Плевен… Втори Плевен! Представяте ли си? Не, не бих го пожелал и на враговете си! — въздъхна той и в тоя миг мислеше и за българите, и за турците, които биха били заключени в обсадената крепост, и за Неда, за Сесил, за майка си, за неизмеримите страдания, които можеха да ги сполетят.

— Не разбрах добре… Кой предстои да дойде? Тук ли? Какво, с подкрепления? — гледаше го сепнато Андреа.

Все още в плен на своите размишления, консулът срещна променения му поглед и кимна.

— Според Сен Клер, това ще даде обрата на войната… Ще видим! Ако наистина успее да организира една такава резервна армия…

— Но кой? За кого говорите? — надигна се от седалото Андреа.

Леге внезапно се опомни. Рече си, че идването на главнокомандуващия не е негова тайна, че му е поверена под секрет, и тъкмо защото силно му се прииска да я разправи на тоя тъй разпален младеж, наложи си и поклати отрицателно глава.

— Това не мога да ви кажа.

— Но вие сам започнахте!

— Съжалявам. Тайната не е моя! Обещах. Впрочем, вие ще научите твърде скоро, млади господине! Такова нещо не остава скрито. Пък и последствията му — може би всички ще ги усетим, да, да!

Той измести разговора, попита за Климент, за семейството им, каза, че би желал да се запознае с бащата Будинов (пишел книга за живота в Турция и всяка връзка с местни хора му била от полза). Но разговорът вече не вървеше. Консулът виждаше ясно по лицето на Андреа, че го интересува само несподелената тайна, и това му се стори невъзпитано. Той силно охладня към него. Дори съжаляваше вече, че го е поканил във файтона си.

— Дванадесет без четвърт! — погледна той часовника си, когато минаха покрай артилерийската казарма и свиха надолу, та да пресекат Цариградския път и да излязат на Войниган сокак. — Оттук аз ще се отделя към телеграфната. Вашият път, господин Будинов?

— Продължавам направо! — отвърна Андреа, който бе почувствувал промяната и с цялото си държание казваше: ето ви и благосклонността, и участието, и всичко!…

Той слезе при конака, поблагодари още веднъж и се сбогува с Леге, а черните му вежди продължаваха насмешливо да се вдигат и устните му дори прошепнаха гневно, щом тръгна покрай зелената ограда: „Само да не остава от вас да чакаме!“… Не, не е хубаво, не е честно, възмути се той веднага от своята несправедливост. Та консулът ме отърва от ония побеснели кучета… Какво искам повече? Друг ще го направи ли? Но едва изминал десет крачки, и той пак се сети за важната личност, която щеше да дойде, и от идването на която щяха да следват толкова много беди… Как да научи името?… Климент би ли могъл? Или друг някой, който има допир с англичаните, който е между тях?… Друг?… Друг?… Буботинов?… Зетят на чорбаджи Мано? На Желявеца? Може би Госпожата? Защо не! У нея живее виконтесата… В съседството е болницата им… И Сен Клер постоянно ходи там… пък и другите…

Той остави пътя за в къщи, изми се надве-натри в двора на митрополията и както беше с калните си вехти дрехи, отправи се към дома на Госпожата, вдовицата на любимия му някога учител Сава Филаретов, сиреч към същия дом, дето преди години по̀ първом бе срещнал апостола Левски.